Джеръм К. Джеръм
Трима на бумел (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Трима мъже имат нужда от промяна · Случка, която показва пагубните последици от измамата · Нравственото малодушие на Джордж · Хрумванията на Харис · Приказка за стария моряк и неопитния ветроходец · Екипаж със завиден апетит · Опасността да се отплава, когато вятърът е откъм морето · Логичните разсъждения на Етълбърта · Влажният въздух на реката · Харис предлага обиколка с велосипеди · Джордж размишлява за вятъра · Харис предлага Шварцвалд — Джордж размишлява за стръмнините · Възприетият от Харис план за изкачване на нанагорнищата · Госпожа Харис ни прекъсва

— Нуждаем се преди всичко от промяна — каза Харис.

Точно тогава вратата се отвори, надникна госпожа Харис и каза, че Етълбърта я изпраща да ми напомни, че не бива да закъснявам заради Кларънс. Понякога си мисля, че Етълбърта е прекалено нервна по отношение на децата. Всъщност на малкия му няма абсолютно нищо. Излязъл сутринта с леля си, а като е с нея, винаги щом зяпне някоя сладкарска витрина, тя го вкарва вътре и му купува кремпити и пасти, докато се запъне, че повече не иска, и възпитано, но твърдо откаже да хапне каквото и да е. После, разбира се, на обяд яде само веднъж допълнително от пудинга и Етълбърта решава, че не му е добре. Госпожа Харис добави, че няма да е зле да се качим по-скоро в столовата, понеже иначе нямало да чуем Мюриъл да рецитира „Чай при Лудия шапкар“ от „Алиса в страната на чудесата“. Мюриъл е втората рожба на Харис — осемгодишно умно, схватливо дете, и аз обичам да я слушам, когато рецитира сериозни неща. Казахме, че ще си допушим цигарите и че ей сега се качваме, помолихме я също да не оставя Мюриъл да почне, преди да дойдем. Тя обеща да задържи детето, колкото може, и си отиде. Щом вратата се затвори, Харис продължи прекъснатото изречение:

— Нали знаете какво искам да кажа: пълна промяна.

Въпросът беше как да я извоюваме.

Джордж предложи „служебно пътуване“. От Джордж друго не може и да се очаква. Ергените смятат, че една омъжена жена ще се остави да я прегази парен локомотив. Познавах някога млад мъж, инженер, който решил да отиде във Виена „по служба“. Жена му се позаинтересувала „по каква служба“. Той є казал, че ще трябва да обикаля мините в околностите на австрийската столица и да пише доклади. Тя обявила, че идва с него — била от тоя тип жени. Той се помъчил да я разубеди: обяснил, че мините не са място за една красива жена. Тя отвърнала, че е наясно с това и че изобщо не възнамерява да слиза с него в забоите; щяла да го изпраща сутрин и след това да се забавлява до завръщането му, като обикаля виенските магазини и си купува това-онова. Той не намерил начин да се измъкне, след като вече бил започнал, и десет дълги летни дни наистина обикалял мините в околностите на Виена, вечер пишел доклади и тя ги изпращала на фирмата му, която изобщо не се нуждаела от тях.

Прискърбно би било, ако трябва да причисля Етълбърта или госпожа Харис към тоя вид съпруги, но все пак по-добре е да не се прекалява със „служебната работа“ — тя трябва да се пази за краен случай.

— Не, не — казах, — трябва да се държим откровено и по мъжки. Ще кажа на Етълбърта, че съм стигнал до заключението, че човек престава да цени щастието, когато постоянно е около него. Ще й кажа, че за да се науча подобаващо да ценя хубавото, което ме заобикаля, имам намерение да се откъсна от нея и децата поне за три седмици. Ще й кажа — продължих, обръщайки се към Харис, — че на теб дължим…

Харис малко припряно остави чашата си.

— Ако нямаш нищо против, драги — прекъсна ме той, — по-добре не го казвай. Тя ще го сподели с моята жена, а пък аз… е, не ми се иска да ми се приписва заслугата за нещо, което не съм направил.

— Но точно твоя е заслугата — настоях аз, — ти направи предложението…

— Идеята я даде ти — отново ме прекъсна Харис. — Нали каза, че не бивало човек да тъпче все по една и съща позната пътека и че от непрекъснато седене вкъщи умът затъпявал.

— Аз говорех общо — обясних.

