Джеръм К. Джеръм
Дневник на едно пътешествие (11)

ПЕТЪК, 30-И ИЛИ СЪБОТА, 31-И — НЕ СЪМ СИГУРЕН КОЙ ОТ ДВАТА ДНИ

Неволите на туристическия агент. — Неговото мнение за туристите. — Англичанката в чужбина. — И у дома. — Най-грозната катедрала в Европа. — Старите и нови майстори. — Картини с кулинарни сюжети. — Немската духова музика. — Откритата бирария. — Жената, която не може да замае ума на мъжа. — Неудобството да се храниш на музика. — Защо трябва да държиш халбата си затворена.

Мисля, че днес е събота, а Б. твърди, че било петък. Аз съм сигурен, че съм взел три студени душа, откакто напуснахме Обер-Амергау, а това направихме в сряда сутрин. Ако днес е петък, значи, взел съм два душа в една сутрин. Във всеки случай ще разберем със сигурност утре по магазините — дали ще бъдат затворени или отворени.

От Оберау пътувахме с един туристически агент и той ни разправи всичките си неволи. Оказа се, че туристическият агент е един обикновен човек като всички и изпитва същите човешки чувства, каквито изпитваме и ние. Подобно нещо до този момент не ми беше минавало през ума и аз му го казах. — Разбира се, на вас, туристите, такова нещо изобщо не ви минава през ума — отвърна ми той. — Отнасяте се към нас, сякаш ние сме провидението, а понякога дори и самото правителство. Ако воичко върви добре, вие казвате с презрение: „Че каква е ползата от тях!“ Ако пък нещата вървят зле, към презрението прибавяте и негодуванието си и пак казвате: „Че каква ли е ползата от тях!“ Аз работя шестнадесет часа в денонощието, за да ви осигуря удобства, и пак не мога да ви задоволя. Ако влакът закъснее или собственикът на хотела ви оскубе, вие идвате и се карате с мене. Ако се грижа за вас, започвате да мърморите под носа си, че ви се натрапвам: оставя ли ви сами, казвате, че съм бил нехаен. Връхлитате със стотици в някое малко селце като Обер-Амергау, без да сте ни предупредили, че възнамерявате да дойдете, и след това се заканвате, че ще пишете в „Таймз“, защото не ви били осигурени начаса апартамент и топла храна.

Искате да отседнете в най-добрата квартира в градчето или селцето, а когато с неимоверни усилия тя ви бъде осигурена, отказвате да заплатите цената, защото ви се струвала висока. Всички вие искате да минете за пътуващи инкогнито дукове и дукеси. Никога през живота си не сте чували за вагони втора класа, не знаете, че изобщо съществуват подобни неща на този свят. Искате да ви се запази пулманов вагон, първа класа, само за вас двамата. Някои от вас са виждали от разстояние конски омнибус и се чудят за какво ли може да служи. А ако някой се осмели да ви предложи да пътувате с това плебейско возило, така се ужасявате, че ви трябват цели два дни да дойдете на себе си. Желаете да се изкачите на планината, но само с частна карета, с лакей в ливрея на капрата. И всички, всички без изключение, държите да гледате представлението от най-скъпите места в театъра. Местата от шест и осем марки са почти толкова хубави, колкото и местата от десет марки, разликата е само в това, че тези от десет са по-малко на брой; но вие се чувствувате безкрайно оскърбени, ако ви се намекне, че трябва да седнете другаде, а не на най-скъпите. Ако селяните са малко по-умни да ви вземат по десет марки за местата, които струват осем, ще бъдете доволни, но те за съжаление не са толкова умни.

И да ви призная честно, драги читатели, туристическият агент е прав. Туристическите групи, говорещи английски, са най-неприятните и най-нежелани на континента. Трудно можеш да чуеш някъде в Европа английска реч, без тя да се състои само от ругатни и обиди.

Жените са най-противни. Чужденците несъмнено виждат най-жалките образци на женския пол, които ние, англосаксонците, можем да им покажем. Туристката англичанка, а също и нейната посестрима американката, се държи грубо и самоуверено, а в същото време е смешно безпомощна и непохватна. До крайност егоистична, невнимателна и невежлива към околните, вечно недоволна и без самата да си дава сметка за това — скучна и безинтересна.

