Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (11)

11

Вторият лош знак, който Етуан Елака забеляза пет дни след пурпурния дъжд, бяха клюмналите листа на нийковите дървета.

Сам по себе си пурпурният дъжд не можеше да се брои за лош знак. Нямаше нищо необикновено в него тук, на източния бряг на плитчината Дюлорн. Понякога северният вятър, наречен чейфър, вдигаше високо в небето червеникаво-синия изпръхнал и лек скува пясък, който за дни оцветяваше облаците и придаваше на дъжда приятен лавандулов оттенък. Ала земите на Етоуан Елака бяха хиляда километра на запад от тази област, където не достигаха ветровете, натежали от скува-пясък. Но нищо чудно през тази година своенравният чейфър да е решил да намине насам. Във всеки случай един пурпурен дъжд още не беше повод за тревога: гой просто покри всичко всичко с тънък слой пясък, измит от следващия обикновен валеж. не, първият тревожен признак не беше пурпурният дъжд, а изсъхването на сензитивосите в градината на Етоуан Елака; и това се случи два или три дни преди дъжда.

Което бе озадачаващо, ала всъщност не и необикновено. Не беше трудно да накараш сензитивосите да изсъхнат. Тези дребни златолистни растения със ситни зелени цветчета, донесени от горите на запад от Мазадон, притежаваха такива психочувствителни рецептори, че листчетата им се свиваха и почерняваха дори от най-малко безпокойство — сърдити крясъци, ръмженето на някой звяр или дори само близостта на някой, който е извършил тежко престъпление. Етоуан Елака често си мислеше, че едва ли от тази реакция би могло да има особена биологична полза, но несъмнено това бе загадка, заслужаваща едно по-сериозно изследване, каквото смяташе да направи някой ден. Междувременно отглеждаше сензитивоси в градината си, защото харесваше веселото жълто блещукане на листата им. И понеже в имението му цареше ред и съгласие, те нито веднъж досега не бяха увяхвали. Нямаше кой да ругае в близост до градината. Нямаше кой да ръмжи в тази провинция на опитомени животни със загладен косъм.

Над всичко Етоуан Елака ценеше равновесието. Този висок шестдесетгодишен мъж с царствена осанка и гъста бяла коса беше един изключително добронравен фермер. Баща му бе третият син на херцога на Масиса, а двамина от братята му бяха кметували във Фолкинкип, но управлението никога не бего интересувало: вместо това той предпочете да купи царско парче земя в тази тиха и хълмиста, тънеща в зеленина местност и построи тук Маджипур в миниатюра, един малък свят на красотата, спокойствието и неповторимата хармония.

Той отглеждаше традиционните за областта култури: нийк и глейн, хингаморти, стаджа. Негова опора бе стаджата — приготвеният от грудките й сладък, пухкав хляб се търсеше винаги, ето защо и фермите в падината трябваше да произвеждат достатъчно, за да задоволят нуждите на Дюлорн, Фолкинкип и Пидруид с техните близо тридесет милиона жители и на останалите милиони от околните градчета. Малко над стаджата бе плантацията за глейн — ред след ред гъсти, високи три метра куполообразни храсти със сребристи листа и сочни, превъзходни сини плодчета. Глейнът и стаджата отколе се отглеждаха по съседство, защото корените на първото растение осигуряваха на грудките на второто азот, който стимулираше растежа им. Под стаджата беше хингамортовата горичка със странно стърчащите от почвата жълти израстъци, налети със захарен сок. Тези търсещи светлина органи предаваха енергия на растенията, заровени доста по-дълбоко. А покрай всички граници на имота се проситраха прочутите овощни градини на Етоуан Елака от нийкови дърветата, наредени в групи по пет, както бе обичаят, в сложни геометрични фигури. Той обичаше да обикаля между тях и с обич да плъзга длан по стройните им черни дънери, дебели колкото човешка ръка и по-гладки от коприна. Всяко нийково дърво живееше само десет години, като през първите три израстваше шеметно до висота дванайсет метра, а на четвъртата раждаше за първи път своите чашковидни златни цветове, кървавочервени в средата, и оттогава изобилно даваше прозрачни възкисели плодове. И така, до момента, в който стройното дърво за часове изсъхваше и умираше. плодът, макар и отровен преди да узрее, бе незаменим в острите тръпчиви ястия от гхайрогската кухня. Нийките растяха наистина добре само в низината и Етоуан Елака се радваше на постоянно търсене на своята реколта.

