Джеръм К. Джеръм
Дневник на едно пътешествие (7)

КРАЯТ НА СЪБОТА, 24-т и, И НАЧАЛОТО НА НЕДЕЛЯ, 25-и — ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Рейн! — Как се пише история. — Сгушените селца. — Немският кондуктор. — Страстта му към билети. — Където отидем, носим утеха и радост, развеселяваме тъжните, разсмиваме плачещите. — „Билети, моля!“ — Перипетиите с търсенето. — Обикновена грешка. — Акробатическите упражнения на кондуктора. — Малка шега на железопътните власти. — Защо трябва да мислим за страданията на другите.

Върнахме се на гарата точно навреме, за да си осигурим удобни места, и в пет и десет под пълна пара поехме за Мюнхен. Щяхме да пътуваме петнадесет часа. Почти през целия път от Бон до Майнц линията върви успоредно с Рейн и пред погледите ни се разкриваше прекрасната гледка на реката, старинните градчета и селца, струпани около бреговете й, обвити в синкава мъгла планински възвишения, които в здрача смътно се отразяваха в бързите й води, прорязани от дълбоки пропасти скатове, възправени тържествено към небесата, зашумени канари, надвесени заплашително над мрачните й дълбини, живописни развалини на рицарски замъци, разположени едва ли не на всяка педя по безкрайното крайбрежие, малки, красиви, подобни на изумруди островчета, които осейват огромното водно пространство.

Малко неща на този свят оправдават очакванията ни, особено онези, от които сме очаквали твърде много и за които сме слушали да ни се говори надълго и нашироко. Подготвен предварително от всичко прочетено и чуто, аз наистина очаквах да открия, че Рейн е само една прехвалена река и нищо друго. Но останах приятно разочарован. Докато влакът ни носеше през смълчания здрач, който постепенно се сгъстяваше в звездна нощ, пред очите ни се разкриваше изключително красива и дивна панорама.

Нямам намерение да ви я описвам, защото за описанието на такава красота е нужно по-блестящо и по-силно перо от моето; да се заема с подобна задача, би означавало само да ви губя времето, драги читатели, а което е още по-важно, да губя и своето.

Да си призная, първоначално не възнамерявах да ви оставя на мира така лесно. Смятах да ви представя една кратка, но ярка и живописна словесна картина на долината на Рейн от Кьолн до Майнц. Фона исках да скицирам от исторически събития и легенди, свързани с тези местности, а върху него на преден план да обрисувам с ярки цветове съвременния вид на рейнското крайбрежие, като добавя съответните забележки и обяснения.

Ето и някои от бележките, които си бях вземал за целта:

„Бележки за главата Рейн.

Константин Велики често е идвал тук, а също и Агрипа. (NB — Да се намери нещо за Агрипа.) Цезар също е имал нещо общо с Рейн — и майката на Нерон.

(Към читателя — краткостта на тези бележки прави на места неясен смисъла им. Последната ми бележка например означава, че Цезар и майката на Нерон, двамата поотделно, са имали нещо общо с Рейн, а не че Цезар е имал нещо общо с майката на Нерон. Обяснявам всичко това, защото не бих искал да създам някакво погрешно влечатление относно Цезар и тази дама. Скандалните истории са нещо несъвместимо с природата ми.)

