Георги Стоев
ВИС-2 (14)

ГЛАВА 14

Моят живот също се промени. Трудно преживявах атентата срещу Андрейката. Васил забеляза депресията ми и ме изтегли в централния офис. Той отдавна беше зарязал рекета и се държеше като един от икономическите фактори в държавата, какъвто беше. Назначи ме за шеф на приемната.

— Какво трябва да правя? — попитах го аз.

— Тук ще идват различни хора, които искат общ бизнес с ресторанти, хотели, казина и така нататък. Твоята работа е да преценяваш кой от тях е свестен и кой иска да ни измами.

— Няма да ми е лесно.

— Не мога да ти предложа нищо лесно. Ти си един от малкото оправни и интелигентни момчета. Научи се да се оправяш сам.

Внезапното ми издигане в йерархията силно раздразни обкръжението на Васил. Особено бесен беше Тони-сервитьора, който отговаряше за търговската част. Веднага започна да ми пробутва всякакви идиоти, за да ме дискредитира. Един искаше да прави басейн с наши пари, друг мечтаеше за склад. Трети за нещо друго, напълно непознато на българския пазар.

— Дайте ми план-сметка — настоявах аз. — Искате пари и протекция, а не ми казвате какво ще спечелим ние.

— Нямаме такива специалисти — отговаряха повечето от тях.

— Ами като нямате, вървете на майната си! Най-фрапиращият случай беше с група руснаци, които искаха да изградят лаборатория. Имали рецепта за лекарство, лекуващо всякакви болести. Поискаха авансово пари за една година и в тях бяха включени освен сграда, лекари и лаборанти, дори секретарка и шофьор.

— Покажете ми един оздравял човек от вашето лекарство — казах им аз.

— Не става така — отговориха ми хорово те. — Първо трябва да поработим известно време и чак тогава ще видиш резултатите.

Изгоних ги, разбира се, но Тони им даде зад гърба ми десет хиляди марки. Повече не ги видяхме.

Другото ми задължение бяха заплатите на момчетата от охранителната фирма. Васко ме накара да забравя социалистическото разпределение още в самото начало.

— Няма да раздаваме по равно на всички — нареди ми той. — Тези, които са имали дупе да отидат първи и да се изложат на риск, ще получават винаги повече.

Аз бях напълно съгласен с него, но Тони все още живееше с идеята за братство и равенство. На всичко отгоре влагаше парите на офиса на срочен влог. Пирамидите бяха във възхода си. Получаваше 50 процента лихва, които даваше за месечни възнаграждения, а другите запазваше за себе си. Случваше се момчетата по два месеца да остават без пари. Иначе те не бяха малко. В сравнение със служебните ведомости на нормалните граждани изглеждаха безумно много. Курвите обаче струваха скъпо, луксозните дрехи още по-скъпи, хазарта също взимаше своя дял, а нощните заведения прибираха останалото.

— Вече два месеца не получаваме заплата, бате Васко! Нито ние, нито бригадите ни — оплакаха се бригадирите.

Васил веднага ме извика.

— Какво става, мой човек? — попита той.

— Да ти каже Тони — кимнах към вратата на отговорника по търговската част аз. Не исках да го топя, но не можех да крия истината. — Даде десет хиляди марки на някакви си руснаци.

— Руснаци ли? — побесня Васил и вдигна телефона. Намери Тони някъде из София. — Къде си бе, глупак? Искам те веднага тук!

Тони пристигна след половин час. Офисът беше пълен с клиенти, но Васил бе толкова яростен, че изобщо не се съобрази с тях. Нахвърли се върху Тони още от вратата.

— Колко пъти съм ти казвал, тъпанар такъв, да не работиш с руснаци? Тези боклуци не стават за нищо, ще ги гониш още от вратата!

— Сбърках, шефе — смутолеви Тони.

— Защо си им дал десет хиляди марки?

— Твоят човек ги даде.

— Лъжеш!

— Лъжа, шефе! — смали се Тони.

— А къде са заплатите?

— На срочен влог.

— Ще те смачкам, говедо — зарита го Васил. — Освен това заедно с Маймуняка чукате едно гадже. Омъжена жена. Ще му кажа още утре.

— Недей, шефе!

— Няма недей — изхвърли го от офиса Васил. Дори не обърна внимание на смаяните контрагенти.

* * *

Работата ми включваше и доста досадни задължения. Трябваше да се преборвам с всевъзможни идиоти от провинцията, които се домогваха до протекцията и влиянието на Васил.

— Кажи им да минат от другата страна на улицата — нареди ми той. — Не прилича на един уважаващ себе си холдинг да търпи такава пасмина пред входа си.

Така и направих. Отвън пушеха, пиеха и разхождаха златните си ланци около петдесетина души. Не познавах нито един от тях.

— Ти какъв си — попитах един със златна корона върху главата.

— Аз съм Пантерата от Велико Търново — отвърна той.

— И какво искаш?

— Търся място под слънцето.

— Намери го на отсрещния тротоар — казах аз. И допълних: — Васил нареди да се махнете оттук и да се преместите отсреща.

В този момент за първи път разбрах каква сила е станала ВИС и нейният шеф. Измислените пантери, вълци, лъвове и разни други зверове кротко прекосиха улицата. Настаниха се в сянката на дърветата като стадо агнета. Някъде по това време се появи и Чичовото. Знаехме го още като Любо футболиста. Нахлу в офиса почти разплакан.

— Какво става приятел? — прегърна го Васил.

— Откраднаха ми гаджето — проплака той.

— Кой бе?

— Чопара.

В нашата махала Чопара беше грозната жаба от приказките. Гърбушко, на когото никой не обръщаше внимание. С годините обаче се сближи с малкия Тошко и стана най-големият вносител на шоколадчета в България. Подкара лъскави коли, някои от които влизаха за първи път в страната. Манията му беше да чука топ-манекенки. Прибрахме го направо от улицата.

— Вземете му десет хиляди долара глоба на този клоун — нареди ни Васил. — Да разбере как се посяга на чуждо.

Чопара обаче изобщо не помнеше кога и къде е чукал гаджето на Любо футболиста. Извади без да му мигне окото десет хиляди долара от джоба си и ми ги връчи. Дори се разсърди.

— Защо ме мъкнете из цяла София, момчета! Не можахте ли да кажете в самото начало?

Това наистина ни развесели. Изхвърлихме го на първата пряка.

— Не е лошо този да ебе по-често чужди жени. Ще забогатеем бързо — изхили се шофьорът ни.

Парите оставаха винаги за бригадата. Васко изобщо не се интересуваше от тях.