Джеръм К. Джеръм
Пощенски картички

Проклятието на цялото семейство

Навярно пощенските картички са дошли до гуша дори на търпеливите немци. „Флигенде блетер“ (Немско хумористично списание.) помества разговора на двама млади чиновници за лятната отпуска:

— Къде ще отидете? — А пита Б.

— Никъде — отговаря Б.

— Нима не можете да си позволите дори едно малко пътуване? — съчувствува му А.

— Спестих само за картички — мрачно отговаря Б, — за пътуване не останаха пари.

Дамите и господата мъкнат със себе си дебели бележници, където са записани адресите на ония, на които са обещали да изпратят картички. Навсякъде — на капризно лъкатушещите горски пътища, при сребристите морски вълни, по планинските пътечки — можете да срещнете улегнали не според възрастта си туристи, които мърморят под носа си:

— Изпратих ли на леля Гретхен картичка от голямото село, където спирахме, или адресирах и двете картички до братовчедката Лизе?

Понякога картичките могат да станат повод за сериозни разочарования. С нищо незабележителни градчета искат да станат по-привлекателни — същото, към което се стреми и невзрачната стара мома в ателието на фотографа.

— Фотографирайте ме така — моли тя, — че снимката да се хареса на приятелите ми. Второразредните фотографии винаги изкарват хората някак безцветни. Разбирате, нали — не ви моля да ме разкрасявате; искам само да излезе нещо приятно.

Услужливият фотограф прави всичко, което е по силите му. Линията на носа старателно е смекчена, брадавиците еа превърнати в трапчинки — цялата й физиономия е променена така, че и най-близките не биха могли да я познаят. А майсторите на картичките с изгледи са стигнали дотам, че рисуват предметите такива, каквито те биха могли да бъдат според тях.

— Ако не съществуваха тези къщи — си казва художникът, — това щеше да бъде една прелестна средновековна уличка.

И той рисува улицата тъй, както я вижда във въображението си. Любителите на архитектурни паметници правят невероятни отклонения, за да дойдат в градчето и да го разгледат, но когато пристигнат в него и го сравнят с картичката, изпадат в ярост. И аз купих веднъж картичка, изобразяваща пазарния площад па някакъв френски град. Достатъчно беше да я погледна, за да реша, че още не съм видял истинската Франция. И пропътувах повече от сто мили, за да се полюбувам на този пазарен площад. Дори се постарах да отида точно в пазарен ден. След като пристигнах и се огледах, попитах един полицай как да намеря площада.

Той ми отговори, че се намирам тъкмо на площада, който търся.

— На мен не ми трябва този площад — казах аз, — а другият, живописният…

Отговори ми, че това е единственият пазарен площад в града. Извадих картичката от джоба си.

— А къде са момичетата? — попитах аз.

— Какви момичета?! — учуди се полицаят.

Мечтите на художника

— Ето, тия!

Подадох му картичката. На нея бяха изобразени стотина момичета — едно от друго по-хубави. Много от тях бих нарекъл с чиста съвест красавици. Те продаваха цветя и плодове — какви ли не плодове: вишни, ягоди, червени ябълки, големи чепки сочно грозде — свежи, блестящи от росата. Полицаят каза, че през живота си не бил виждал такива момичета, а най-малко можело да ги види на този площад. Прекъсвайки речта си с цветисти проклятия, той заяви, че сам би искал да открие в този град поне половин дузина момичета, които да гледа за отмора на очите. На площада около фенерния стълб се бяха настанили шест солидни матрони. Една от тях имаше мустаци и пушеше лула, но останалите й отличителни черти не ми даваха основание да я считам за мъж. Две други жени продаваха риба — по-точно биха продавали, ако имаше кой да я купува. Хилядите нетърпеливи, облечени в ярки костюми купувачи, които бяха изобразени на картичката, се представляваха от двама работници със сини блузи, които разговаряха на ъгъла, като се изясняваха предимно с жестове, от някакво момче, което се въртеше на петите си — очевидно за да не изрусне случайно някое събитие зад гърба си — и от едно приклекнало на тротоара червеникаво куче, което, съдейки по вида му, беше изгубило всякаква надежда да стане свидетел на нещо интересно. Шестте търговки, аз и полицаят и тази четворка — това бяха всички живи същества на пазарния площад. А цялата стока, като изключим рибата, се състоеше от яйца и няколко мършави птици, окачени на дълга пръчка, подобна на дръжка на метла.

— Ами къде е катедралата? — попитах полицая.

На картичката беше изобразена старинна готическа сграда. Той отговори, че някога наистина е имало катедрала, но сега там била пивоварната. Показа ми я и добави, че остатъкът от южната стена, изглежда, се бил запазил и собственикът на пивоварната сигурно щял да се съгласи да ми я покаже.

— А фонтанът? — не мирясвах аз. — А гълъбите?

Полицаят ми отговори, че в града действително се говорело за някакъв фонтан, че може би дори и проектите били вече готови …

Със следващия влак си заминах обратно. Оттогава никога не се отклонявам от набелязания маршрут, за да видя в естествен вид красотите, изобразени на пощенските картички. Може би и други са придобили този горчив опит и са престанали да вярват, че картичките могат да изпълняват ролята на пътеводител из континента.