В омнибуса от Обер-Амергау пътувахме заедно с три съвършени екземпляра от този вид, придружени от един окаян представител на мъжкия пол на англосаксонската раса, на когото те почти извадиха душата с приказките си. През цялото време на пътуването те роптаеха, че са ги качили на омнибус. Изглежда, за първи път в живота им ги обиждаха така жестоко. Не се усмириха, докато не разправиха на всеки пътник поотделно, че са си платили за първа класа и че у дома, в Англия, поддържат собствен екипаж. Бяха много възмутени и от това, че хората, в чиято къща били отседнали, дръзнали да им подадат ръка за сбогуване. Те не били дошли в Обер-Амергау, за да фамилиарничат с германските селендури.

Разбира се, на света има и не малко жени-ангели. Те са благородни, милостиви, състрадателни, безкористни и себеотрицателни, и то при изпитания и съблазни, при които дори ангелите биха загубили ангелския си вид. Но много повече са онези, които под облеклото, а нерядко и под титлата на благороднички крият душата на един невъзпитан и груб сноб. Лишени по природа от достойнство, те си мислят, че могат да го заместят с високомерие. Погрешно смятат грубото самохвалство и безсрамие за благородно самообладание, а презрителната надменност — за признак на превъзходство. Насаждат у себе си безстрастие и студенина с чувството, че придобиват аристократична сдържаност. Мирогледа си очевидно оформят от страниците на лондонските клюкарски списания. На кокетство се учат от келнерките — имам предвид най-простите и обикновени келнерки, — на остроумие и духовитост — от театралните фарсове, а на светски маниери — от отделението на прислугата. Да бъдат лигаво раболепни към по-високостоящите и просташки безочливи към онзи, който смятат, че стои по-долу — ето средството, с което си въобразяват, че могат да поддържат и подобряват положението си в обществото, независимо какво е то. Бруталното незачитане на правата и чувствата на другите — това е според тях отличителният белег на благородното потекло.

Тези жени можете да срещнете при откриването на художествени изложби, където те разблъскват всички, за да заемат първите места, и застават пред картината тъй, че никой друг не може да я види. Изказват на висок глас глупавите си мнения, които очевидно смятат за блестящи сатирични забележки. В театъра винаги са на първите места в партера. Пристигат неизменно по средата на първото действие, предизвикват бъркотия, каквато само те умеят, докато се настанят на местата си, не спират да говорят високо по време на цялото представление и най-демонстративно стават и си излизат, преди още пиесата да е свършила.

Това са жените, които на официален обед или вечеря или на прием „в къщи“ — тази най-икономична и най-скучна от всички обществени церемонии (знаете рецептата за едно модно „В къщи“, нали — вземате петстотин души, две трети от които не се познават, а останалата трета се мразят от сърце, натъпквате ги през някой горещ ден в помещение, което побира четиридесет души, и ги оставяте в продължение на няколко часа да се отегчават до смърт със салонна философия и сплетни от втора ръка; после им поднасяте чаша слаб чай и парче ронлив кейк без чинийка, ако в „къщи-то“ е вечерно, чашка шампанско и сандвич с шунка, а след това ги изхвърляте на улицата), не правят нищо друго, освен да сипят злостни забележки за всеки, чието име и адрес знаят. Жените, които в омнибуса (защото в собствената си страна те са изумително икономични и практични) срещу едно пени се ширят върху цялата седалка, поглеждат с възмущение качилата се след тях уморена малка шапкарка, натоварена с тежки кутии, и безмилостно я оставят да стои права цял час — същите тези жени, които обспиват списанията и вестниците с оплаквания, че рицарството е умряло.

Б., който гледаше през рамото ми, докато пишех предидущите редове, забеляза, че напоследък съм бил прекалил с немското кисело зеле и бялото вино, но аз му отговорих, че ако има изобщо нещо, което би могло да подкопае дълбоката ми любов и уважение към човека, към цялото човечество изобщо, то това са неговите църкви и художествени галерии.

От връщането ни в Мюнхен разгледахме толкова много черкви и галерии, че ще ми стигнат за цял живот. Уморен съм до смърт от картини и скулптури. Сигурно и най-големият жив художествен критик не се е преситил с тях тъй, както аз се преситих. Отначалото отделяхме по една цяла сутрин за една галерия. Оглеждахме критично всяка картина и спорехме за „формата“, „багрите“, „разработката“, „перспективата“, „тъканта“ и „атмосферата“. Аз обикновено заявявах, че картината е скучна, а Б. — че й липсва перспектива. Ако някой непознат дочуеше нашите спорове, можеше да си помисли, че разбираме нещо от живопис. Застоявахме се пред таблото десет минути и почти го изпивахме с очи. После се премествахме встрани, за да го видим при друго осветление и така по-лесно да вникнем в замисъла на художника. След това започвахме да отстъпваме гърбом, като газехме краката на хората зад нас, докато се отдалечехме на „нужното разстояние“, тогава сядахме, засеняхме очи и започвахме да критикуваме произведението оттам. После отново ставахме, за да го разгледаме в подробности.