Продължение на бележките ми: убите в началния период на историята са населявали десния бряг на Рейн — а после по някакъв начин се намерили на левия. (Предполага се, че убите са някакво племе; но все пак да се провери, тъй като не е изключено да излязат някакви вкаменелости.) Кьолн — люлката на немската култура. Разсъждения върху изкуството и старите майстори. От какви позиции да се пише за това — снизходителност и търпимост. Те всичките вече са умрели. В Кьолн била умъртвена света Урсула заедно с единадесет хиляди девойки — нейни последователки. Не са били малко. Да се обрисува убедително и затрогващо въображаемата картина на кръвопролитието. (NB — Да се открие кой ги е убил.) Да се спомене нещо за император Максимилиан. Наричат го и Максимилиан Велики. Да се спомене също и за Карл Велики (за него може да се напише много нещо) и за франките. (Да се съберат подробни данни за франките — къде са живели и какво е станало с тях.) Да се обрисуват битките между римляни и готи. (Ако не се намерят достатъчно сведения във «Въпросите на Мангнал», да се прочете Гибън.) Да се даде картинно описание — с коментар — на борбите между гражданите на Кьолн и високомерните владици. (NB — Да се опише сблъскването им на някой мост над Рейн, оовен ако няма явни доказателства, че не е имало такова енщо.) В очерка да се вмъкнат и мине-зингерите, и по-специално Валтер фон дер Фогелвайде; той да пее под стените на някакъв замък, а девойката да умре. Да се спомене и Албрехт Дюрер. Критика на неговия стил — банален и безинтересен. (Ако е възможно, да ое докаже, че е такъв.) «Кулата на плъховете на Рейн» близо до Бимген. Да се опише мястото и да се разкаже легендата, свързана с него, но не много подробно, защото всеки я знае. Историята на братята Борнхофен и замъците-близнаци Щеренберг и Хибенщайн. Двамата братя Конрад и Хайнрих били влюбени в Хилдегарде. Тя била много красива. Хайнрих великодушно се отказал от нея в полза на брат си Конрад и тръгнал на кръстоносен поход. Колрад, след като се двоумил една-две години, решил, че и той няма да се ожени за нея, а ще я остави на брат си Хайнрих; той също тръгнал на кръстоносен поход, от който се върнал след няколко години, оженен за една гъркиня. Красивата X., преотстъпвана ту на единия, ту на другия, жертва на прекалено великодушие, най-после се ядосала (не бива да я корим), затворила се в една усамотена кула на замъка и години наред не искала да види никого. Храбрият Хайнрих ое върнал от поход и изпаднал в ярост, като научил, че брат му К. не се е оженил за красивата X. Но на него дори и тогава не му дошло на ум той да се ожени за красивата X. Благородният стремеж на двамата братя да си отстъпват един на друг любимата Хилдегарде е просто покъртителен. Хайнрих изтеглил меча си и се хвърлил към Конрад да го убие. Но красивата Хилдегарде се хвърлила между двамата и ги помирила, но после, като разбрала, че нито единият, нито другият имат сериозни намерения, отвратена от цялата история, се оттеглила в манастир. След това пък жената на Конрад, гъркинята, се хвърлила на врата на един друг мъж, а Конрад от своя страна се хвърлил на гърдите на брат си X. и двамата се заклели във вечна дружба. (Да се напише прочувствено — все едно, че съм седял сред развалините при лунна светлина и съм слушал легендата от устата на самите духове на героите.) «Роландсек» близо до Бон. Историята на Роланд и Хилдегунде (виж «Бедекер», стр. 663). Да не излезе много дълга, защото много прилича на другата. Дали да опиша погребението? «Стражевата кула на Рейн» до Андернах. Да се провери дали няма песен за нея! Ако има такава, да се включи. Кобленц и Еренбрайтщайн. Големи укрепени градове. Наричат ги «Мълчаливите часови на страната». Да се вмъкнат размишления за германската армия и за войната изобщо. Няколко думи за Фридрих Велики. (Да се прочете нещо за него в историята на Карлайл и да се подберат някои интересни откъси.) Драхенфелс. Да се цитира Байрън. Да се прибавят някои морализаторски размишления за разрушените замъци въобще и да се даде кратко описание на Средните векове от собствена гледна точка.“

Имам още много бележки, но тези са достатъчни, за да получите представа за първоначалния план, който имах в главата си. Не разработих плана си, защото, като взех да размишлявам върху него, мина ми през ум, че той по-скоро ще заприлича на история на Европа, отколкото на глава от туристически дневник. Затова реших да не си губя времето с тази работа, докато не се почувствува нужда от нова история на Европа, каквато в момента не се чувствува.

„Освен това — разсъждавах аз в себе си — такава една работа би била много подходяща за убиване на скуката при някое продължително затворничество. Кой знае дали в бъдеще няма да бъда подложен на принудително бездействие и тогава с радост да се заема с тази важна задача.“

— Такова нещо — казах си аз — трябва да се пази за Холоуей или Пентънвил.

Пътуването покрай бреговете на Рейн в сгъстяващия се мрак сигурно щеше да ми достави голямо удоволствие, ако не ме преследваше мисълта, че на следния ден ще трябва да го опиша в дневника си. Аз му се наслаждавах така, както се наслаждава човек на обед, след който ще трябва да държи реч, или както критик се наслаждава на театрално представление.

Минавахме край чудати малки селца, така тясно сгушени между линията и реката, че в тях нямаше място за нито една улица. Къщите бяха долепени една до друга и аз не можех да си представя как човек, който живее някъде на средата, може да си стигне до дома, без да се покатери по покривите на половината селце. Да, такива бяха тези селца, че ако някоя тъща реши да навести зет си, може да се лута цял ден, да чува гласа му и дори от време на време да го зърва и пак да не може да стигне до него заради това, че не знае откъде и как да мине. А напие ли се човек в такова селце, хич и не бива да се надява, че ще може да се добере до в къщи. Най-добре е да седне някъде и да чака, докато му се избистри главата.