Сега техните продавачи се ограничават с „вечната женственост“ и колекционерите на картички са принудени да се задоволят само с изображения на момичета. Благодарение на любезността на моите кореспонденти и аз станах вече собственик на петдесет-сто девойки или, по-точно казано — на една девойка с петдесет или сто шапки. Имам я с широкопола шапка, с малка шппчица и без шапка. На едни картички тя се усмихва, на други видът й е такъв, сякаш току-що е загубила последното си пени. Веднъж е облечена с много дрехи, а друг път, казано честно — с прекалено малко, но при всички случаи тя е една и съща девойка. Сред младите хора тя се ползува със завиден и траен успех, но на мен вече ми е омръзнала. Навярно остарявам.

А защо пък — за разнообразие — да не се използува „вечната мъжественост“?

В края на краищата тази женска особа започна да дразни и моите познати дами.

Според мен художниците неоснователно обиждат момичетата, като пренебрегват „вечната мъжественост“. Защо да не изобразяват на картичките младежи с различни шапки: младежи с широкополи шапки, младежи с малки шапчици, лукаво усмихващи се младежи, младежи с благороден поглед? Момичетата не желаят да украсяват стаите си с портрети на други момичета. Те биха искали от стените да им се усмихват десетки млади мъже.

Не, изглежда, аз не ценя своите преимущества: старците знаят много неща, за които младите дори не подозират. В живота си момичетата страдат много от това, че художниците им натрапват един недостижим идеал.

— Полите никога не падат на такива гънки — мърморят те, — никога не могат да падат така. Никъде няма да намерите такива малки крака. Мислете каквото си щете, но в живота такива крака не се срещат. А погледнете, моля ви, какви талии! В тях нищо не може да се побере!

Създадената от природата жена е твърде далеч от идеала на художника. Младият човек разглежда картички, илюстровани календари, разпращани за Коледа от местния бакалин, рекламите за сапун и вече не е в състояние да мисли с предишното удоволствие за Поли Пъркинс, която всъщност не е толкова лоша за нашия несъвършен свят. И няма защо да се чудим, че жените се принуждават да учат стенография и машинопис. Художниците, да, художниците погубват съвременната жена!

Как изкуството погуби жената

Мистър Енсти ми е разказвал за един бръснар, който се влюбил във восъчния манекен от собствената си витрина. От сутрин до вечер мечтите му изграждали образа на красива млада жена с восъчно-бледо лице, с постоянно изражение на миловидност и достойнство. Нито едно от познатите му момичета не могло да се сравнява с нея. Ако не ме лъже паметта, той умрял като ерген с печалната мечта по съвършената восьчна кукла. Ние, мъжете, трябва да благодарим на бога, че изкуството не се нахвърля срещу нас с такава ожесточеност. Представете си какно би станало, ако афишите, витрините, страниците на илюстрованите списания се наводнят от тълпи идеални млади мъже с безупречно опънати панталони, които никога не се издуват при колената! В края на краищата това би могло да свърши само с едно — да бъдем обречени до края на живота си сами да си приготвяме закуската и сами да си оправяме леглата.

И без туй романистите и драматурзите успяха вече да ни усложнят живота. В пиесите и романите младите мъже се обясняват в любов с такова красноречие, с такава неизчерпаема фантазия, че за цяла година не би могъл да се научиш да изречеш думите им. Представям си какво си мисли едно момиче с претъпкана от романи глава, когато реален, жив младеж й се обяснява в любов! Как не можа да измисли едно ласкаво име за нея! Да я беше нарекъл поне душичке или да беше намекнал плахо, че тя е неговата пчеличка или мимоза — във вълнението си той не можеше да си спомни какво именно. А в романите тя е чела, че героят сравнява героинята поне с половината от известните на науката растения. На него не му достигат термини, изучавани в елементарните курсове по астрономия, за да изрази впечатлението, което му е направила нейната външност. Той разграбва поголовно Бонд стрийт в стремежа си да й обясни на какво приличат различните части на нейното тяло — очите й, зъбите й, сърцето, косите, ушите. И само скромността му пречи да разшири този каталог. Любовникът от островите Фиджи сигурно би отишъл още по-далече, но ние все още нямаме роман за островите Фиджи. И докато съвременният герой развива своята тема, момичето навярно си изгражда някаква представа за себе си като за миниатюрен музей за приложни и изящни изкуства.

Колко е трудно да се следват образците на изкуството

Бедната Енджилина не може да се задоволи с действителния Едвин. Аз не гарантирам, че живописта и литературата не са направили живота ни по-сложен, отколкото би трябвало да бъде. От върха на планината никога не се открива в действителност такава широка гледка, каквато е изобразена на картичката. Спектакълът рядко оправдава рекламата. Поли Пъркинс с нищо не е по-лоша от другите момичета, но съвсем не може да се сравнява с красавицата от календара на бакалина. Бедният Джон е толкова мил и толкова сърдечно предан — така поне се разбира от глуповатата му и объркана реч, — но може ли да му се отговори с взаимност, ако човек си спомни как обича героя от пиесата! „Художникът е изградил своя свят от мечти“ и в сравнение с неговия свят действителността ни изглежда необикновено сива!