Джеръм К. Джеръм
Дневник на едно пътешествие (12)

ПОНЕДЕЛНИК, 9–11 ЮНИ

Дълга, но за щастие последна глава. — Завръщане. — Пустият град. — Хайделберг. — Обикновен чаршаф за легло, който минава за хавлия. — Б. се счепква с континенталното разписание. — Непослушният влак. — Бързият пробег. — Влакове, които не тръгват отникъде. — Влакове, които не пристигат никъде. — Влакове, които не правят нищо. — Б. побеснява. — Пътуване с германска железница. — Б. арестуван. — Неговата сила на духа. — Преимуществото да бъдеш невежа. — Впечатления от Германия и германците.

 

Вече сме в Остенде. Пътуването ни свърши. След три часа ще отплуваме за Доувър. Вятърът е доста силен, но казват, че привечер щял да утихне. Надявам се, че не ни лъжат.

Разочаровани сме от Остенде. Мислехме, че ще заварим един многолюден и оживен град с духови музики, театрални представления, концерти, шумни ресторанти, оживени плажове, препълнени с хора крайбрежни булеварди и най-вече красиви жени.

Заради Остенде в Брюксел си купих бастун и чифт нови обувки.

Както изглежда, освен нас тук няма жива душа, нито пък мъртва. Магазините са затворени, къщите са пусти, казиното също е затворено. Пред хотелите са окачени предупредителни табели, че полицията има заповед да арестува всеки, който бъде хванат да нарушава границите или да нанася щети на имота.

Открихме един ресторант, който по-малко приличаше на морга от другите ресторанти в града, и позвънихме. След като чакахме около половин час, някаква възрастна жена отвори вратата и ни попита какво желаем. Ние й отвърнахме, че искаме бифтек, картофи чипс за двама и две чаши бира. Тя ни помоли да дойдем след две седмици, когато собствениците щели да си бъдат вече тук. Тя не можела да ни услужи, защото не знаела къде стоят тези неща.

Сутринта отидохме да се разходим по плажа. Бяхме вървели около половин час, когато изведнъж се натъкнахме на съвсем ясни отпечатъци от човешки стъпки. Очевидно някой бе минал оттук, и то съвсем наскоро. Доста се поуплашихме. Не можехме да си представим как изобщо се беше появил този човек. Времето беше твърде хубаво за корабокрушения, а на тази част от крайбрежието минаващите търговски кораби нямаха обичай да акостират. Но ако все пак някой беше слязъл на брега по някакъв начин, къде беше той. Следите свършваха така внезапно, както се и бяха появили, и ние не можахме да открием нищо повече. До този момент все още не сме разбрали кой беше този наш тайнствен посетител. Крайно мистериозна история, радвам се, че си заминаваме.

След като напуснахме Мюнхен, пътувахме доста. Първо отидохме в Хайделберг, прекарахме една цяла нощ във влака и пристигнахме рано сутринта. Още щом ни видя, собственикът на хотела ни предложи да се окъпем. Ние естествено с радост приехме предложението му. Въведоха ни в две отделни малки мраморни бани. Хладката вана ми подействува много освежително, но сигурно щях да й се насладя далеч повече, ако ми бяха осигурили нещо по-подходящо за бърсане от тънкия ленен чаршаф. Немците имат много странни представи за нуждите и потребностите на един мокър човек. А може би ако те самите се миеха и къпеха понякога, щяха от собствен опит да се убедят, че лененият чаршаф далеч не е най-подходящото и удобно бърсало. Аз самият в непредвидени случаи съм се бърсал с чаршаф. Бърсал съм се и с чифт чорапи, ако е въпросът. Но не ще и съмнение, че най-подходящо от всичко си остава хавлията. За да се избършеш с чаршаф, трябва да имаш предварителна подготовка за това и да си изключително подвижен и ловък. Някоя индийска танцьорка или дервиш естествено ще се справят с тази работа с чест. Ще завъртят грациозно чаршафа около главата си, ще го придърпат леко по гърба си, ще го усучат на дипли около краката си, после за момент ще го драпират около цялото си тяло и хоп — ще изскочат от него сухи и усмихнати.