— На мен ми се видя много конкретно — каза Харис. — Възнамерявам да го повторя на Клара. Зная, че тя високо цени твоите съждения. Сигурен съм, че ако…

— Няма да рискуваме — прекъснах го аз. — Въпросът е много деликатен и има един начин да се справим с положението. Ще кажем, че идеята е била на Джордж.

На Джордж някак си му липсва приятелска готовност да се притече на помощ и това понякога ме ядосва. Не трябваше ли да се зарадва на възможността да помогне на двама стари приятели при решаването на една дилема? Вместо това той взе да се заяжда.

— Направите ли го — обади се Джордж, — ще кажа и на двете, че първоначалният ми план беше да се съберем всички заедно с децата, аз да доведа моята леля и да наемем един очарователен стар замък на морския бряг в Нормандия, където климатът е особено благоприятен за слаби деца, а мляко като тамошното няма в Англия. Ще кажа също, че вие отхвърлихте предложението ми и обяснихте, че по-добре било да сме сами.

Безполезно е да се държиш любезно с човек като Джордж, с него трябва твърдост.

— Добре, кажи им — каза Харис, — а пък аз ще приема предложението ти. Ще наемем този замък. Ти ще доведеш леля си (аз ще се грижа за нея) и ще изкараме там един месец. Всички деца те обожават. Двамата с Джером не влизаме в играта. Обещал си на Едгар да го научиш да лови риба, ще трябва да играеш и на диви зверове. От миналата неделя Дик и Мюриъл само за твоя хипопотам говорят. Ще си правим пикници в гората (само за единайсет души), вечер ще слушаме музика и рецитации. Мюриъл вече е научила шест пиеси, а и на другите деца много им се удава.

Джордж се предаде — на него му липсва истинска смелост, — но не го направи коректно. Каза, че ако сме постъпели така коварно, ако малодушно и вероломно сме му изиграели такъв мръсен номер, той не би могъл, разбира се, да ни попречи, но аз да не съм се опитвал сам да изпия цялата бутилка бордо, ами да съм налеел една чаша и на него. Добави също, малко нелогично, че всъщност нямало значение, защото и Етълбърта, и госпожа Харис били умни жени и нямало дори за миг да допуснат, че предложението е излязло от него.

След като постигнахме съгласие по тази незначителна подробност, въпросът беше: каква промяна?

Харис както винаги държеше на морето. Каза, че знаел една яхта точно каквато ни трябва: ще си я караме сами, няма да ни се бъркат разни некадърни моряци, дето само ще увеличават разноските и ще развалят романтиката. Достатъчен бил един-единствен сръчен юнга, той щял да се справи сам. Знаехме я ние тая яхта и му го казахме, вече бяхме плавали на нея с Харис. Никакъв морски въздух не може да надвие смрадта на плесенясала трюмна вода и зеле, с която е просмукана. Ако ще е за такива миризми, по-добре човек да прекара една седмица на лондонските докове. Освен това няма къде да се скриеш от дъжда, каюткомпанията е метър и двайсет на метър, като половината място е заето от печката, която се разпада на парчета, щом се опиташ да я запалиш. Къпеш се на палубата и вятърът ти издухва кърпата през борда, когато излизаш от коритото. Харис и юнгата ще вършат всички интересни неща — вдигането на платната, рифоването, свиването, накланянето на един борд — и ще оставят на нас с Джордж беленето на картофите и миенето на чиниите.

— Добре де — каза Харис, — да вземем истинска яхта с шкипер и да направим плаване по всички правила на изкуството.

Отново възразих. Знам ги тия шкипери. Онова, дето те му викат плаване, е да се стои на котва в обявеното от тях „открито море“, та да прескачат лесно при жената и семейството и най-вече — в любимата им кръчма.

Преди години, докато бях млад и зелен, веднъж и аз наех яхта. Извърших тая глупост, тласкан от някои обстоятелства: неочаквано ми беше провървяло и Етълбърта изведнъж закопня за морски въздух. На другата сутрин в клуба в един брой от спортния вестник случайно попаднах на следната обява:

За любителите на яхти. Изключителен случай! „Скиталец“, 28-тонен йол. Собственикът, призован внезапно по работа, дава за кратко или за дълго под наем тази великолепно стъкмена хрътка на океаните. Две каюти и каюткомпания, пианино „Вофенков“, нов меден котел. 10 гвинеи на седмица. Запитвания при Пъртуи и с-ие, Бъклърсбери 3-а.

