Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valentine Pontifex, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВАЛЪНТАЙН ПОНТИФЕКС. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, №15. Превод: Роза Григорова [Valentine Pontifex, Robert SILVERBERG] Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 2.80.00 лв. ISBN: 954-8340-23-4 (кн. 4)(грешен)

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ПЕТ
КНИГА НА ПОВТОРНОТО ОБЕДИНЕНИЕ

1

Когато кралските експедиционни сили бяха на часове път надолу по реката от Ни-моя, лорд Хисун извика Алзимир.

— Открий дали голямата къща, известна като „Нисиморн проспект“ все още съществува. Смятам да тя да е моят щаб, докато съм в Ни-моя.

Хисун си спомняше тази къща — помнеше Ни-моя с нейните бели кули и проблясващи аркади така ясно, сякаш бе прекарал там половината си живот. Но без да стъпи в Зимроел — видял бе Ни-моя през чужди очи. Върна се назад във времето, когато скришом проникваше в картотеките със спомени в Регистъра на душите. Как се казваше малката търговка от Велатис, която се омъжи за брата на херцога и наследи Нисиморн проспект? Иниана. Иниана Форлана. Онази, дето колеше и бесеше в Големия базар, докато животът й не се промени така смайващо.

Това бе станало в края на царуването на лорд Малибор — само някакви две десетилетия и нещо са изминали оттогава. Твърде бе вероятно Иниана да е още жива. И все така да живее в своето чудесно имение с изглед към реката. Смяташе да отиде при нея и ще й каже, че я познава и разбира толкова добре, колкото и себе си. Да й каже, че и двамата са един и същи тип: любимци на съдбата, които са наясно, че истинските любимци на съдбата са хората, които знаят как най-добре да се възползват от късмета си.

Нисиморн проспект си беше на същото място с ефирните балкони и портици, плуващи като в сън в трептящия въздух. Но Иниана Форлана вече не живееше тук. Голямата къща бе фрашкана с натъпкани по петима-шестима в стая свадливи натрапници, надраскали имената си по стъклената стена на Залата на прозорците, наклали димящи огньове по верандите и оставили мазните си отпечатъци по блестящите бели стени. Болшинството се изпари като утринна мъгла когато войските на коронала подминаха портала. Но някои останаха и навъсено гледаха коронала като нашественик от друг свят.

— Да разкарам ли тази паплач, милорд? — попита Стимион.

Хисун кимна.

— Но първо им дай малко храна и пиене и им предай съжаленията на коронала, че ги лишава от подслон. И ги попитай дали познават бившата собственичка, лейди Иниана.

Той мрачно обикаляше стаите, като ги сравняваше със сияещото видение на този дом, което бе запазил от спомените на Иниана Форлана. Картинката беше плачевна. Нямаше кътче, което да не е омърсено, повредено, лекедосано, обезобразено, ограбено. Работа за цяла армия майстори, които с години ще възстановяват щетите.

Съдбата на Нисиморн проспект бе сполетяла и цялата Ни-моя. Хисун печално бродеше по Залата на прозорците със зашеметяващи изгледи към тридесетмилионния град, през които се съзираше ужасяваща разруха. Това бе останало от някога най-богатия и бляскав зимроелски град, не отстъпващ по хубост на градовете от Връхни. Белите кули бяха почернели от саждите на безброй големи огньове. Дворецът на херцозите приличаше на гнил пън върху великолепен фундамент. Почти двукилометровото пространство от висящи постройки на галерията Госамар с най-хубавите магазини бе лишена в единия край от подпорите си и се беше проснала като захвърлено наметало на улицата под нея. Стъклените куполи на Музея на световете бяха изпотрошени и на Хисун не му се мислеше за съдбата на неговите безценни експонати. Въртящите се рефлектори на Кристалния булевард не светеха. Погледна към пристанището и видя прекатурени във водата едновремешните луксозни плаващи ресторанти, в които са били сервирани специалитети от най-изтънчените деликатеси на Нарабал, Стий, Пидруид и други далечни градове.

Почувства се измамен. Толкова години да мечтаеш да зърнеш Ни-моя и когато най-после блянът ти се сбъдне, да я намериш може би непоправимо съсипана…

Почуди се как е станало така. Защо тукашните хора от глад, паника и лудост се бяха обърнали срещу собствения си град? Нима в един-единствен пристъп на умопомрачение в сърцето на Зимроел бе унищожена цялата красота, градена с хилядолетия? И си помисли, че е платена твърде висока цена за всички тези векове безскрупулно самодоволство.