Но мокрият вир-вода невеж англичанин по съвсем друг начин пристъпва към бърсането с чаршаф. Той възприема следния метод: хваща здраво с две ръце чаршафа, обляга се на стената и започва да се трие с него. Опитвайки се да прехвърли непокорното бърсало през рамо, за да избърше гърба си, той натопява едната му половина във ваната и от този момент нататък банята сякаш се смалява и той горкият нито за миг вече не може да избяга от тази мокра половина. Докато се бърше отпред със сухата част, мократа пропълзява изотзад и с дръзка фамилиарност го шляпва по гърба. Наведе ли се да избърше краката си, същата тази мокра половина с лудешка веселост се лепва върху главата му и той, мислейки, че е напълно ослепял, започва да се бори ожесточено, за да се освободи от нежеланата прегръдка. Когато вече се е освободил и най-малко очаква подобни неща, игривият чаршаф се завърта и го плесва по някоя изключително нежна част от тялото, от което той подскача с писък десет стъпки от земята. Но, общо взето, най-голямото удоволствие за чаршафа си остава да го спъва, щом рече да пристъпи, и да го слуша какво нарежда в гнева си, като се намери изведнъж седнал на мозаичния под. Когато накрая криво-ляво се поизбърше, британецът с радост запокитва чаршафа обратно във ваната и възкликва с облекчение, че животът все пак си струва да се живее.

Прекарахме два дни в Хайделберг, катерейки се по залесените хълмове, които ограждат отвсякъде този приятен градец и разкриват от ресторантчетата си или от увенчаните си с развалини върхове прекрасни гледки към долината, през която с много криволици се вият Рейн и Некар; или се разхождахме сред ронещите се стени и арки на импозантните, натежали от история останки, които някога са минавали за най-прекрасния замък в цяла Германия.

Стояхме в нямо възхищение пред „Голямата бъчва“ — най-интересния туристически обект на Хайделберг. Какво интересно има във вида на една голяма бирена бъчва, човек трудно би си обяснил, като се замисли, но щом в пътеводителя е казано, че нещо трябва на всяка цена да се види, тълпи от туристи се нареждат пред него и го зяпат прехласнато. Колко малко всъщност се отличаваме от овцете! Ако поради печатна грешка Колизеумът не е споменат в пътеводителя като забележителност, можем да прекараме цял месец в Рим и всеки ден да минаваме покрай него, без да си направим труда дори да го погледнем. Ако в пътеводителя е казано на никаква цена да не пропускаме да видим някой прочут игленик с единадесет милиона игли, ние сме готови да изминем петстотин мили, но да го зърнем.

От Хайделберг отидохме в Дармщат. Там престояхме половин час. Защо първоначално възнамерявахме да останем по-дълго, и аз не знам. Дармщат е едно приятно малко градче за живеене, но крайно скучно и безинтересно за чужденеца. Обиколихме го набързо и веднага отидохме на гарата да проверим кога е следващият влак. Имахме късмет, че един тъкмо се канеше да тръгне, метнахме се в него и отпътувахме за Бон.

От Бон (откъдето направихме една-две екскурзии по Рейн и където изкачихме на колене двадесетте и пет „свещени стъпала“ — местните хора ги наричат така, но ние, след четиринадесетото, вече не ги наричахме никак) се върнахме в Кьолн. От Кьолн отидохме в Брюксел, от Брюксел в Ганд (където разгледахме още маса прочути картини). От Ганд пък отидохме в Брюж (където аз си доставих удоволствието да замеря с камък статуята на Симон Стевън, който бе увеличил и без това големите ми ученически неволи с това, че е измислил десетичната дроб). От Брюж дойдохме тук.

Изнамирането и оправянето с влаковете беше нещо ужасно. Аз оставих цялата работа на Б. и той от това отслабна с около десет-дванадесет килограма. Преди си мислех, че моят „Бредшо“ е прекалено костелив орех за човешкия интелект, но като го сравнявам с континенталните разписания, виждам, че той е цвете пред тях. Б. всяка сутрин сядаше с книжката пред себе си, хващаше с две ръце главата си и се мъчеше да я разгадае, без да полудее.

— Ето — казваше той. — Този влак е най-удобен за нас. Тръгва от Мюнхен в един и четиридесет и пет и стига в Хайделберг в четири — тъкмо навреме за чаша чай.

