Георги Стоев
ВИС-2 (15)

ГЛАВА 15

Курвенските истории не свършиха с Любо футболиста. Васил също имаше изключително красива приятелка от Люлин, но и беше наел апартамент в центъра на София. В добавка й подари опел „Калибра“. Тя изглеждаше мило момиче и двамата излизаха по заведения почти всяка вечер. Докато един ден Васко ни извика в собствената си пицария. Тя се намираше в квартал „Дружба“, точно под апартамента му.

— Какво има, шефе? — попитахме го ние.

— Почакайте малко — махна ни той. Говореше по телефона с приятелката си и беше видимо вбесен. Освен това на масата му вече имаше две празни бутилки от шампанско. — Пак ли си ходила да се ебеш някъде? — крещеше в слушалката. — До гуша ми дойде от теб! — после затвори и се обърна към нас: — Момчета, отивате при оная мръсна курва и прибирате „Калибра“-та. До час искам да ми го докарате пред пицарията.

За нас не беше никаква трудност да намерим приятелката му. На всичко отгоре тя ни посрещна учтиво и веднага даде ключовете. Нямаше вид на виновна.

— Не съм за една кола, момчета, но да знаете, че не сте прави. И Васил не е прав. Някой го е подвел.

— Вършим си работата, маце! — казах аз.

След един час опела наистина стоеше паркиран пред пицарията на Васил. Въпреки това той не изглеждаше много доволен. Отпрати ни и се прибра да спи. На сутринта, вече трезвен и с тежък махмурлук, ме извика в кабинета си.

— Знаеш ли какво разбрах? — сведе глава той. — Ебачът отново бил Чопара.

Още същият следобед Васил извика Маймуняка. Той отдавна му беше най-верният черноработник.

— Онова мръсно педерастче е забърсало и моето гадже — откровено му призна Васил.

— Той има някакви проблеми, шефе. Вероятно се надървя само на нашите жени.

— Трябва да се направи нещо.

— Остави на мен.

Чопара изведнъж изчезна и не се появи никакъв цяла седмица. Само Маймуняка знаеше къде е. Какво са си говорили двамата остана тайна, но Маймуняка си купи нова кола за сто хиляди долара. Тлъстата глоба този път стресна Чопара и той реши да отдъхне в чужбина. Прекара една година в Германия.

Васил беше въвел строга подредба. При него свободно влизаше единствено Маймуняка. Всички други минаваха през мен. Селекционирах ги и решавах кой да допусна.

Един ден пред офиса спря раздрънкан мерцедес. Имаше толкова вехт вид, че ако беше човек, сигурно щеше да ходи на патерици. Караше го Женята Дългия. Задната врата се отвори и малкото човече, което се измъкна оттам се оказа Поли. Аз веднага застанах на входа така, че да не може да мине.

— Не ме ли познаваш? — погледна ме той право в очите.

Това винаги ме е дразнело много. Особено, когато го правеха дребосъци.

— Няма значение дали те познавам — отвърнах му. — Аз решавам кой да влезе при шефа.

— И не се страхуваш от мен?

— Не ми пука.

— Я, гледай ти? — изненада се Поли.

Охраната на Васил стоеше зад мен. Те веднага го разпознаха. Обадиха се на шефа и той излезе да посрещне лично стария си приятел. Прегърна го, разцелува го и ми го посочи:

— Този няма да го спирате никога!

После около входа на офиса се увъртя Женята Дългия.

— Как върви бизнеса, момчета? — попита невинно той. — Падат ли парички?

— И да падат не е твоя работа! — отблъснах го аз.

— Симпатяга си ти! — потупа ме той по рамото. След около час Поли си тръгна и пътьом отново ме попита:

— Наистина ли, не се страхуваш от мен?

— Наистина — отвърнах му аз.

— Тогава защо стоиш при тези лигльовци? Знаеш къде да ме намериш, нали?

— Знам.

По това време аз наистина вече смятах хората на Васил за лигльовци и не бях далеко от мисълта да ги напусна. Докато ние се правехме на чиновници бригадите на Маймуняка, на Владаеца и на Митко Малкия щавеха наред из София и изкарваха луди пари. Няколко пъти поставяхме въпроса пред Васил, но той винаги го отклоняваше.

— Стойте си около мен, момчета, мястото е сигурно и добре защитено!

Ние обаче не бяхме доволни. С моят приятел Венци свикнахме да ходим всяка вечер в една близка дискотека, собственост на Джоката. Той беше интересна фигура. Нисък и дебел като сумист, вечно потен и вонящ на пор. Имаше много пари от миналото си като барман в Японския хотел. Естествено поддържаше връзки с тайните служби. Освен тази дискотека държеше най-големите видеотеки в страната заедно с Доган и Венци Коня. Парите се изливаха върху тлъстия му врат като водопад. Носеше винаги едно и също сако с пет златни химикалки в левия и с пет в десния джоб. Беше изключително досаден.

— Как сте, момчета? — започна да се увърта около нас той. Знаеше, че работим за Васил и искаше подобно на много други да се навре в силовите структури.

Ние се дразнехме, защото той беше от нашия квартал и го познавахме отдавна. Преди не ни обръщаше никакво внимание. Сега обаче не само, че сядаше постоянно на нашата маса, а в един прекрасен ден ни поиска дори услуга. Домъкна някакъв смотаняк, когото представи като Пацо Състезателя.

— Какъв състезател? — попитах аз.

— Бивш — отвърна ми той. — По автомобилен спорт.

— Какво искаш?

— Има една манекенка в Люлин. Искам да я отърва от някакъв тип, който я притеснява. Ще ви платя кеш.

— Не можем да вземаме пари — дръпна се Венци. — Трябва да се обадите на Васил.

— Аз ще свърша тази работа — вдигна телефона Джоката.

След петнайсетина минути получихме разрешение за акцията. И тръгнахме към Люлин. Нямахме собствена кола. Пацо Състезателя ни натовари в неговия линкълн, който беше първият в България. Стигнахме до една смотана пицария, където манекенката се оказа сервитьорка. Искала да напусне бившето си гадже, да си прибере багажа и да се премести при Пацо.

— Защо ни занимаваш с такива простотии? — ядосах се аз.

— Положението наистина е много сериозно — обясни бившият автомобилен състезател.

— Щом сме дошли дотук, да свършим поне работата. — предложи Венци и аз се съгласих.

Тежкият линкълн спря плавно пред огромен блок в Люлинското гето. Нямахме никакво намерение да се намесваме в събитията. Останахме на задната седалка като наблюдатели. Първо изскочи майката на бившето гадже. Направи неописуем скандал. Съседите увиснаха по прозорците като гроздове. След това се появи самото бившо гадже. Търчеше подир сервитьорката и сълзливо подвикваше:

— Върни се, обичам те!

Накрая във водевила се включи Пацо Състезателя. Удари бездарен юмрук на съперника си и двамата наченаха изключително смешен бой.

Ние се намесихме, колкото да спрем резила. Натоварихме любовниците в линкълна, след което Пацо потегли с бясна скорост.

— Иде ми да ти откъсна главата — хвана го за врата Венци. — Колкото ти си състезател, толкова тази курва е манекенка.

На другия ден Васил ни направи на нищо. Не взехме нито стотинка от акцията, но това беше най-малкото.

— Изложили сте фирмата — разкрещя се той. — Така и аз олеквам покрай вашите глупости.

Нямаше какво да му отговорим. Съзнавахме прекрасно, че Васил беше прав.