Стори ми се като отговор на молитва. Новият меден котел не ме интересуваше — и да се събереше малко пране, можеше да почака, съобразих аз. Но пианино „Вофенков“… звучеше примамливо. Представих си как Етълбърта свири вечер — някоя песен с припев, който с малко упражнение екипажът би могъл да научи, за да приглася, докато нашият подвижен дом се носи като хрътка по сребристите талази.

Взех файтон и отидох право на Бъклърсбери 3-а. Господин Пъртуи беше човек със скромен вид и държеше невзрачна кантора на третия етаж. Показа нарисувания с водни бои „Скиталец“ в полет, гонен от вятъра. Палубата беше наклонена към океана под ъгъл 95 градуса. На изображението не се виждаше жива душа: предполагам, че всички са били изпопадали във водата. То и никой не би могъл да се задържи на палубата, освен, разбира се, ако не е прикован. Изказах тези разсъждения пред посредника, който обаче ми обясни, че в този момент „Скиталецът“ заобикалял нещо си в деня, когато спечелил състезанието „Медуей“. Господин Пъртуи приемаше за естествено да зная всичко за това събитие и аз не почувствах охота да разпитвам за още подробности. Две петна близо до рамката на картината, които отначало взех за мухи, представляваха, оказа се, вторият и третият поред в това прочуто състезание. На една снимка яхтата, закотвена до Грейвсенд, не беше толкова внушителна, но изглеждаше по-стабилна. След като получих задоволителен отговор на всичките си въпроси, я наех за две седмици. Господин Пъртуи каза, че било много добре, дето я вземам само за две седмици (впоследствие се съгласих с него), понеже така щяло да се изпълни и желанието на друг наемател. Ако съм я бил поискал за три седмици, щяло да се наложи да ми откаже.

След като се спогодихме, господин Пъртуи ме запита дали имам наум някой шкипер. Това, че нямах, било също много добре — явно всичко се подреждало много благоприятно за мен във всяко отношение. Господин Пъртуи бил сигурен, че най-добре било да задържа господин Гойлс, сегашния капитан — отличен шкипер, увери ме той, човек, който познавал морето, както някой може да познава собствената си жена. Никога не бил губил човешки живот.

Беше още рано предобед, яхтата беше на котва при Харидж. Хванах влака в десет и четирийсет и пет от гарата на Ливърпул стрийт и към един часа вече разговарях с господин Гойлс на палубата. Беше шишкав и се държеше бащински. Описах му намисления маршрут — да стигнем до по-отдалечените холандски острови и след това, без да бързаме, да отплаваме на север към Норвегия. „Отлично, сър!“ — въодушевено отвърна той. Каза, че това плаване щяло да бъде голямо удоволствие и за него. Стигнахме до въпроса за провизиите и той още повече се въодушеви. Трябва да призная, че се поизненадах от количеството храна, предложено от господин Гойлс. Ако живеехме във времената на Дрейк (Франсис Дрейк (1540–1596) — английски вицеадмирал, командвал пиратски експедиции срещу испански кораби в Карибско море) и набезите му в Карибско море, щях да подозра, че замисля нещо незаконно. Обаче той се подсмихна все така бащински и ме увери, че количеството било съвсем умерено. Каквото останело, екипажът щял да си го раздели и да си го отнесе у дома, такъв бил обичаят. Видя ми се, че запасявам екипажа със зимнина за цяла година, но не ми се искаше да мина за стиснат и си замълчах. Количеството на напитките също ме изненада. Съобщих какво според мен ще е нужно за нас, а след това господин Гойлс се застъпи за екипажа. Не може да се отрече, че наистина полагаше бащински грижи за моряците си.

— Нали няма да правим оргии — подхвърлих.

— Оргии ли! — отвърна господин Гойлс. — Ами че това са по няколко капки за чая.

Обясни ми, че девизът му бил: „Вземи добри моряци и се дръж добре с тях.“

— Тогава по-добре работят — додаде господин Гойлс — и идват пак.

На мен май не ми се искаше да дойдат пак. Този екипаж от гладници и къркачи започна да ми става неприятен още преди да го видя. Но господин Гойлс настояваше тъй добродушно, а аз бях тъй неопитен, че накрая го оставих да прави каквото ще. Обеща, че и по този въпрос ще се погрижи лично нищо да не остане неизползвано.