— Стига в Хайделберг в четири ли? — възкликвам аз. — И взема цялото разстояние за два часа и четвърт? Та на идване ние пътувахме цяла нощ!

— Ето, увери се сам — казваше той, сочейки ми разписанието. — Тръгва от Мюнхен в един и четиридесет и пет, пристига в Хайделберг в четири.

— Е, да — възразявам аз, поглеждайки през рамото му, — но не виждаш ли, че цифрата четири е написана удебелено? Това означава четири часът сутринта.

— Ох, да, разбира се — съгласява се Б. — Не бях забелязал. Да, разбира се. Всъщност не. Това е невъзможно. В такъв случай пътуването ще трае четиринадесет часа. А то не може да трае четиринадесет часа. Не може, разбира се. Те не са имали пред вид това четири да бъде удебелено, но при отпечатването то просто малко се е удебелило.

— И все пак не може да става въпрос за четири часа днес следобед — отново му възразявам аз, — а за четири утре следобед. Колко типично за немските влакове — да ти отнемат цял ден за една работа, която може да се свърши за шест часа!

Б. недоумява за миг, после възкликва:

— О, сега разбирам. Ама че съм глупав! Този влак, който стига в Хайделберг в четири, идва от Берлин.

Той изглежда много доволен от откритието си.

— Че за какво ни е на нас тогава? — питам го аз и той пак се оклюмва.

— Да, струва ми се, че наистина не ни е нужен — съгласява се приятелят ми. — Той, както изглежда, пътува директно от Берлин за Хайделберг, без изобщо да спира в Мюнхен. Е, добре, но къде тогава отива този от един и четиридесет и пет? Все трябва да отива някъде.

Минават още пет минути и той възкликва:

— Да го вземат дяволите този от един и четиридесет и пет! Та той не отива никъде. Тръгва от Мюнхен в един и четиридесет и пет и това е всичко. Но къде отива? Къде?

Очевидно никъде. Това, изглежда, е влак, който потегля от Мюнхен в един и четиридесет и пет и хуква нанякъде — без никой да го спира. Може би е някакъв млад, романтичен влак, който обича тайнственото. Не иска да каже къде отива. А може и сам да не знае. Просто тръгва да търси приключения. „Ще потегля точно в един и четиридесет и пет — казва си той — и ще вървя напред, без да му мисля, да видя къде ще стигна.“

Или пък може би е някой самонадеян, твърдоглав млад влак, който не приема напътствия и съвети. Началникът на движението го кара да отива в Петербург или в Париж. Старият побелял началник на гарата се мъчи да го убеди да отиде в Константинопол или дори в Ерусалим, ако това повече ще му хареса, увещава го да реши на всяка цена къде отива, предупреждава го за опасността, на която се излага младият влак, ако няма определена цел в живота. Присъединяват се и други влиятелни хора, които му говорят като на свое дете, молят го от уважение към тях да отиде в Камчатка или Тимбукту, или Америка, там, където смятат, че ще е най-добре за него. Но като виждат, че той не им обръща внимание, страшно му се ядосват и му казват, ако ще, да отиде дори още по-далече. Той обаче остава глух към всички съвети и молби.

„Оставете ме на мира — отвръща им той. — Аз зная къде отивам. Не се тревожете за мене, ами си гледайте вашата работа. Не желая някакви си изкуфели старци да ме учат какво да правя. Аз знам сам.“

Какво може да се очаква от такъв влаж? Естествено да стигне до лош край. Сигурно след време го разпознават някъде — износен, непривлекателен, самотен стар влак, скитащ се безцелно и безнадеждно в някаква далечна страна, спомняйки си с горчиво съжаление за онзи ден, когато, изпълнен с безразсъдна гордост и амбиция, е тръгнал от Мюнхен с лъснатия си парен котел точно в 1:45.

Б. се отчайва от този отчайващ и непоправим 1:45 и продължава да търси.