Фермерството караше Етоуан Елака да се чувства полезен, но не задоволяваше напълно любовта му към красотата. затова направи своя ботаническа градина с чудесна експозиция от какви ли не очарователни растения, които вирееха при тукашния топъл, влажен климат.

Имаше разкошни алабандини и от Зимроел, и от Алханроел. Освен това танигали, туоли, както и цъфтящи нощем дървета от горите на метаморфите, които само в полунощ на зименден устройваха своята краткотрайна, смайваща изложба на великолепие. Имаше пинини и андродрагми, балонови храсти и гумен мъх, халатинги, донесени от замъка Връхни, караманги и муорни, сихорнски лози, сефитонгали, елдирони. Експериментираше дори с палмите „огнен дъжд“ от Пидруид, които понякога оцеляваха шест-седем сезона, но никога не цъфтяха толкова далеч от морето, както и иглолистни дървета от планините, дето залиняваха бързо без хладина, а също така странния призрачен лунен кактус от пустинята Велализиер, който напразно се мъчеше да защити от влагата. Етоуан Елака не пренебрегваше и местните растения, защото не били чак толкоав екзотични. А тук-там засаждаше сензитивоси, защото срамежливи и деликатно по природа, те създаваха подходящ контраст с по-крещящиет и самоуверени растения, които представляваха сърцевината на неговата колекция.

денят, в който откри увяхналите сензитивоси, бе започнал с повече от обикновен блясък. Когато започна обичайната си разходка из градината призори, Етоуан Елака забеляза, че нощес е валяло. Въздухът бе чист и неимоверно прозрачен, така че изгряващото слънце запали изумителен зелен пожар върху хълмовете на запад. Цветовете на албандината грейнаха. Устните растения, събудени и гладни, неспокойно размърдаха полускритите в дълбоките чашки остриета и зъбци. През клоните на андродрагмите като искри ослепителна светлина се стрелкаха мънки розовокрили дългочовки. Ала всичко това навяваше странно лоши предчувствия — нощес бе сънувал кошмари, как скорпиони, дхийми и друга паплач се роят из нивите му — и той почти не се изненада, когато се натъкна на злочестите сензитивоси, обгорени и спаружени от някакво мъчение през тъмните часове.

Цял час преди закуска работи сам, като мрачно изскубваше пострадалите растения. Още бяха живи под повредените клонки, но нямаше спасение за тях, защото изсъхналите листа никога нямаше да се възстановят, а шокът от кастренето би убил останалите. докато той ги скубеше, потреперваше, когато усещаше как растенията изсъхват от допира му, а накрая стъкми голям огън. Щом всичко свърши, повика старшия градинар и пазача, но те не знаеха какво е съсипало сензитивосите.

Цяла сутрин му беше криво, но не се остави да го завладее унинието и още след обяд получи пакетите със семена от местния разсадник на сензитивоси. Невъзможно бе да купи самите растения, разбира се, защото никога не биха преживели едно разсаждане. И на следващия ден собственоръчно зася семената. След около шест седмици нямаше да има и следа от станалото. Сметна случката за незначителна загадка, която най-вероятно не ще успее да разреши. И я заличи от съзнанието си.