Така разглеждахме картините в началото на нашите мюнхенски проучвания на изкуството. Сега използуваме художествените галерии, за да се упражняваме в спортно ходене. Тази сутрин аз изминах сто ярда в старата „Пантехникона“ за двадесет и две секунди и половина. Похвално постижение. Б. взе същото разстояние с пет осми от секундата повече, защото се забави да погледне един Рафаел.

Но нека първо ви обясня какво е това „Пантехникона“. „Пантехникона“ е името, което ние с Б. за наше улеснение, дадохме на това, което мюнхенци предпочитат да наричат „Пинакотека“. Все не можехме да произнесем думата правилно. Ту казвахме „Пиниосека“, ту „Пинтактека“, докато един ден, след като се наобядвахме. Б. рече „Пеникока“. Това така ни смути, че решихме да се спрем на някое смислено, удобно име, преди да сме изпаднали в неприятно положение. Накряя избрахме „Пантехникона“ — пълна с достойнство, солидна дума, която също започва с буквата „П“, а и двамата лесно можехме ла я произнасяме.

В старата „Пантехникона“ са събрани произведенията на старите майстори. За тях няма да кажа нищо, защото не желая да променям по какъвто и да било начин мнението, което Европа вече си е съставила. Предпочитам да предоставя на училищата по изкуство да дават преценка. Аз ще се задоволя само да забележа, че някои от картините ми харесаха, а други не. Най-много от всичко в изложбата ме порази изобилието на платна, изобразяващи хранителни продукти. Двадесет и пет процента от картините сякаш бяха нарисувани за реклама на стоката на някоя зарзаватчийница или като цветни приложения към летния брой на списание по градинарство.

— Какво ли е подтикнало тези хора — казах аз на Б. — да изберат толкова безинтересни сюжети за произведенията си? И кой, по дяволите, копнее да се наслаждава на някаква си зелка и шепа грах, нарисувани в естествена големина, или пък на този без съмнение майсторски изобразен овнешки бут и на хляба и зеленчуците до него? Погледни например ей това платно — „Изглед от месарски магазин“, №7063, размер шестдесет на четиридесет. Художникът трябва да е употребил най-малко две години, докато го нарисува. И несъмнено се е надявал, че някой ще го купи, нали? Ами онази кошница с коледни лакомства там в ъгъла? Как мислиш, дали не я е нарисувал някой беден, полумъртъв от глад нещастник, който е решил да има нещо за ядене в къщи по коледните празници, пък макар и само на картина?

Б. се опита да ми даде все пак някакво обяснение. Според него покровителите на това старо изкуство били господа с много силно чувство за хармония и ред на нещата.

— За църквите и катедралите си — каза Б. — те са нарисували мадони, великомъченици и охранени ангели, каквито можеш да видиш навсякъде из Европа. Спалните са украсявали с … хм… с разни картини за спални, каквито може би си зървал тук и там, а банкетните си зали — с ей тия кулинарни пейзажи. Навярно изображенията на разните овнешки бутове и зеленчуци са им служели като средство да възбудят апетита си.

В новата „Пантехникона“ е изложено модерното изкуство на Германия. Слаба и посредствена работа, както ми се стори на мен. Красиви на вид табла, тежки, солидни, богати на багри, с изящество и точност на рисунъка, но без въображение, без индивидуалност, без мисъл. Такава картина може да нарисува всеки, който е учил живопис определен брой години и междувременно е добил известна сръчност. Но това е само мое мнение, а тъй като аз не разбирам нищо от този вид изкуство, не бих искал да влияя на мнението на другите.

Едно от малкото неща, които ми доставиха удоволствие в Мюнхен, беше музиката. Немският духов оркестър, който можеш да чуеш на някой лондонски площад, докато се мъчиш да съчиниш есе върху облагородяващото влияние на музиката, не е същият оркестър, който чуваш в Германия. Немските оркестри, които идват в Лондон, са оркестри, избягали от Германия, за да си спасят живота. Останат ли там, държавата ще ги изколи на свои разноски, а останките им ще раздаде на бедните да си направят наденички. Оркестрите, които Германия задържа за себе си, са наистина превъзходни.