— Ей! Какво е това? — възкликва той. — Този ще ни свърши ли работа? Потегля от Мюнхен в четири, стига в Хайделберг в четири и петнадесет. Ама че бърза работа! Тук нещо не е в ред. Не може да бъде. Как ще стигнем от Мюнхен в Хайделберг за четвърт час? О, разбирам! Този влак от четири отива първо в Брюксел и оттам в Хайделберг. Пристига тук, както изглежда, в четири и петнадесет утре. Чудно ми е обаче защо заобикаля чак през Брюксел. Аха, май че спира за малко и в Прага. Да го вземат дяволите това разписание!

После Б. открива някакъв друг влак, който тръгва в 2:15, както му се струва на него, най-подходящ за нас. Откритието му го кара да изпадне във възторг.

— Ето, това е влак за нас, стари приятелю — казва ми той. — Великолепен влак наистина. Не спира никъде.

— А отива ли някъде? — питам го аз.

— Разбира се, че отива някъде — отвръща Б. с възмущение. — Това е експрес! Мюнхен — промърморва той и проследява с пръст в разписанието, — тръгва в два и петнадесет. Само първа и втора класа. Нюрнберг? Не, не спира в Нюрнберг. Вюрцбург? Не. Франкфурт, Страсбург? Също не. Кьолн, Антверпен, Кале? Добре де, но къде спира? Да го вземат дяволите, все някъде трябва да спре. Берлин, Париж, Брюксел, Копенхаген? И там не. За бога, това е друг влак, който също никъде не отива! Тръгва от Мюнхен в два и петнадесет, и толкоз.

Изглежда, че това е всеобщ навик на мюнхенските влакове — да потеглят безцелно. Очевидно единствената им цел е да се махнат от града. Не ги интересува къде ще отидат, какво ще стане с тях, нали веднъж са се измъкнали от Мюнхен!

— „За бога — казват си те, — веднъж да се откопчим от това място. Няма какво да се грижим къде ще отидем. Това ще го решим, щом сме вече навън. Да се махнем от Мюнхен, ето кое е важното.“

Б. вече е сериозно разтревожен и ми казва:

— Никога няма да можем да напуснем този град. Както виждаш, няма влакове, които да тръгват от Мюнхен и да пристигат някъде. Това е някакъв заговор да ни задържат тука, разбираш, нали? Никога няма да можем да си отидем. Никога вече няма да видим скъпата стара Англия отново!

Аз се опитвам да го ободря, като изказвам предположението, че това навярно е типичен за Бавария обичай — да предоставят местоназначението на влака на волята и желанието на пътуващите. Железопътните власти осигуряват влака и го пускат в 2:15. Тях не ги интересува къде ще отиде той. Това е въпрос, който пътниците решават помежду си. Пътниците наемат влака и го отвеждат със себе си и с това се приключва историята, що се касае до самите железопътни власти. Ако има някакво различие в желанията на пътниците, например един да нека да отиде в Испания, а друг да иска да си отиде в Русия, те без съмнение стигат до споразумение, като хвърлят ези-тура.

Б. обаче не се съгласява с моята теория и ми казва, че ще бъде по-добре да не говоря толкова много, като виждам колко е измъчен и притеснен.

Ето каква благодарност получавам за това, че исках да му помогна!

Той се мъчи нови пет минути над разписанието и след това открива някакъв влак, който стига до Хайделберг и по всичко личи, че е влак-образец. Единственият му недостатък се оказва само този, че не тръгва отникъде. Той сякаш попада в Хайделберг случайно и се установява там. Човек с право очаква, че внезапната му поява ще обезпокои хората от хайделбергската гара. Те не знаят какво да правят с него. Пазачът отива при началника на гарата и му казва:

— Извинете за безпокойството, сър, но на гарата се появи някакъв странен влак.

— Така ли? — отвръща изненадано началникът на гарата. — И откъде е дошъл?

— Не зная — отговаря пазачът. — А като че ли и той самият не знае.

— Господи, това наистина е много странно — казва началникът на гарата. — И какво желае?

— Като че ли нищо не желае — отвръща другият. — Много странен влак. Ако питате мен, струва ми се малко смахнат.

— Хм … — размишлява началникът на гарата. — Чудна работа. И все пак мисля, че трябва да го оставим да се установи тук поне засега. Не можем да го отпратим да си върви в нощ като тази. Нека се настани удобно под навеса, пък сутринта ще видим дали не можем да намерим приятелите му.