Към единадесет часа изпихме по една бира (в германските влакове, които пътуват на дълги разстояния, винаги можете да получите разхладителни напитки, бира и кафе с кифли), събухме обувките си, пожелахме си лека нощ и се настанихме да спим. Но толкова често идваха да ни искат билетите за проверка, че изобщо не можахме да мигнем.

На всеки няколко минути, поне така ми се струваше на мен, макар че в действителност промеждутъците може и да са били по-дълги, едно призрачно лице се появяваше на прозорчето на купето и ни подканваше да си покажем билетите.

Когато немският железопътен кондуктор се почувствува самотен и не знае какво да прави, той тръгва да се разхожда из влака и да кара пътниците да си показват билетите, след това се връща ободрен и успокоен в своята кабина. Има хора, които се прехласват пред слънчеви залези и планински възвишения или пред произведенията на старите майстори, но немският железопътен кондуктор не може да открие в света нищо по-прекрасно, нищо по-възвишено от железопътния билет.

Почти всички представители на железопътните власти в Германия страдат от тази ненаситна страст към билети. Само да успеят да зърнат на някого билета, и вече са щастливи. Тъй като тази тяхна мания ни се стори безобидна, Б. и аз решихме, когато можем, винаги да им доставяме удоволствие по време на пътуването.

Така че, щом видехме някой немец железничар да стои с тъжно и измъчено лице, ние отивахме при него и му показвахме билетите си. А той засияваше тъй, сякаше слънчев лъч го огряваше; веднага забравяше всичките си грижи. Ако нямахме билети в нас, отивахме и купувахме. Един най-обикновен билет трета класа до следващата гара стигаше, за да му светне на човека пред очите. Но имаше случаи, когато нещастникът все още оставаше мрачен и очевидно имаше нужда от по-силно ободряващо средство, тогава купувахме билет втора класа отиване и връщане.

За пътуването ни до Обер-Амергау и обратно всеки от нас носеше по едно фолио с десет-дванадесет билета първа класа, тъй като трябваше да сменяме влака в различни градове и да изминем едно разстояние от около хиляда мили. И един следобед в Мюнхен, когато видях унилия вид на служителя на гардероба и разбрах, че съвсем наскоро е загубил леля си, предложих на Б. да заведем този нещастен човек в някой тих ъгъл и да му покажем всичките билети, които имахме — двадесет или двадесет и четири на брой, — дори да му ги дадем да ги подържи в ръце и да ги гледа колкото дълго иска. Исках просто да го утеша.

Б. обаче не прие предложението ми. Каза, че дори ако човекът не си загубел ума (а това можеше като нищо да стане), то щели сме да му навлечем завистта на всички железопътни служители в Германия и по този начин ще го направим нещастен за цял живот.

Ето защо купихме един билет първа класа отиване и връщане до следващата гара и му го показахме. Трогателно е да видиш как лицето на нещастника просиява, да видиш слабата усмивка да пропълзява отново по устните, от които толкова дълго време е отсъствувала.

Но понякога на човек му се иска железопътните служители в Германия да обуздават тази своя ненаситна страст към билети — или поне да я ограничават малко. Дори на най-търпеливия човек му идва до гуша цял ден и цяла нощ да показва билета си, а кондукторите сякаш нарочно търсят най-неподходящия момент — тъкмо по средата на дълго и уморително пътуване, за да дойдат до прозорчето на купето и да ти изкрещят: „Моля, билети!“

Уморен си, спи ти се. Не знаеш къде ти е билетът. Не си съвсем сигурен дали изобщо си имал билет; или ако си имал, дали някой не ти го е взел. При мисълта, че няма да ти трябва с часове, си го прибрал така старателно, че накрая вече не си спомняш къде. Костюмът ти има единадесет джоба, а палтото, провесено на закачалката — още пет. Може би е в някой от тези джобове. Ако не е там, тогава по всяка вероятност е в някоя от чантите или в бележника ти, ако изобщо знаеш къде е и той, или може би в портмонето.

Започваш да търсиш. Ставаш и се отупваш. После се опипваш целия, като в това време се оглеждаш наоколо; видът на купчината любопитни лица, които те гледат, и човекът в униформа, който те чака със строго вперени в тебе очи, ти внушават за миг мисълта — както си объркал, — че тази сцена се разиграва в полицейския съд и че ако билетът се намери у теб, вероятно ще те осъдят на пет години.

