Георги Стоев
ВИС-2 (20)

ГЛАВА 20

Случаят с дребния тарикат съвсем разклати чувството ми за справедливост. Спортът ме беше научил да не понасям поражения, пък и тепиха не търпеше лъжа. Или съдията вдига твоята ръка, или тази на противника ти. Правилата са ясни и точни. Дори да се манипулираха понякога, те не бяха тайна за никого. В реалния живот всичко се оказа съвсем друго. Всеки мамеше колкото може, но аз нямах никакво намерение да се предавам. Нито да остана на нивото, на което се опитваха да ме задържат. Имах си лична стратегия за пътя към върха и знаех точно какво искам.

— Предлагам обект, от който можем да ощавим доста пари — заявих аз на Женята.

— Какъв — заинтересува се той.

— Двама стари авери от махалата — Илиян и Марин. Шетат из цяла България и крадат коли като за световно. Не се отчитат на никого.

— Познаваш ли ги добре?

— Познавам ги прекрасно.

Цялата следваща седмица мъкнех Марин и Илиян по най-елитните столични заведения. Научих всичко за тях — защо се събират, с кого се събират и най-важното, къде се събират. После им заявих, че заминавам в командировка. Предварително се бяхме разбрали с друга бригада да ги загащи и да ги отведе в хангара, където държахме пленниците. Операцията мина без никакви усложнения. Двамата ми бивши приятели имаха моя мобифон и веднага звъннаха.

— Помагай, Жоре, загазихме!

— Къде сте? — попитах аз, макар че бях от външната страна на хангара.

— Затворили са ни някъде. Не знаем какво искат от нас.

— Дай ми шефа!

Обади ми се колега, с когото се виждах в тайния офис на Поли всеки ден. Разиграхме невероятен театър. Двамата идиоти се вързаха, защото вярваха на слуховете от улицата, че Поли и Васил играят отделно.

— Това са мои хора — заявих аз от името на Поли.

— Няма твои, няма мои. Васил вече знае за тези двамата — отвърна ми колегата. — Да снесат петдесет хиляди марки и ги пускам.

Илиян и Марин можеха да намерят дори повече, но скръндзлъка надделя.

— Нямаме толкова — изреваха на умряло те. Караха шикозно БМВ тройка за трийсет хиляди марки. Предложих им да оставят колата. — За къде сме без нея? — проплакаха те.

— Не знам, момчета. Положението е сериозно. Мога да ви намаля глобата до двайсет хиляди марки, но трябва веднага да ги внесете.

— Ще ги внесем — съгласиха се неохотно двамата юнаци.

Внесоха парите още същата вечер. След това с ентусиазъм започнаха да работят за мен. Една от причините беше, че трябваше да избият двайсетте хиляди марки, а другата, за да не попаднат отново между шамарите на борците. Поли обичаше популизма и умееше да го прилага, когато трябва. Събра собствениците на всички откраднати автомобили. Получи се нещо като общо събрание на ограбените.

— Дами и господа! — изпъчи се той, опитвайки се да надрасне себе си. — Успяхме да намерим вашите автомобили, но битката продължава. Бандите на Карамански са навсякъде. Единствената ви защита са стикерите на нашето застрахователно дружество.

Изглеждаше странно, но тактиката му проработи. Мнозинството от хората му повярваха. В края на годината Васил със задоволство констатира, че застраховките се увеличават многократно.

На Поли всичко му се струваше малко. Беше доволен от развитието на застрахователната компания, но тежките коли на баровците силно го привличаха. Събра ни за пореден път и постави нова задача.

— Доволен съм от вас, момчета. Обаче ще си получите парите след като привършите следващата акция.

— Каква е тя? — попитахме.

— Разни тузарчета и измислени банкери се разхождат из града с 8 класи и БМВ-та седмици. Искам да ги прихванете!

Тази работа беше значително по-трудна. Изискваше предварителна подготовка, която включваше продължително следене, уточняване на навиците и фиксиране на местата, които баровците обикновено избираха, за да паркират. Карахме подир тях обикновено с невзрачна кола. Загащвахме ги предимно в подземни гаражи или в глухи улички. Не желаехме да има свидетели.

По неизвестни причини Дебелия Андро се опита да възпре намеренията на Поли. Полицията дебнеше на всяка крачка. Ние ходехме облечени абсолютно еднакво, с дънки, дънкови якета и скиорски шапки, с процепи за очите. Понякога дори слагахме ски в багажника и когато ни спираха съвсем спокойно заявявахме, че сме тръгнали към пистите на Витоша. Всъщност целта на тази дегизировка, беше да не могат да ни опишат.

Поли на свой ред не искаше да се кара с Андро и ни нареди да действаме изключително предпазливо. Дори ни забрани да употребяваме белезници. Носехме сезал. Най-якият от нас хващаше баровеца през врата и затискаше устата му да не вика. Двама от другите, връзваха му ръцете. Шофьорът измъкваше ключа от джоба му и подкарваше мерцедеса към предварително уговореното място. Указанията бяха точни — дори и да се появи полицейски патрул, да не спира. След двайсетина минути оставяхме уплашения баровец край някое дърво или в подземен гараж, но преди това задължително обяснявахме, че сме хора на Карамански. — Имаш много здраве от Кръстника — прошепваше му някой от нас.

После се изтегляхме с таксиметрови коли и се събирахме в предварително уговорения пункт. Преследващата кола прибирахме на другия ден. Пращахме нов човек за нея. Той разиграваше кратък театър с двигателя, след което я докарваше пред тайния офис.

Васил и Поли много мразеха дъртите мошеници. Най-ги дразнеше, тяхната надменна ленивост. Работеха с бившите комунисти и гледаха на нас като на недорасляци, а ние се борехме за всеки лев. Те бяха следващите ни клиенти. Не представляваха особена трудност. Събрахме колите им, като тенекии за вторични суровини и съвсем скоро на всяка от тях грееше стикера на застрахователната компания.

Поли обаче, не се задоволяваше с малко. Този път реши да посегне на големите престъпници. Особено го ядосваше Цецо Враждебеца. Мандахерцаше се из София с огромен мерцедес и се правеше на независим. На всичко отгоре не беше лесен. Винаги държеше под седалката си автомат.

Хванахме го посред бял ден, на булевард „Витоша“. Женята отвори вратата и насочи към него автомат. Аз отворих другата и ритнах ръката на Цецо, който тъкмо посягаше към своето „Узи“. Извадихме го навън пред погледа на минувачите, но никой не посмя да се намеси.

— Грешите, момчета! — съвсем спокойно каза той.

— Поли никога не греши! — отвърна му Женята. После шофьорът отмъкна тежкия автомобил към хангара, а ние пуснахме Враждебеца да си върви по живо, по здраво. След седмица той също залепи стикер на застрахователната компания.