Оставих на него и да цани екипажа. Каза, че щял да се справи с помощта на двама матроси и един юнга. Ако намекваше за очистването на провизиите и питиетата, според мен подценяваше способностите си, но може да е имал предвид управляването на яхтата.

На връщане се отбих при моите шивачи и си поръчах костюм и бяла шапка за яхтата, като те ми обещаха да побързат и да са готови навреме. Накрая се прибрах и разказах на Етълбърта какво съм извършил. Само едно съмнение помрачи възторга й: ще смогне ли шивачката да ушие навреме нейните дрехи за яхтата? Типично по женски!

Сватбеното си пътешествие, не толкова отдавнашно, бяхме принудени да посъкратим и затова решихме сега да не каним никого и да си бъдем сами на яхтата. Слава Богу, че решихме така. В понеделник облякохме новите си дрехи и потеглихме. Не помня вече с какво беше облечена Етълбърта, но каквото и да е било, много й отиваше. Моят костюм беше тъмносин, с тесни бели кантове — доста ефектен, струва ми се.

Господин Гойлс ни посрещна на палубата и каза, че обядът бил готов. Трябва да призная, че Гойлс бе намерил много добър готвач. Да преценя способностите на другите членове на екипажа, не ми се удаде. Но в състояние на покой изглеждаха големи веселяци.

Мислех си, че когато всички моряци свършат с обяда, ще вдигнем котва и аз с пура в устата и Етълбърта до мен ще стоя облегнат на планшира и ще гледам как белите скали на отечеството чезнат на хоризонта. Двамата с Етълбърта изпълнихме нашата част от програмата и зачакахме на палубата.

— Май не бързат много — отбеляза Етълбърта.

— Ако ще се опитат за две седмици да изядат половината от онова, което има на яхтата — казах, — всяко сядане на трапезата ще им отнема доста време. По-добре да не им припираме, че няма да могат да се справят и с една четвърт от продуктите.

— Трябва да са легнали да спят — заяви по-късно Етълбърта. — Наближава времето за следобедния чай.

Наистина беше много тихо. Отидох до носа и извиках надолу по стълбата името на капитан Гойлс, после още два пъти. Най-сетне той бавно се подаде. Изглеждаше по-натежал и по-състарен, отколкото на обед, когато го видях за последен път. В устата му имаше изгаснала пура.

— Щом се приготвите, капитан Гойлс, да тръгваме — казах.

Капитан Гойлс извади пурата от устата си.

— С ваше позволение няма да е днес — отговори той.

— Защо, какво не ви харесва днес? — попитах. Зная, че моряците са суеверни хора, и си помислих, че може да имат нещо срещу понеделника.

— На деня нищо му няма — отговори капитан Гойлс, — но вятърът… Като гледам, няма изгледи да се промени.

— Но нужно ли е да се променя? — попитах го аз. — Според мен посоката му е точно каквато ни е нужна, идва откъм гърба ни и ние направо ще полетим.

— Точно така, ще полетим — съгласи се капитан Гойлс, — ще полетим по дяволите. Господ да ни е на помощ, ако потеглим с тоя вятър. Нали виждате, сър — обясни той в отговор на учудения ми поглед, — на това ние му викаме брегови вятър, защото духа, може да се каже, направо от сушата.

Като си помислих, прав беше: вятърът духаше откъм сушата.

— Може да се обърне през нощта — с надежда в гласа добави капитан Гойлс, — все пак не е много силен, а яхтата е държелива.

Капитан Гойлс пъхна отново пурата в устата си, а аз се върнах на кърмата и обясних на Етълбърта причината за забавянето. Етълбърта, чието въодушевление, изглежда, вече не беше толкова силно, колкото при качването на борда, се позаинтересува защо да не може да отплаваме, след като вятърът духа откъм брега.

— Ако не духаше откъм сушата — каза Етълбърта, — щеше да духа откъм морето и да ни тласка обратно към брега. На мен ми се струва, че сегашният вятър е точно какъвто ни трябва.

Аз отвърнах:

— Това е заради твоята неопитност, скъпа: на теб ти се струва, че вятърът е точно какъвто ни трябва, но не е така. Ние на този вятър му викаме брегови вятър, а бреговият вятър винаги е много опасен.

