Георги Стоев
ВИС-2 (18)

ГЛАВА 18

След злополучната бизнес-кариера двамата с Венци се принудихме да се върнем към старата си работа. Единствената свободна валенция се оказаха боксьорите на Трайчо Манекена. Бяхме ги били и това създаваше известно неудобство, но те ни посрещнаха много приятелски. Трайчо също се зарадва.

— Не се притеснявайте момчета, каквото било — било — потупа ни дружески той по раменете.

— Абе, шибан занаят — промърморих аз, като си спомних как му натрошихме колата на парчета.

Трайчо обаче не беше злопаметен и държеше на своите хора. Имаше достатъчно пари. Бригадата му трябваше за самочувствие. Охраняваше дребни обекти и редовно отчиташе трийсет процента на Васил. За неговите бригадири не оставаше почти нищо, макар че повечето от тях бяха бивши легенди от бокса и улицата. Особено известен беше Божката — боксьор тежка категория. Грамаден мъж и добър човек. Той още не можеше да преживее унижението от покаянието си заедно с останалите боксьори в офиса на Васил. Фирмата се казваше ПИП и беше на една педя разстояние от офиса на ВИС. Събирахме се в кафето на Манекена „Аполон“.

Ние с Венци естествено отбягвахме да се срещаме с Бореца, но Божката обичаше да се разхожда по улиците и познаваше всички наоколо. Доста често го виждахме да се връща тъжен.

— Какво става с теб, Божка? — питаше го Венци.

— Онова борче пак мина покрай мен — сядаше умислен на ъгловата маса на втория етаж Божката и гледаше тъпо в стената. Нямаше как да преглътне унижението си. Преди години можеше да смачка Васко само с един удар, а сега неговата организация го беше прекършила.

* * *

Боксьорите не бяха агресивни като борците. Изглежда цялата им злоба се бе изчерпала на ринга. Избягваха побоищата и никога не налитаха първи. Най-голямото заведение, което охраняваха, принадлежеше на Дим Фризьора. Намираше се на майната си, но правеше добър оборот. Дим беше гей, обаче се държеше по-мъжки от много хетеросексуални мъже. Нямахме никакви проблеми с него. За съжаление майка му се изживяваше като крупна капиталистка и истерично тормозеше персонала. Някъде в края на зимата на Дим му се наложи да замине в чужбина и тя остана сама. Първата й глупост беше да изгони една сервитьорка, само защото забърсала последната маса с мокър парцал. При това отказала да й плати месечната заплата. Мъжът на сервитьорката пристигнал веднага.

— Каква си ти, че да прибираш заработени пари? — разкрещял се той.

— Махай се оттук, селяк! — изгонила го тя. Вбесеният съпруг на сервитьорката, безцеремонно откачил факс-машината и си заминал с нея. Точно тогава ни повика майката на Дим.

Пристигнахме с нашата кола. Всъщност тя бе единствената служебна в офиса. Придружи ни Борко Боксьора, бивша легенда в бокса и много благороден човек.

— Защо не платиш заплатата на момичето, работило е цял месец? — попита той.

— Плащам ви огромни пари, а вие оставяте някакви маймуни да ме грабят! — разкрещя се тя.

Борко не продума повече. Мълча и по пътя към „Дружба“ 2, който по онова време приютяваше най-бедната част от населението в София. Стигнахме до голям жилищен блок, приличащ на затворническа сграда. Мизерията лъхаше отвсякъде. Позвънихме и съпругът на сервитьорката ни отвори.

— Какви сте вие? — тръгна на остро той. Венци веднага скочи да го бие, но Борко го спря.

— Ние не ти мислим злото, мой човек — успокои Боксьора разярения мъж. Виждахме с просто око, че правдата беше на страната на тези изключително бедни хора, но пък искахме да си запазим заведението. — Върни факса — продължи Борко. — Аз ще платя заплатата на жена ти.

— Той не е тук. Трябва да отскочим до „Люлин“.

— Нямаш проблем — обадих се аз. — Ние сме с кола. Прекосихме целия град и в Люлин спряхме пред подобен блок. Приятелят на нещастния съпруг се оказа същия бедняк като него. Веднага извади факса. После прошепна нещо в ухото на нашия „клиент“. Той пребледня до синьо.

— Ама ти си бил големият боксьор! — обърна се той към Борко. — Не ти искам парите, вземи си ги!

— Успокой се, мой човек — отблъсна го леко Борко. — Аз все ще намеря отнякъде.

Върнахме се в пицарията с факса и нещата бързо се успокоиха. С Венци си мислехме, че Борко Боксьора ще си поиска парите от майката на Дим. Това обаче не се случи. Той дори отказа да и обясни как точно сме взели факса, макар че по онова време не беше по-богат от съпруга на сервитьорката.

* * *

Съдружник на Трайчо се явяваше небезизвестният Кольо Картофа. Шофьор му беше друг Кольо, с прякор Кучето — бивш спортен деятел. Изключително алчен по природа и невероятно брутален, той се насочи към нас като най-млади и най-неопитни според него. Изчака шефовете да заминат на почивка в чужбина с жените си и веднага ни потърси.

