Джеръм К. Джеръм
Дневник на едно пътешествие (1)

ПОНЕДЕЛНИК, 19-И

Приятелят ми Б. — Покана за театър. — Крайно неприятен порядък. — Копнежите на начеващия пътешественик. — Как да възвеличиш родината си. — Петък, щастлив ден. — Пътешествието е решено.

Приятелят ми Б. се отби при мен тази сутрин и ме попита дали бих отишъл с него на театър следващия понеделник.

— Разбира се, приятелю — отвърнах аз. — Пропуск имаш ли?

— Не — рече той. — За там пропуски не дават. Ще трябва да си платим.

— Да си платим? Да си платим, за да отидем на театър? — извиках изумен. — Глупости! Ти се шегуваш!

— Скъпи ми приятелю — рече той, — нима мислиш, че щях да предложа да си плащаме, ако имаше някакъв друг начин да влезем на представлението? Хората, които ръководят този театър, нямат и понятие какво е това безплатен пропуск, невежите му с невежи! Излишно, е да настояваш пред тях, че си от печата, защото те не се нуждаят от никакъв печат и пет пари не дават за него. Безполезно е да пишеш на директора, защото директор няма. Напразно ще губиш време да им предлагаш да поместиш програмите им, защото нямат и програми, и изобщо нищо от този вид. Ако желаеш да видиш представлението, трябва да си платиш. Не платиш ли, ще останеш отвън — това е тяхното жестоко правило.

— Господи, какъв отвратителен порядък! — отново възкликнах аз — И къде се намира този необикновен театър? Струва ми се, че никога не съм ходил в него.

— И на мен ми се струва, че не си ходил — отвърна ми Б. — Намира се в Обер-Амергау — първата пресечка вляво, като тръгнеш от гарата на Обер, на петдесет мили от Мюнхен.

— Хм! Доста затънтено място за театър. Не съм и допускал, че такова забутано театърче може да си придава толкова важност.

— Салонът побира седем хиляди зрители — възрази приятелят ми Б. — и сборът винаги е пълен. Първото представление е в следващия понеделник. Ще дойдеш ли?

Размислих за момент, погледнах в бележника си, видях, че леля Ема ще прекара у нас от събота до сряда, и като пресметнах, че ако отида, ще се размина с нея и след това години наред няма да я видя, склоних.

Да си призная истината, привличаше ме повече пътуването, отколкото самото представление. Да бъда велик пътешественик — това беше една от съкровените мечти на живота ми. Копнея да мога да пиша в този дух:

„Пушил съм благоуханната си пура из слънчевите улици на стария Мадрид и лютивата и не особено благовонна лула на мира във ветровитите уигвами на Дивия Запад; пил съм вечерното си кафе в тихата шатра, докато завързаната отвън камила пасеше степната трева; отпивал съм на големи глътки огненото бренди на Севера, докато лосът преживяше край мен в колибата, а бледният светлик на среднощното слънце разстилаше сенките на боровете по снега; усещал съм пронизващия взор на блестящите очи, които, подобни на привидения, ме гледаха от забулените с фереджета лица из тесните улички на Бизантион и съм отвръщал с усмивка (макар че не биваше да го правя) на дръзките и игриви усмивки на чернооките девойки от Джеда; бродил съм по същите места, по които «добрият» — но не чак дотам добър — Харун ал Рашид се е промъквал среднощ предрешен заедно с верния си Месрур; стоял съм на същия мост, на който Данте е очаквал минаването на своята скъпа Беатриче; плавал съм по водите, по които някога се е носела украсената баржа на Клеопатра; стоял съм на същото място, на което Цезар е паднал убит; слушал съм тихото шумолене на богати и великолепни одеяния в приемните на Мейфеър и потракването на огърлиците от зъби около черните като абанос шии на красавиците от Тонгатабу; задъхвал съм се под знойните лъчи на индийското слънце и съм мръзнал от ледените ветрове на Гренландия; скитал съм сред плодовитите орди на стария Китай и съм спал, завит в одеялото си, в дълбините на безкрайните борови гори на Запада, на хиляди мили отвъд населените с човеци брегове.“

Б., на когото разкрих склонността си към подобен литературен стил, каза, че можел да постигне съвсем същия ефект, ако вземел да описва и не чак дотам далечни места.