Етълбърта поиска да знае защо е толкова опасен бреговият вятър. Разсъдъчността й малко ме дразнеше, а може би бях и малко ядосан. Еднообразното люлеене на закотвена яхта е потискащо за човек с неспокоен дух.

— Не мога да ти го обясня — отговорих и това си беше самата истина, — но да вдигнем платна с тоя вятър, би било връх на безразсъдството, а аз те обичам твърде много, скъпа, за да те излагам на ненужни опасности.

Мислех си, че това заключение е много на място, но Етълбърта ми отвърна, че по-добре било при тия обстоятелства да сме се били качили на яхтата чак във вторник, и слезе долу.

Сутринта вятърът се смени със северен. Станах рано и обърнах внимание на капитан Гойлс върху това.

— Тъй вярно, сър — съгласи се той, — и колкото и да е жалко, нищо не можем да направим.

— Вие смятате, че не е възможно да потеглим днес? — осмелих се да предположа.

Той не ми се разсърди, само се изсмя:

— Вижте сега, сър, ако искахте да отидете навътре към Ипсуич, щях да кажа, че няма нищо по-добро за нас, но след като целта ни е холандският бряг…

Съобщих новините на Етълбърта и двамата решихме да прекараме деня на брега. Харидж не е весел град, може дори да се каже, че надвечер е направо скучен. Пихме чай и ядохме салата от кресон в „Доувъркорт“, след това се върнахме на кея да потърсим капитан Гойлс и лодката. Чакахме го един час. Когато се появи, беше по-весел от нас. Ако лично не ми беше казал, че не пие друго освен чаша горещ грог преди лягане, можеше и да помисля, че е пиян.

На другата сутрин вятърът духаше от юг и капитан Гойлс изглеждаше угрижен. Оказа се, че било еднакво опасно и да отплаваме, и да стоим на място. Единствената ни надежда била вятърът да се обърне, преди да е станало нещо. Етълбърта вече бе успяла да намрази яхтата. Заяви, че по-добре било да прекара една седмица в плажен кош със сенник, защото кабинката поне не се люлеела.

Прекарахме още един ден в Харидж и понеже и тая вечер, и следващата вятърът продължаваше да духа от юг, спахме в хотел „Кралски нос“. В петък вятърът духаше вече от изток. Срещнах капитан Гойлс на кея и му намекнах, че при създалите се обстоятелства бихме могли да отплаваме. Моята настойчивост сякаш го подразни.

— Ако разбирахте малко повече, сър — каза той, — сам щяхте да разберете, че е невъзможно. Вятърът духа право откъм морето.

Казах му:

— Капитан Гойлс, обяснете ми какво всъщност съм наел? Яхта ли, или закотвено плаващо жилище?

Въпросът, изглежда, го изненада. Той отвърна:

— Това е йол.

— Мисълта ми беше — обясних аз — дали изобщо може да се движи, или е закотвено тук веднъж завинаги? Ако е така, кажете ми откровено, за да купим бръшлян в сандъчета и да ги наредим над илюминаторите, да сложим цветя под една тента на палубата, за да разхубавим това съоръжение. Ако, от друга страна, е в състояние да помръдне…

— Да помръдне ли! — прекъсна ме капитан Гойлс. — Само да задуха вятърът, откъдето трябва, и „Скиталецът“…

Попитах го:

— Откъде трябва да задуха вятърът?

Капитан Гойлс май се поозадачи.

— През тая седмица — продължих аз — имахме вятър от север, от юг, от изток и от запад с разни отклонения. Ако можете да измислите някоя друга посока на компаса, от която да задуха, кажете ми и аз ще почакам. Ако не можете и ако тая котва не е пуснала корени в океанското дъно, ще я вдигнем още днес, пък да видим какво ще стане.

Той долови, че решението ми е твърдо.

— Така да бъде, сър — каза той, — вие заповядвате, аз изпълнявам. Слава Богу, само едно от децата ми е още на моя издръжка. Освен това не се съмнявам, че изпълнителите на вашето завещание ще се чувстват задължени да спазят законите на страната.

Тържественият му тон ми подейства.

— Господин Гойлс — рекох, — честно ми кажете. Има ли някаква надежда, при какво да е време да се измъкнем от тая проклета дупка?

Капитан Гойлс си възвърна бащинското добродушие:

 

— Вижте сега, сър, тоя бряг е много особен. Отплаваме ли веднъж, всичко ще е наред, но, откровено казано, да се откъснеш от него с такова корито, съвсем не е лесна работа.