Сред всички градове на обединения „Фатерланд“, Мюнхен, струва ми се, се слави с най-добрите военни духови оркестри. И на гражданите се дава възможност не само да плащат за тях, но и да ги слушат. Два-три пъти на ден, в различни части на града, един или друг от оркестрите свири безплатно, така да се каже, „в името на общественото благо“, а вечер собствениците на открити бирарии ги заемат от властите, за да им увеселяват заведенията.

„В атака, напред!“ е основната тема на тези оркестри, но когато е нужно, те са способни да възпроизведат с очуканите си, изтрити тромпети, предавани от музикант на музикант, още от сформирането на полка, такива нежни и възхитителни, такива кристално чисти звуци, каквито могат да се изтръгнат само от струните на цигулка.

Немският оркестър трябва да си разбира от работата, ако иска да намери слушатели в Германия. Баварският занаятчия и бакалин обича и цени хубавата музика, както обича и цени хубавата бира. Не можеш да го измамиш с нещо по-второкачествено. Мюнхенската концертна публика е особено придирчива към това, как се интерпретират нейният любим Вагнер или по-лесно смилаемите Моцарт и Хайдн, с които тя обича да поделажда кренвиршите и салатата си. Хареса ли й изпълнението, тя шумно аплодира, не й ли хареса обаче, ще ти даде да се разбереш.

Този, който иска да види и опознае немския народ, редом с църквите и замъците трябва да посещава и градините-бирарии. Там именно се събират вечер всички труженици. Там, след трудовия ден, отиват занаятчията с жена си и децата си, младият чиновник с годеницата си и — уви! — с майка й, войникът с любимата си, малката гризетка със своя братовчед, студентите по двама, по трима, продавачът и работникът.

Там отиват беловласите Ханс и Грета и над обща халба бира седят и си мислят за децата — за дребничката Лиза, омъжена за умния и даровит Карл, който си пробива път в далечната страна отвъд големия океан. За веселата Елзи, която живее в Хамбург и си има вече свои внуци; за русокосия Франц, любимеца на майката, загинал в слънчева Франция, сражавайки се за отечеството. На съседната маса седи поруменяло от щастие девойче със самонадеян израз на лицето, какъвто би имало всяко младо момиче, което току-що е спасило от доживотна скръб, ако не от лудост или самоубийство малко скования и неловък в момента, но явно многообещаващ младеж, като най-после е склонило да му подаде малката си пълничка ръка, която той, мислейки, че никой не го вижда, крепко притиска под покривката на масата. Насреща се е разположило семейство и „нагьва“ с наслада димящия омлет и бутилката бяло вино. Бащата — самодоволен, добродушен, засмян; детето — важно и сериозно поглъща храната си с най-тържествен израз; а майката се усмихва сияйно и на двамата, но това не й пречи да пъха залъците в устата си.

Мисля, че човек би могъл да обикне тези германки, ако поживее по-дълго време сред тях. Те са толкова мили и ласкави, толкова всеотдайни и отзивчиви, толкова простодушни. Ясните им благи лица излъчват бодрост и жизнерадост, нравствена чистота и кротост. Погледнеш ли в техните спокойни сини очи, веднага започваш да си мислиш за снежнобяло колосано бельо, надиплено в големи шкафове; за вкусна и ароматична вечеря; за излъскани като огледало мебели; за топуркането на мънички крачка и за пискливи гласчета, задаващи безсмислени въпроси; за тихи разговори под лампата в дневната стая, след като децата вече са си легнали, върху домашните проблеми и семейния бюджет.

Германките не са от този вид жени, които могат да завъртят главата на мъжа, но те завладяват сърцето му. Отначало го докосват така леко и внимателно, че горкото сърце изобщо не разбира, че е било докоснато. После с тънки, но здраво прилепващи ластари, които от година на година все по-плътно се обвиват около него го привличат по-близо и по-близо до себе си, докато — докато фалшивите илюзии и горещите страсти на младостта вече са напълно избледнели и дните му все повече се изпълват с познатия приветлив образ — докато този образ започне да означава за него най-добрата, най-устойчивата, най-действителната част от живота — докато той почувствува, че силната и в същото време нежна майка-природа така здраво се е споила с него, че те двамата са станали най-после едно завършено цяло.