— Момчета, босът ми остави мерцедеса — извади ключовете той.

Знаехме, че лъже, но пък от друга страна „Бог високо, цар далеко“.

— Кажи, бате? — попита го директно Венци.

— Тръгвайте да изкараме малко пари!

Първо ни заведе в зъболекарски кабинет, където ни посрещна много мила женица.

— Здрасти, Кольо — обърна се към Кучето тя. — Да не те боли вчерашната пломба?

— Нищо ми няма — отвърна катилът. — Водя ти две момчета, които искат да говорят нещо с теб.

Ние с Венци останахме шашнати в кабинета. Изобщо не ни минаваше през ума да рекетираме тази симпатична зъболекарка, която на всичко отгоре лекуваше тъпия си пациент. Извинихме се и излязохме.

— Ти луд ли си бе! — нахвърлих се аз върху Кучето.

— Що, какво съм направил? Знаеш ли колко пари за пломбата ми взе тая маймуна вчера? Малко щавене няма да й навреди.

— Голям идиот си! — приключи разговора Венци. Кучето обаче не се задоволи с неуспеха при зъболекарката и ни поведе към „Надежда“. Натисна един от звънците и ни набута в средно голям апартамент. Самият той не влезе. Вътре ни посрещна младо момче.

— Баща ми и майка ми заминаха — разпери ръце то. Ние отново се бяхме подстригали „канадска ливада“ и всичко му стана ясно на секундата. Фирмата се занимаваше с окабеляване на съседните апартаменти и видимо едва прохождаше. — Нямаме още никакъв капитал. Комшията се е объркал нещо.

— Кой комшия, бе? — зина Венци.

— Ами Кольо Кучето. Той живее под нас. Измъкнахме се веднага и този път едвам удържах Венци да не строши главата на онзи идиот.

— За нищо не ставате! — разсърди се той. Отпраши с мерцедеса и ни остави на улицата. Наложи се да си хванем такси.

Трайчо Манекена не се проявяваше като егоист. Позволяваше ни да си търсим допълнителен бизнес и не ни искаше процент от него. С Венци се сетихме за таксиджиите пред парк-хотел „Москва“, които навремето пласираха крадените ни стоки. Колонката беше една от най-силните в София. Отидохме при тях и директно им заявихме, че ако искат да останат на това място, трябва да ни плащат процент от заработеното.

— Утре ще ви отговорим! — обещаха те.

На другия ден ни посрещна главатарят им. Оказа се същият тъпан, който навремето ни разиграва с гумите и акумулатора, само че беше станал още по-дебел. Смяташе се за много як.

— Какви ги мислите, вие? — сопна се той. — Махайте се оттук, докато не съм ви помел!

По всичко личеше, че все още ни смята за квартални келеши, но Венци дори не го изчака да доизрече заплахата си и с мощен удар хвърли дебелака в нокаут. Другите шофьори моментално се разбягаха. Поразително ми приличаха на глутница кучета, останали без водача си. Следващата седмица изобщо не се появиха. По-следващата — също. В края на месеца паркира самотно такси.

— Ти кой си? — измъкнах аз шофьора от мястото му.

— Най-умният таксиджия — отвърна ми той. — Готов съм да ви плащам, защото сега цялата работа остава за мен.

Беше продажник разбира се, обаче на нас не ни пукаше. Повече се интересувахме дали ще падат пари. А те заваляха като дъжд. Съвсем скоро към този предател се присъединиха и други таксита, които смирено си даваха лептата. Изобщо бизнесът тръгна. Не бяхме предвидили само едно обстоятелство — Васил държеше панорамата на парк-хотела и познаваше всички таксиметрови шофьори лично.

— Хубав бизнес сте си намерили — извика ни той в офиса. Не бяхме го виждали отдавна на живо. Изглеждаше все така приветлив, но ние усещахме скритата в него ярост.

— Не е лош — казах аз.

— Сечено по цялата поста — отряза ни той. Това означаваше, че прекъсваше бизнеса ни с таксиметровите шофьори завинаги. Нямаше мърдане.

* * *

Другият ни вариант беше да отидем при Жоро Илиев. Носеха се слухове, че той и брат му са в конфронтация. Тъкмо мислехме да го търсим, когато в офиса на Манекена нахлуха двама от изродите на Жоро. Видимо бяха вчерашни. Дрогата ги държеше яко. Дочакаха Трайчо, но преди това лигавото им държане направо ни подлуди.

— Жоро иска да му върнеш парите, които ти е дал за колата на жена му — нахвърлиха се върху него те. — Двигателят блокира.

— Я се махайте от тук — побесня Трайчо. Не бяхме го виждали такъв.

Той се славеше като дипломатичен и етичен бизнесмен, обаче този път не издържа. Веднага след като онези излязоха, вдигна телефона първо на Жоро.