Най-после Б. открива, че за да отидем в Хайделберг, първо трябва да отидем в Дармщат и оттам да вземем друг влак. Това откритие събужда нови сили и надежда у него и той се залавя пак с работа — този път да открие влакове от Мюнхен за Дармщат и от Дармщат за Хайделберг.

— Ето! — радостно изкрещява той след няколкоминутно търсене. — Намерих го! (Б. е от тези хора, дето не падат лесно духом.) Този ще е! Тръгва от Мюнхен в десет и пристига в Дармщат в пет и двадесет и пет. Тръгва от Дармщат за Хайделберг в пет и двадесет и пристига …

— Май не ни остава време за смяна, как мислиш? — забелязвам аз.

— Да, наистина — отвръща той и отново става сериозен. — Да, това е неудобното. Ако беше обратното, щеше да бъде чудесно или пък ако нашият влак например избърза с пет минути, а другият се забави малко с тръгването …

— Излишно е да разсъждаваме върху това — прекъсвам го отново аз. Б. се съгласява с мен и отново се залавя да търси подходящи влакове.

Оказва се, че всички влакове от Дармщат за Хайделберг потеглят няколко минути по-рано от пристигането на мюнхенските. Сякаш са се наговорили да ни избягват.

При такива заплетени ситуации разсъдъкът на Б. обикновено се замъглява и той направо започва да дърдори глупости. Открива влакове, които пътуват от Мюнхен до Хайделберг за петнадесет минути през Венеция и Женева, с половинчасово прекъсване в Рим за закуска. Той рови нагоре-надолу из книжката в търсене на някакви демонични експреси, които пристигат на местоназначението си четиридесет и седем минути преди да са потеглили, и тръгват отново, преди да са пристигнали. Открива също, че единствено можеш да стигнеш от Южна Германия до Париж, като минеш през Кале и после вземеш парахода до Москва. Преди да успее да разучи цялото разписание, той вече не е сигурен дали се намира в Европа, Азия, Америка или Африка, нито къде иска да отиде, нито защо иска да отиде там.

Тогава аз спокойно, но решително измъквам книжката от ръцете му, обличам му палтото, вземам багажа и го завеждам на гарата, където казвам на носача: „Извинете, искаме дя отидем в Хайделберг“. Носачът ни хваща за ръце, завежда ни да седнем на една пейка и ни казва да чакаме спокойно там, а когато стане време, той ще дойде да ни вземе и да ни качи на влака. Както и направи.

Ето какъв е моят метод да откривам как да се придвижа от едно място на друго. Може би не е така изискан като този на Б., но е по-прост и по-ефикасен.

Пътуването из Германия е бавна работа. Немският влак не бърза, не се вълнува много за работата си и когато спре, обича да си отпочине добре. Когато немски влак влезе в някоя гара, персоналът слиза от него и тръгва да се разхожда. Машинистът и огнярят прекосяват линията и почукват на вратата на началник-гарата. Началник-гарата излиза и ги приветствува възторжено, после изтичва до в къщи да каже на жена си, че са дошли; тя също притичва и също така възторжено ги приветствува: след което четиримата започват да си бъбрят за минали спомени, за общи приятели и за състоянието на посевите. След известно време машинистът, използувайки една паута в разговора, си поглежда часовника и калпа, че за съжаление те трябва да си тръгват, но жената на началник-гарата не иска и да чуе.

— О, трябва на всяка цена да останете и да видите децата! — казва тя. — Те скоро ще се върнат от училище и много ще се разочароват, като разберат, че сте били тука и не сте ги дочакали. Лизи никога няма да ви прости.

Машинистът и огнярят се засмиват и казват, че при тези обстоятелства те смятат, че трябва да останат — и остават.

Междувременно касиерът е запознал кондуктора със сестра си и зад гишето се развива такъв многообещаващ флирт, че не би било чудно, ако съвсем скоро околността се огласи от сватбени камбани.

Вторият колдуктор е отишъл в градчето, за да се опита да продаде едно куче, а пътниците се разхождат по перона и пушат или се подкрепят с лека закуска в бюфета — по-простичките се угощават с топли кренвирши, по-изисканите — със супа. Когато всички са си вече достатъчно отпочинали, машинистът или кандукторът предлагат да се продължи пътуването и ако всички са съгласни с тяхното предложение, влакът потегля.