Онази вечер с Б. решихме да вечеряме в една от тези градини-бирарии. Мислехме си, че ще ни бъде приятно ла хапнем и да пийнем под акомпанимента на музика, но в действителност това не се оказа така. За да се храниш на музика, трябва да имаш много здрав храносмилателен апарат — особено в Бавария. Оркестърът, който свири в мюнхенската градина-биряаия не е оркестър, с който можети да се отнесеш пренебрежително. Музикантите са снажни, широкоплещести мъжаги, които не се боят от работа. Малко говорят и никога не свирят с уста — пазят всяка частица от дъха си за службата. Не надуват много силно, от страх да не пръснат инструментите си (а те са едни доста здрави и издръжливи уреди).

Ако се намирате на една миля от мюнхенския военен оркестър и не сте напълно глух, преставате да мислите за каквото и да било друго и само слушате. Той приковава вниманието ви просто с шума си, овладява цялото ви същество със силата си. Каквото и да правите, трябва да го правите в такт с музиката.

През цялото време, докато вечеряхме в бирарията, ние с Б. също спазвахме такта.

Супата си изядохме под звуците на един бавен валс и в резултат на това, докато поднесехме лъжицата до устата си, супата изстиваше. Тъкмо ни донесоха рибата, и оркестърът засвири някаква бърза полка, така че не ни оставаше време да изчистим костите, ами гълтахме и тях. По време на галопа на Блексмит пихме бяло вино и ако мелодията беше продължила малко по-дълго, и двамата щяхме да сме мъртвопияни. С бифтека пък оркестърът поде подпури от Вагнер. Не знам друг модерен европейски композитор, с когото да се яде толкова трудно бифтек, както с Вагнер. Не се задавихме само по някакво чудо. Оркестрацията на Вагнер е много уморителна за следване. За горчица изобщо не можеше и да се мисли. Б. се опита да изяде залък хляб и веднага загуби такта. Струва ми се, че и аз поизостанах малко по време на „Галопът на Валкирите“. Бифтекът ми беше доста суров и не можех така бързо да се справям с него.

След като изядохме жилавите бифтеци с Вагнер, да нагълтаме картофената салата с леката музика на „Фауст“, беше просто фасулска работа. На един-два пъти, при някой много висок тон, парченца от картофите се залепяха на гърлото ни, но, общо взето, интерпретацията ни беше артистична.

Подсладеният омлет изядохме с някаква симфония в Г или К; не съм съвсем сигурен коя точно буква беше, във всеки случай нещо от азбуката; а сиренето налапахме набързо, съпроводени от балетната музика на „Кармен“. Докато дойде келнерът да му платим, оркестърът ни затрупа с букет от национални мелодии.

Ако ви се случи да отидете в немска бирария — с цел да изучавате нацията или нещо подобно, — не забравяйте да затворите плътно капака на халбата си, след като си изпиете бирата. Ако я оставите с отворен капак, това се приема за знак, че искате още, келнерката или келнерът я грабват и я донасят пълна.

Ние е Б. не знаехме този обичай и една вечер здравата щяхме да загазим. Всеки път, като изпразнехме еднолитровите халби, ги оставяхме отворени пред нас на масата. И всеки път келнерката ги грабваше, отнасяше ги и ги донасяше пълни догоре. След шестия път ние се опитахме леко да възразим.

— Много любезно от ваша страна, мила госпожице — каза й Б., — но ние наистина вече не можем, а струва ми се, че и не бива. Моля ви, не продължавайте повече така. Ние ще изпием последната бира, която сте ни донесли, но наистина настояваме тя да е последната.

След десетия път възнегодувахме по-сериозно.

— Но, моля ви, не помните ли какво ви казах преди последните четири бири — обади се остро Б. — Това не може да продължава до безкрай. Ще се случи нещо неприятно. Ние не сме посещавали вашата немска школа за пиене. Ние сме чужденци. В родината си минаваме за доста опитни във вдигането на чаши и до този момент защищавахме с чест старата Англия. Но сега вече трябва да сложим край. Аз чисто и просто отказвам да пия. Не настоявайте. Нито капка повече.

— Но вие и двамата държите халбите си отворени — възрази момичето с обиден тон.

— Какво искате да кажете с това „държите халбите си отворени“! — кипна Б. — Нима не можем да държим халбите си отворени, ако искаме?

— Да, разбира се, но по това аз разбирам, че искате още бира. Господата винаги оставят халбите си отворени, когато искат да им ги напълним отново.

След този случай винаги внимавахме да затворим добре халбите си.