— Знаеш много добре, че съм ти продал читава кола — опита се да успокои тона Манекена. — Не съм виновен, че твоите идиоти са я карали без масло.

— Не ме интересува, искам си парите обратно!

— Ще видиш от мен пари, колкото от змия пичка — тресна му слушалката Трайчо и се обади на Васил:

— Плащам ти редовно, както сме се уговорили — каза му вече по-спокойно той. — Убеди брат си да не ме тормози за глупости! Не го заслужавам.

После се затвори в офиса си и до вечерта не го видяхме. Идиотите на Жоро обаче изчезнаха завинаги. Явно Васил наистина се беше намесил. Ние с Венци бяхме все още хлапета, но този епизод ни подсказа, че където и да идем, на този етап всичко зависи от Васко. И се отказахме от преместването при Жоро.

* * *

През това време Поли блуждаеше по улиците, самотен и несретен като клошар. Пропиля завзетия от Бен Търпин бизнес за секунди. Изстиска заведенията, които охраняваше и ги обезкърви за година напред. Парите от апартамента отдавна бяха изчезнали, а други не се задаваха отникъде. На всичко отгоре наистина желаеше да се настани някъде и да прекъсне серията от местене по тавани.

Ситуацията беше лоша за всички. Васил ползваше протекцията на Дебелия Андро, но това не попречи на старият шмекер да му вземе охранителния лиценз. Може би така искаше да го подчини още по-яко.

Зад Маджо стоеше Гоцев. Карамански продължаваше курорта си в затвора. Доцентът оцени правилно обстановката, направи общо събрание на спортните клубове и обяви новата си идея:

— Този път ще защитаваме изстрадалото население със силата на спортистите! — обяви патетично той. — Предлагам да създадем организация на спортните дружества, която да спре насилието и да озапти бившите борци, боксьори и всякаква измет!

С всеки изминал ден положението ставаше все по-лошо. Васил се чудеше кой път да хване, а Маджо се покри. Тогава на Поли му хрумна идея, каквато можеше да се роди само в неговата глава. Реши да вземе нещата в собствените си ръце и сам да очисти Доцента. Надяваше се срещу това да получи така дълго бленувания апартамент.

Поли започна да дебне Доцента като ловец дивеч. Не бързаше. Разучи му всички навици. Разбра, че има любовница, при която ходи всяка нощ. Измъкваше се рано сутрин и преспокойно минаваше през градинката, докато стигнеше до тролейбусната спирка. Очевидно се смяташе за безсмъртен.

Поли отново извика Женята.

— Къде ще ходим? — попита наплашено Дългия. Още не беше се освестил от убийството на Животното.

— Решил съм да спортувам сутрин — отвърна му Поли. Женята изобщо не му повярва, защото знаеше, че Дребният не обича никак подобни занимания. Изненада се като го видя по къси гащи, фланелка, шапка на главата и черни очила. Освен това носеше в сак анцунг и маратонки.

— Чакай ме тук — остави го Поли в края на улицата и влезе в градинката.

Там започна да прави лицеви опори, да кляка и да подскача като типичен фитнес-маниак. Дребният му ръст създаваше впечатление за влюбен в спорта тийнейджър. Доцентът мина по край него, без да му обърне никакво внимание. Поли спокойно го настигна. Изстреля два куршума в главата му. После без да бърза, разглоби пистолета и започна да разхвърля части от него в околните канали, в кофите за боклук и храстите. Беше запознат със златното правило: „Няма оръжие, няма престъпление.“ Накрая спокойно се вмъкна в колата на Женята. Започна да се преоблича досадно дълго, като особено наблегна върху връзките на маратонките си. Писъкът на полицейските автомобили вече се чуваше, но това изобщо не го разтревожи.

— Знаеш ли какво, Женя? — предложи той. — Срещу нас има баничарница, а пак аз умирам за пресни банички с боза. Искаш ли да хапнем по една?

— Както кажеш — съгласи се Женята. Пресякоха алеята сякаш нищо не се е случило.

Поръчаха си по една баничка с боза и без да обръщат внимание на паниката отвън, търпеливо ги изядоха. После Поли изненадващо отказа да спортува.

— Омръзна ми — обърна се той към Женята. — Карай ме вкъщи да спя!

Женята го остави в квартирата му и след това мина през едно приятелско заведение. Там имаше телевизор. Ужаси се, когато видя репортажа за убийство на Доцента. Веднага направи връзката.

* * *

Маджо също се уплаши. Сложи бариера пред трите замъка в полите на Витоша и увеличи охраната двойно. Очакваше всеки момент нападение от каратистите.

Васил също взе необходимите мерки. Около офиса му гъмжеше от Висаджии.

Никой от тях не смееше да мръдне сам из София. По-късно се оказа, че тези мерки са напълно излишни. Вместо да нападнат, каратистите са покриха. Месец по-късно, Поли се нанесе в новия си апартамент и спря пред него чисто нов мерцедес Е класа с две врати. Запазена марка му беше да не я заключва. Просто слагаше на волана бележка с надпис: „Тази кола е на Поли“.