Разделих се с капитан Гойлс с уверението, че ще бди за времето както майка над спящата си рожба. Сравнението бе негово и ми прозвуча доста трогателно. Видях го отново по пладне: бдеше през прозореца на кръчмата „Верига и котва“.

В пет часа следобед имах голям късмет. Посред главната улица срещнах двама приятели ветроходци, които по принуда пуснали котва в Харидж заради повреда в кормилото. Разказах им моята история и тя не толкова ги изненада, колкото ги развесели. Капитан Гойлс и двамата матроси продължаваха да бдят за времето. Изтичах до „Кралски нос“ и подготвих Етълбърта. Четиримата заедно тихичко се промъкнахме на кея и намерихме нашата лодка. На борда беше само юнгата. Двамата ми приятели се заловиха за работа и към шест часа, гонени от вятъра, весело се носехме покрай брега.

Вечерта спряхме в Олдбъро, на другия ден пристигнахме в Ярмът, откъдето приятелите ми трябваше да си тръгнат, а аз реших да изоставя яхтата. Продадохме продоволствените запаси на публична разпродажба на ярмътския плаж рано сутринта. Беше на загуба, но изпитвах удовлетворение, че съм „подхлъзнал“ капитан Гойлс. Оставих „Скиталецът“ на грижите на един местен моряк, който срещу две лири се нагърби да го върне в Харидж, а ние се прибрахме в Лондон с влак. Може да има други яхти освен „Скиталецът“ и други шкипери освен господин Гойлс, но след тези преживелици съм изпълнен с предубеждения и срещу едните, и срещу другите.

Джордж също обяви, че наемането на яхта е свързано с редица отговорности, и ние се отказахме от това хрумване.

— Какво ще кажете за реката? — предложи Харис. — Прекарвали сме много хубаво там.

Джордж мълком засмука пурата си, а на мен ми дойде светла мисъл:

— Реката вече не е каквато беше — казах аз. — Не зная какво точно, но нещо й има… една такава влажност в речния въздух, от която винаги ме хваща лумбаго.

— И с мен е същото — обади се Джордж. — Не знам защо, но не мога вече да спя близо до водата. Напролет прекарах една седмица при Джоу и всяка заран се събуждах в седем часа, а след това не можех да мигна.

— Само го подхвърлих — заотстъпва Харис. — Май и за мен не е добре, веднага си усещам подаграта.

— Най-здравословен е планинският въздух — казах аз. — Какво ще кажете за една обиколка пеш из Шотландия?

— В Шотландия винаги вали — възрази Джордж. — Полани прекарах три седмици там и през цялото време нито веднъж не останах сух… Не говоря за гърлото си.

— В Швейцария е много хубаво — подхвърли Харис.

— Нашите никога няма да ни пуснат да идем в Швейцария сами — възпротивих се аз. — Нали помните какво стана миналия път. Трябва ни място, където не могат да живеят изнежени жени и деца, страна с лоши хотели и без удобства за пътуване, където ще трябва да понасяме несгоди, да напрягаме сили, може би да гладуваме…

— По-кротко! — прекъсна ме Джордж. — Успокой топката! Не забравяй, че и аз ще дойда с вас.

— Сетих се! — възкликна Харис. — Обиколка с велосипеди!

Джордж го погледна неуверено.

— Обиколка с велосипеди значи непрекъснато катерене — каза той. — И вятърът те блъска в лицето.

— Е, има също надолнища и вятър в гърба — възрази Харис.

— Не съм забелязал — рече Джордж.

— Не може да се измисли нищо по-добро от обиколка с велосипед — упорстваше Харис.

Бях склонен да се съглася.

— И ще ви кажа къде — продължи той: — Из Шварцвалд.

— Ама то цялото е нагоре — натърти Джордж.

— Не цялото — отвърна Харис, — да речем, две трети. Освен това забравяш нещо — той се озърна и сниши глас: — Има влакчета, малки зъбчати линийки, дето…

Вратата се отвори и се появи госпожа Харис. Каза, че Етълбърта си е сложила шапката, а Мюриъл ни чакала, чакала и изрецитирала „Чай при Лудия шапкар“ без нас.

— В клуба, утре в четири — прошепна ми Харис.

Аз го предадох на Джордж, докато се качвахме горе.