При пътуването ни от Хайделберг за Дармщат, без да искаме, създадохме голямо вълнение на железопътните власти, когато те откриха, че пътуваме в експрес (те го наричат експрес, а той се тътри с двадесет мили в час, ако изобщо се накани да се раздвижи, и през всичкото време имаш чувството, че е полузаспал) с билети за пътнически влак. Спряха влака на следващата гара и Б. беше отведен от двама строго гледащи, обточени със сърмен галон железничаи, да изясни въпроса пред строго гледащия, об-очен със сърмен галон началник на гарата и трима строго гледащи, обточени със сърмен галон негови помощници. Сцената много напомняше на военнополеви съд. Разбрах, че приятелят ми е доста разтревожен, но външно се правеше на спокоен и смел. Когато слизаше на перона, ми извика едно весело „сбогом“ и ме помоли, ако се случи най-лошото, да го съобщя внимателно на майка му.

За щастие не се случи нищо лошо и той се върна в купето с неопетнено име, тъй като успял да изясни удовлетворително пред съда: първо — че той не е знаел, че билетите ни са за пътнически влак; второ — че той съвсем не знаел, че не пътуваме с пътнически влак; и, трето — че е готов да доплати разликата в цената.

По-късно съжали за третото. Струваше му се, че е могъл да ни спести тези разходи, ако се е направил, че не знае немски. По този повод ми разправи как преди три години, когато пътувал през Германия в едно купе с още трима души, железопътните власти ги спипали по същия начин, че пътуват в първа класа с билети за втора.

Защо правели това, Б. не можа много ясно да ми обясни. Каза, че доколкото си спомнял, кондукторът им бил казал да се качат в първокласен вагон, защото нямали време да отидат до второкласния, а пък и те не знаели, че не пътуват във второкласен. Да си призная, неговото обяснение ми се стори много неубедително.

Така или иначе, намирали се в първокласното купе, а кондукторът стоял на вратата, гледал възмутено второкласните им билети и чакал да чуе какво обяснение ще му дадат.

Единият от групата знаел съвсем малко немски, но много се гордеел с познанията си и обичал да ги показва. Затова той се заел да обясни случая на кондуктора и така добре се изразил на немски, че кондукторът не повярвал нито една негова дума.

Той можал също с известни усилия да разбере какво му казва кондукторът, а той му казвал, че трябва да плати осемнадесет марки. И той ги платил.

А другите трима, двамата от които знаели перфектно немски, никой не бил в състояние да принуди да разберат какво им се казва. Кондукторът цели десет минути крещял насреща им, а те само се усмихвали любезно и казвали, че искат да отидат в Хановер. Тогава той довел началника на гарата и началникът на гарата също цели десет минути им обяснявал, че ако не платят по осемнадесет марки всеки, то той ще се види принуден да ги подведе под съдебна отговорност. Тримата обаче само се усмихвали, кимали и настоявали, че искат да отидат в Хановер.

Тогава дошла някаква много важна и много сърдита личност с триъгълна шапка и редувайки се с началника на гарата и кондуктора, заобяснявала на Б. и двамата му приятели какво гласи законът по този въпрос.

Тримата служители вилнели, беснели, заплашвали и умолявали около четвърт час и повече, после се уморили, затръшнали вратата и си отишли, оставяйки държавата да загуби петдесет и четирите марки.

В сряда минахме немската граница и оттогава сме в Белгия.

Аз харесвам германците. Б. казва, че те не бивало да разбират това, защото щели да се възгордеят, но аз не мисля така. Сигурен съм, че притежават достатъчно здрав разум, за да не им се замаят главите от някакви похвали, независимо чии.

Б. казва също, че аз съм проявявал повече въображение, отколкото логика, като си съставям мнение за тези хора само от няколкодневното си пребиваване сред тях. Но аз от опит зная, че първите впечатления са най-верните.

Във всеки случай с мене е така. Обикновено стигам до най-точните си преценки и заключения, когато се ръководя от чувството си. Спра ли се да размисля — греша. Чувствата са ни дадели от рождение, а мислите си ги създаваме ние. И аз предпочитам да се доверявам на чувствата си.