— Мога да ти разказвам подобни неща, без изобщо да съм излизал вън от Англия. Ето слушай:

„Пушил съм четирипенсовата си пура в баровете на Флийт стрийт и двупенсовата си пура от филипински тютюн в позлатените зали на «Крайтириън»; наливал съм се с пенливата бъртънска бира под прочутия излингтънски ангел, който прислонява под сянката на крилата си малките жадни ангелчета, и десетпенсовото си пиво във вмирисаните на чесън кръчми на Сохо. Възседнал препускащото магаре, което подмушвах — или нека бъда по-точен, — което собственикът на магарето или неговият помощник подмушваха отзад — аз съм се носил в устремен кариер през песъчливата пустош на Хемпстед, а кануто ми плашеше дивите патици и те с крясък излитаха от усамотените си убежища сред субтропичната област на Бетърси. Търкалял съм се по високия стръмен склон на Уън Три Хил сред веселите смехове и ръкопляскания на девойките от източното крайбрежие; скитал съм по криволичещите пътеки на старинната градина (в която някога са си играли русокосите деца на злощастните Стюърти), прегърнал през кръста една от най-прелестиите дъщери на Ева, докато майка й беснееше от яд отвъд живия плет и все не успяваше да ни догони. Докато сърцето ми прималее и главата ми се завърти, съм яздил малкото, но много жилаво конче, с което срещу едно пени можеш да се поразходиш из равнините на Пекъм Рай; високо, високо над главите на опиянените тълпи в Барнит (макар да се съмнявам, че някой измежду тях е бил и наполовина толкова опиянен, колкото мен) съм летял в ярко боядисана люлка, управлявана от един човек с въже; пристъпвал съм тържествено, с отмерена стъпка по лъскавия под на Кенсингтънското кметство (входният билет струва една гвинея, а бюфетът е безплатен, стига да успееш през тълпата да се добереш до него); играл съм старинни танци по зелената морава в гората, която опасва тъй често възпявания град на Източна Англия — Епинг; скитал съм се сред плодовитите орди на Дръри Лейн по коледните празници; седял съм тържествено на първия ред на галерията по време на изпълнението на първокласно произведение, съжалявайки, че вместо това не съм похарчил шилинга си в ориенталските зали на Алхамбра.“

— Ето, виждаш ли — каза Б., — моят разказ не е по-лош от твоя; и можеш да го напишеш, без да се отдалечиш на повече от два часа от Лондон.

— Излишно е да обсъждаме този въпрос — отвърнах. — Както виждам, ти не си в състояние да вникнеш в чувствата ми. В гърдите ти не тупти неспокойното сърце на пътешественика и ти не можеш да разбереш копнежите му. Но както и да е! Важното е, че ще дойда с теб на това пътуване. Още днес следобед ще си купя немски разговорник, кариран костюм, бял слънчобран и разните там други необходими на пътуващия из Германия английски турист предмети. Кога тръгваме?

— Пътуването ще трае почти цели два дни, затова предлагам да тръгнем в петък.

— Е да, но петък е лош ден да тръгваш на път! — възразих аз.

— Господи боже — възкликна ядосано Б. — Каква друга глупост ще измислиш? Като че ли провидението ще измени съдбините на Европа в зависимост от това дали ние с теб ще тръгнем на нашата екскурзия в четвъртък или в петък!

И допълни колко много бил изненадан, че човек като мен, който понякога можел да бъде толкова разумен, допускал изобщо да му минат през ума такива бабини деветини. Разпрази ми, че преди години, когато още бил наивно момче, самият той имал навика да се поддава на това глупово суеверие и никога при никакви обстоятелства не тръгвал на път в петък.

Но една година бил принуден да го стори.

Случаят бил такъв — или трябвало да тръгне в петък, или изобщо да не тръгва, и той решил да рискува.

Потеглил напълно уверен, че го очакват серия от злополуки и нещастия. Единственото удоволствие, което очаквал от пътуването, била надеждата да се върне в къщи жив и здрав.

Оказало се обаче, че никога преди това не бил прекарвал по-приятно почивката си. Всичко минало безупречно.

Оттогава решил винаги да тръгва на път в петък; винаги тръгвал и винаги прекарвал чудесно.

Накрая добави, че никога, при никакви обстоятелства, нямало да тръгне на път в друг ден освен в петък и че цялото това суеверие за петъчния ден било една велика глупост.

Решихме да тръгнем в петък и да се срещнем на гара „Виктория“ в осем без петнайсет вечерта.