Георги Стоев
ВИС-2 (11)

ГЛАВА 11

Поли гниеше като хъш в Сърбия. Не смееше дори да помисли за завръщане защото в България все още го търсеха. С него беше Женята Дългия. Към тях се присъедини бай Миле. Той шеташе из Сърбия по иманярска линия, но като разбра с колко пари разполага Поли, ентусиазирано се включи в похарчването им. Апартаментът се стопяваше с всеки изминал ден. Превръщаше се в руйно вино с плескавици и прочие сръбски дивотии.

Хазяйката им отглеждаше огромно количество котки. Когато на бай Миле и на Поли им доскучаеше до смърт, играеха белот. Залагаха котките на хазяйката.

— Ако аз загубя, беся жълтата — предлагаше Поли. — Ако ти загубиш бесиш черната на бели петна.

Бай Миле обявяваше помиловка, но Поли наистина ги бесеше. Така минавах дните им.

В София върлуваше Бен Търпин. Отсъствието на истинските герои го превърна от обикновен боец в бригадир и той веднага закачи на ревера си всички заслуги като свои. Понеже много от хората не знаеха как са се развили конкретните ситуации, Бен Търпин си приписа няколко култови убийства без да му мигне окото. Превърна се в мит, а всъщност си беше същото лайно. И през ум не му минаваше да вложи някакви пари, за да свали полицейското издирване на Поли. Чувстваше се прекрасно без него. Беше му окрал славата и властта, както и всичките му връзки в структурите.

На Поли отдавна му беше омръзнало да бездейства в Сърбия. На всичко отгоре котките на хазяйката бяха към привършване. Бай Миле също не искаше да прекара целия си живот като копач на разкопки в услуга на всевъзможни ченгета. Плашеха го обаче борците.

— Нямаш проблем — успокояваше го Поли. — Връщаме се двамата и ти уреждам нещата.

— А бе не става така. — свеждаше глава бай Миле. — Ще ме бият.

— Я се виж какъв си голям! С това шкембе кой ще ти посегне?

— Не можеш ли да кажеш, че съм най-големия наемен убиец в Сърбия? За авторитет.

— Що да не кажа — обещаваше му Поли. Междувременно Поли се свърза със семейството си и помоли за помощ. Блудният син пожела да се завърне. Те бяха тежка фамилия, която трудно прощаваше отклонения в неговата посока, но този път решиха да му дадат едно рамо. Смятаха, че ще се върне в правия път. В общи линии това не представляваше трудност, защото в България вече никой не се интересуваше от него. И в един прекрасен ден тримата хъшове потеглиха към родината.

Завариха София коренно променена и подредена. Всички структури си знаеха мястото. Никой не закачаше никого и всеки си спазваше стриктно територията за действие. Особено важен беше Бен Търпин. Стъпваше толкова тежко, че земята под него трепереше. Покани Поли в дискотека „Нерон“, за да му се изфука какъв бос е станал. Поли пък на свой ред покани бай Миле.

Бен Търпин пристигна с мерцедес Е класа — двувратка, и бригадата си от двайсет души. Завари Поли пред входа. Портиерите просто не го познаваха и отказваха да го пуснат.

— Мой човек — потупа го по рамото Бен Търпин и вратите на Рая се разтвориха.

Бай Миле обаче закъсня и запецна на входа. В София отдавна се бяха появили млади лъвчета, които изобщо не го знаеха и не го бръснеха за слива.

— Аз съм бай Миле — убеждаваше ги той.

— Ние сме пък бай Дине и бай Мине — отвръщаха му охранителите.

— Гост съм на Бен Търпин — сети се да каже най-сетне дебелакът.

— Чакай да проверим — отвърнаха му те.

През цялото време Поли седеше в сепарето на Бен, наливаше се с уиски и му вземаше мярката. Страхливият тарикат наистина се държеше като бос. Отпиваше на дребни глътки и пушеше пура така, сякаш го е правил цял живот. Когато охранителите пристигнаха, за да питат дали някой познава някакъв си бай Еди кой си, Поли веднага се сети.

— Намеси се, бос — обърна се иронично той към Бен. Бен издуха дима, погледна към Господ, където смяташе, че вече има място и вяло нареди:

— Отворете му!

Бай Миле имаше стил. Обличаше се по възможния най-безобразен начин. Появи се с абитуриентския си панталон и червена риза, прищипана от ципа на цепката му.

— Откъде го изрови тоя дебелак, бе? — ядоса се Бен Търпин.

Поли се подвоуми дали да каже, че това е най-големият убиец в Сърбия или да измисли нещо друго. Накрая изтърси най-невероятното:

— Дебелак, дебелак, ама беше любовник на Цеца Величкович.

Бен Търпин първо замръзна, после се размръзна. Едва не изтече под масата. Той по цял ден слушаше в колата си песента на Цеца Величкович „Кукавица“ и я смяташе за най-великата в света. Погледна с известно подозрение към бай Миле, но в крайна сметка реши, че всичко е възможно. Пък и Поли не беше кой да е, за да го лъже. Смути го единствено поведението на дебелака. Той вече си наливаше двойно уиски и без никакво притеснение захапа една от пурите му. Всъщност бай Миле все още ходеше девствен и се интересуваше единствено от софри. Беше чувал за „гаджето си“ Цеца Величкович единствено от радиото и телевизията. Но му харесваше да го смятат за голям любовник много повече от наемен убиец.

— Какво правим Бен? — попита Поли. — Трябва да работим нещо в тази държава.

— Зад теб съм, братле — прегърна го Бен. — Но нали знаеш, че съм закачен за Васил. Каквото каже той, това става.

Поли си замълча. Малко по късно забърса бай Миле и се изнесе от дискотеката. На другия ден отиде в офиса на Васил. Отпред чакаха поне десетина като него. Бореца пристигна с прилична охрана, изчака да му отворят вратата на колата и едва тогава слезе. Веднага забеляза Поли.

— Радвам се да те видя, братле — хвана го под ръка той и го вкара в офиса си преди всички.

Васил не обичаше сутрешното пиене. Предложи на Поли кафе, но той отказа.

— Търся работа — хвана веднага бика за рогата Поли.

— Нали с Бен сте приятели — разпери ръце Васил. — Отиваш към него.

И този път Поли замълча. Излезе кротко и спокойно, но всичко в него вреше и кипеше.