Стимион дойде, за да му докладва новините за лейди Иниана: според един от заселниците тя беше избягала от Ни-моя преди повече от година, когато един от лъжекороналите бе обсебил имението й за своя резиденция. Никой не знаеше къде е сега и дали е жива.

Херцогът на Ни-моя и близките му, както и повечето благородници също били избягали дори преди нея.

— А фалшивият коронал?

— Също си е отишъл, милорд. Цялата пасмина, защото са били дузина и постоянно са се дърляли помежду си. Но миналия месец, когато понтифекс Валънтайн пристигнал в града, са избягали като подплашени билантуни. Днес в Ни-моя има само един коронал, милорд, и името му е Хисун.

Хисун криво се усмихна.

— Значи това е голямата ми обиколка? Къде са музикантите, къде са парадите? Защо е цялата тази кочина и съсипия? Не си представях така първото посещение тук, Стимион.

— Ще се върнете в Ни-моя в по-щастливи времена, милорд, и всичко ще бъде както преди.

— Нима? Наистина ли мислиш така? О, дано си прав, приятелю.

Появи се Алзимир.

— Милорд, градоначалникът ви отправя своите почитания и моли за разрешение да ви посети следобед.

— Да дойде вечерта. В момента имаме по-спешни задачи от срещите с местните кметове.

— Ще му предам, милорд. Според мен кметът изпитва известна тревога, милорд, от многочислеността на армията, която се каниш да настаниш тук. Спомена за недостиг на провизии, за проблеми в здравеопазването, които той…

— Кажи му, че ще ни снабдява с провизии както е наредено, Алзимир, или ние ще се снабдим с по-кадърен кмет — каза Хисун. — Предай му също така, че милорд Дивис скоро ще бъде тук начело на още по-внушителна армия, последван от военачалника милорд Тунигорн. Посъветвай го да гледа на сегашните си усилия като на репетиция за същинското бреме, което предстои тепърва. Но го уведоми също, че ще пооблекча продоволствения му проблем, като включа няколко милиона от гражданите му в окупационния корпус, с който ще потеглим за Пиурифейн. И ако се опъва, Алзимир, подчертай му, че не сме дошли тук да му досаждаме, а да спасим провинцията му от хаоса, макар да се лишаваме от любимите си турнири в замъка. Ако сметнеш, че не реагира адекватно на тези наши разпореждания, окови го във вериги и намери някой по-сговорчив заместник-кмет. — Хисун се усмихна. — Толкова за кмета на Ни-моя. Някакви новини за милорд Дивис?

— Множество, милорд. Напуснал е Пилиплок и ни следва нагоре по Зимър по най-бързия начин, като събира армия по пътя си. Имаме съобщения от Порт Сейкфордж, Стенуомп, Оргелиуз, Импемоунд и Облион Вейл, а последното е от околностите на Ларнимискулус.

— Ако не се лъжа, той е на хиляди километри на изток оттук? Ще има да чакаме. Добре, той ще дойде, когато дойде, и няма начин да ускорим нещата, нито е разумно да тръгваме за Пиурифейн без се срещнем. — Хисун се усмихна унило. — Задачата ни щеше да е триж по-лесна, ако този свят беше два пъти по-малък. Алзимир, изпрати послание за най-големите ни почитания до Дивис в Ларнимискулус, а може би в Белка и Кларишанц, и някои други градове по пътя му, за да го уведомиш с какво нетърпение очаквам да го видя отново.

— Наистина ли, милорд?

Хисун го погледна внимателно.

— Наистина — потвърди той. — От цяло сърце, Алзимир!

Установи се в големия кабинет на третия етаж. Твърде отдавна огромната стая бе приютявала библиотеката на Калейн, брата на херцога на Ни-моя. Но древните книги, повечето за необикновени животни, бяха изчезнали и кабинетът бе обширно празно пространство с едно-единствено опърпано бюро в средата. Хисун разпъна на него картите и се зае да обмисля стратегията.

Не беше приятно, че го зарязаха в ариегард на Острова на съня, след като Валънтайн се наложи пръв да отплава за Пилиплок, който Хисун смяташе да укроти със силата на оръжията. Тока стана ясно, че Хисун може и да е коронал, но ще трябва да се конкурира с един жизнен и деен, съвсем видим понтифекс, който няма намерение да се оттегля в Лабиринта. В досегашната история липсваше подобен прецедент. Дори най-силните и най-амбициозните коронали бяха отстъпвали мястото си, за да отидат в подземното си жилище.