И упорито започваш да твърдиш, че си невинен:

— Казвам ви, че не съм го взел! И никога не съм виждал билета на този джентълмен. Оставете ме на мира! Аз…

Изненадата на спътниците те кара да дойдеш на себе си и ти продължаваш търсенето. Преправяш чантите и изхвърляш всичко едно по едно на пода, като под носа си ругаеш цялата железопътна система на Германия. След това проверяваш в обувките си. Караш всички да станат, за да видиш дали някой не е седнал на него, после коленичиш и пълзиш да го търсиш под седалката.

— Да не би да си го хвърлил през прозореца заедно със сандвича си? — пита те приятелят ти.

— Глупости! Ти за луд ли ме мислиш? — отвръщаш му разярено. — Защо ще направя такова нещо?

Когато за двадесети път започваш да се опипваш последователно, го откриваш в джоба на жилетката си и следващия половин час седиш и се чудиш как си пропуснал да го намериш предишните деветнадесет пъти.

Докато трае тази мъчителна сцена, кондукторът не прави нищо, с което да разсее тревогата и напрежението ти. През цялото време, докато ти си търсиш билета, той изпълнява най-различни глупави фокуси на стъпалото отвън и по какви ли не начини излага на опасност живота си.

Влакът се движи с тридесет мили в час — скоростта на експресите в Германия — и изведнъж насреща изскача мост, възседнал напреко линията. Като вижда моста, кондукторът се хваща за прозореца и се накланя навън доколкото може. Ти го поглеждаш, после поглеждаш бързо приближаващия се мост и преценяваш, че сводът ще отреже само главата му, без да засегне друга някоя част от тялото, и ое чудиш дали главата ще падне вътре в купето или навън.

На десет сантиметра от моста кондукторът се изпъва като струна, долепя се до вагона и циментовият зид — когато влакът профучава край него — убива една муха, кацнала на горния край на лявото му ухо.

Мостът вече е отминал и влакът се движи по самия край на някаква пропаст, така че, ако пуснеш камък от прозореца, той ще падне на триста стъпки дълбочина; кондукторът внезапно се пуска и започва да изпълнява някакъв тевтонски танц на висящото стъпало — олюлява се напред-назад, без да се държи никъде, и размахва ръце, както правят файтонджиите, когато им е студено.

Искаш ли да пътуваш удобно и приятно с железница през Германия, трябва още в самото начало да решиш, че няма да се тревожиш от това дали кондукторът ще се пребие по време на пътуването, или не. Оставиш ли съчувствието да те завладее, пътуването вече не е пътуване, а истинско мъчение.

В пет часа сутринта (колко свежа, красива и благоуханна е земята в ранното утро! Ленивците, които се излежават в леглото до осем-девет часа, не могат дори да си представят каква голяма част от прелестта на деня губят. Само ние, ранобудните, можем истински да се насладим на красотата на природата) се отказах от по-нататъшни опити да заспя и се упътих към тоалетната в края на вагона, за да се измия.

Но как да се измиеш в това малко местенце? Тъкмо си натопиш ръцете и част от главата в легена и си напълно безпомощен да се защищаваш, когато стените на стаичката, кранът за вода, сапуниерката и разни други такива вероломни предмети, възползувайки се от твоята безпомощност, се надигнат изведнъж и те смушкат, колкото сила имат; речеш ли да избягаш от тях, тогава пък вратата се отваря и те шляпва изотзад. Аз обаче ако не друго, то поне успях да се намокря здравата, затова потърсих пешкир. Но пешкир нямаше. Ето в това вече е шегата. Железопътните власти подмамват пасажера със сапун, вода и леген и когато той целият се накваси, най-безцеремонно му откриват, че няма пешкир. Великолепно чувство за хумор, няма що!

Помислях си за носните кърпички в чантата, но за да се добера до тях, трябваше да мина покрай купета с дами, а в този си вид бях крайно иепредставителен. Така че се обърсах в един вестник, който случайно намерих в джоба си, но иска ви кажа, по-противно нещо от това да се бършеш във вестник, струва ми се, няма.

Когато се върнах в купето, събудих Б. и го убедих и той да отиде да се измие; и когато дочух откъм края на вагона ругатните му и разбрах, че и той вече е открил липсата иа пешкир, споменът за моята неволя постепенно се разсея. Колко са прави старите хора, дето казват, че като мислиш за нещастието на другите, забравяш своето!

По протежение на петдесет мили земята до Мюнхен е равна, затова не си струва и да я гледаш. Седиш и само напрягаш очи към хоризонта с нетърпеливото желание да зърнеш някакъв признок за наближаването на града.

А градът се крие ниско долу и прави всичко възможно, само и само да остане незабелязан. Откриваш го едва когато почти навлезеш в улиците му.