След ден-два преваля онзи особен пурпурен дъжд. Събитието бе странно, но безвредно. Всички повтаряха в хор, че ветровете трябва да са се променили, за да издухат скувата толкова далеч на запад! Оцветяването трая по-малко от денонощие и следващият вече обикновен ден изплакна всичко. И Етоуан Елака бързо заличи от съзнанието си и това събитие.

Нийковите дървета обаче…

Сравнително скоро след пурпурния валеж надзираваше беритбата на глейновите плодове и тогава довтаса кожестият, обикновено невъзмутим гхайрог Симуст, старшият надзирател, обзет от несвойствена за него възбуда — змеевидната му коса се гърчеше, а раздвоеният език трептеше така, сякаш искаше да се изтръгне.

— Нийкът! Нийкът! — крещеше той.

Сивкаво-белите листа на нийковете приличаха на моливи, щръкнали нагоре сякаш от удар на електричество върху черните петсантиметрови дръжки. Благодарение на това тези дървета с оскъдни и чепати дръжки приличаха на някакви изчанчени трънаци и човек не можеше да ги сбърка с останалите дори от голямо разстояние. Ето защо когато Етоуан Елака хукна със Симуст към нийковата горичка, той видя още от стотици метри, че се е случило нещо невероятно: всички листа унило сочеха надолу, сякаш дърветата не бяха нийкове, а разновидност на плачещия танигейл или халатингата!

— Вчера нищо им нямаше — каза Симуст. — Сутринта бяха добре! Но сега… сега…

Етоуан Елака стигна до първата група нийкове и се хвана за най-близкото стъбло. Стори му се необичайно леко. побутна дървото и то поддаде — сухите му корени с лекота се изскубнаха от земята. Дръпна второ, трето.

— Мъртви — каза той.

— Листата… — каза Симуст. — листата дори насухите нийкове стърчат нагоре. А тези… никога не съм виждал подобно…

— Не е естествена смърт — измърмори Етоуан Елака. — Това е нещо ново, Симуст.

Затича към следващата група и заблъска дърветата. на път към третата забави крачка, а до петата се дотътри с наведена глава.

— Мъртви, всичките са мъртви. моите чудесни нийкове…

С цялата горичка беше свършено. Умрели бяха така, както се полага на нийкове: цялата влага вмиг бе напуснала гъбестите им стъбла. Ала цяла горичка от растения, засадени в шахматен ред не би могла да погине отведнъж, а и странното поведение на листата бе необяснимо.

— Ще трябва да докладваме за случилото се на съответните власти — каза Етоуан Елака. — И да разпратим съобщения, Симуст. До фермите на Хейджидаун и Нисмейн, и на онзи, как му беше името, до езерото. Провери дали те са имали същите неприятности. Питам се дали не е някаква чума? Но нийковете не боледуват… Нима това е някаква нова чума, Симуст? Връхлитаща ни като послание от Краля на сънищата?

— Пурпурният дъжд, господарю…

— Този оцветен пясък? Как би могъл да навреди на каквото и да било? Отвъд падината имат пурпурни валежи по дузина пъти годишно, но това не вреди на реколтата. О, Симуст, нийковете ми, моите нийкове…

— От пурпурния дъжд е — отсече Симуст. — Но той не идеше от източните земи. Друг беше. Този беше отровен, затова е бастисал нийковете!

— И е убил сензитивосите три дни преди да се изсипе?

— Те са твърде нежни, господарю. Като нищо са усетили отровата във въздуха още докато дъждът е идвал насам.

Етоуан Елака сви рамене. Защо пък не. А може би нощес преобразяващите се са долетели от Пиурифейн върху метли или вълшебни машини, за да направят някаква гибелна магия на земята. Може би. В света на „може би“ няма невъзможни неща.

— каква е ползата от нашите предположения? — попита той горчиво. — Не знаем нищо. Освен че изсъхнаха сензитивосите и измряха нийковите дървета. Кое ще е следващото, Симуст? Кое ще е следващото?