Но и сегашните събития бяха безпрецедентни. И не можеше да отрече, че пътуването на Валънтайн до Пилиплок, което Хисун бе смятал за най-налудничава глупост, се бе оказало блестящ стратегически удар.

Бунтовният град покорно бе спуснал флаговете и без хленч се беше подчинил на понтифекса — точно както бе предсказал Валънтайн! Каква магия му беше позволила да предприеме толкова дързък ход? Но нима навремето Валънтайн си бе възвърнал трона със сходна тактика? Зад мекотата и благородството се криеше железен характер. И все пак благостта на Валънтайн на беше просто удобна маскировка, а най-дълбоката и най-истинска негова черта. Той беше необикновен човек — велик крал по свой необикновен начин…

И сега понтифексът напредваше с малкия си антураж от една съсипана провинция към друга и кротко преговаряше в името на здравия разум. От Пилиплок бе отишъл в Ни-моя, като изпревари с няколко седмици Хисун. При неговото приближаване лъжекороналите се бяха разбягали, вандалите и бандитите бяха прекратили мародерствата, зашеметените и обеднели граждани бяха наизлезли с милиони за да приветстват своя нов понтифекс, сякаш той бе способен с едно махване на ръката да върне света към предишното му състояние. Което безмерно опрости задачата на Хисун, който го следваше непосредствено: вместо да губи време и ресурси, за да възстанови контрола над Ни-моя, той намери града спокоен и сравнително склонен към сътрудничество.

Хисун погледна картата. Сега Валънтайн бе поел към Кинтор. Трудна задача: там се бе загнездил най-силният от лъжекороналите Семпетурн с личната си армия — „Рицарите на Декерет“. Хисун се боеше за понтифекса, но не успя да го възпре, нито да го убеди да тръгне с войска из градовете на Маджипур.

Накъде ли ще се насочи Валънтайн след Кинтор? Хисун реши, че поеме към градовете на Долината, а после към морските градове — Пидруид, Нарабал… Никой не знаеше какво става на онзи далечен бряг, където бяха отишли милиони бежанци от сърцето на разрушения Зимроел. Но Хисун бе сигурен, че Валънтайн ще продължи все така неуморно да шества напред, за да превръща хаоса в ред само с пламенната сила на духа си. За понтифекса това бе нещо като странна голяма обиколка. И Хисун притеснено си помисли, че не понтифексът е редно да прави големи обиколки.

Остави на мира Валънтайн и се замисли за собствените си отговорности. Първо трябва да изчака тук Дивис. Това ще бъде доста деликатна работа. Хисун бе наясно, че успехът на царуването му е поставен на карта и зависи от това дали ще сложи на мястото му този мрачен завистник. Изходът бе да му даде голяма власт, да го направи втория човек в кралството. И същевременно да му държи юздите — ако това бе възможно.

Хисун бързо започна да чертае линии на картата и да обмисля тънкостите на тактиката. Внезапно се запита какво ще ядат всички тези войници в един измиращ от глад свят? Да се изхрани милионна армия с корени, ядки и трева? Той поклати глава. Ако нещата опрат дотам, ще се изхранват с камъни и тиня или сатанинските зъбати твари, селекционирани от бунтовниците, та и собствените си мъртъвци. За да свърши цялото това безумие.

Стана и отиде до прозореца. Сега, когато се спускаше здрачът и прикриваше най-грозните белези, Ни-моя изглеждаше разхубавена. Той насмешливо й се поклони. „Добър вечер, милорд! Нека Божественият ви закриля, милорд!“ Лорд Хисун звучеше странно. Всички му засвидетелстваха своето раболепие. Може би скоро щеше да свикне с това, че е коронал. В края на краищата, нищо не бе дошло изневиделица. И все пак имаше чувството, че това е фарс. Може би усещането се дължеше на това, че царуваше в движение, някак импровизирано. Така ще е, докато не се завърне в замъка Връхни — в замъка на лорд Хисун! — и да започне да подписва декрети, да уговаря визити и да оглавява пищни церемонии, както се полага на един коронал в мирно време. Но кога ще стане това? Хисун сви рамене. Въпросът беше глупав, като повечето въпроси. Ще стане, когато стане, а дотогава има да се отметне доста работа. Хисун се върна при бюрото си и седна пред картите.

След около час се върна Алзимир.

— Говорих с кмета, милорд. Предлага пълно съдействие. Чака долу с надеждата, че ще му позволите да сподели с вас ползотворните си идеи.

Хисун се усмихна.

— Доведи ми го.