Метаданни
Данни
- Серия
- Свидетели на времето
- Година
- 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- piki (2007)
- Сканиране
- ? (2007)
Издание:
ГЕОРГИ СТОЕВ. ВИС-2
ИК „Световит“, 2006
История
- — Разделяне на двете книги
ГЛАВА 9
Войната наистина бе разрушила живота на Саша Спасенич и той я ненавиждаше. Не се притесняваше, че е служил за американците, макар че майка му беше сръбкиня, а баща му босненец. Беше си изградил стройна философия за живота. Смяташе, че човек зависи от вътрешното си равновесие, независимо дали е собственик на казино, дали е войник или просяк, който бърка по кофите. Поставяше личното достойнство над всички останали качества и държеше на него с невероятна последователност. Не позволяваше никой да бръкне в душата му. Намираше оправдание за всичко, което прави. По време на най-яростните сражения в Сараево му дадоха странна задача. Посочиха му къща на другия бряг на реката и му наредиха:
— Застреляй онзи мъж!
— Това е вуйчо ми! — отговори той.
— Няма значение — повдигна рамене командирът. И Саша го застреля.
Това, което изглеждаше сложно за генерала, беше детска играчка за Саша. И той реши да го изтъргува на висока цена. Гоцев искаше сложно убийство, което Саша с лекота щеше да му осигури. Дъртакът явно не разбираше занаята. Ако трябваше да разстреля нарисуваната круша в София Саша едва ли щеше да се справи. Не познаваше нито хората, нито езика, нито топографията на града. Всичко това влизаше и винаги е влизало в сценария на поръчковите убийства. Да застреля обаче със снайпер обект в бързо движеща се кола от сто и двайсет метра за него не представляваше никаква трудност. Имаше нужда единствено от автомобил, който да го изтегли на секундата от местопрестъплението. И от квартира, в която да си пие ракията, докато гледа новините. Искаше си и бизнеса. Затова преди да тръгне, напомни на генерала:
— Не забравяй, началник, нашата сделка!
— Нищо не забравям — потупа го дружески по гърба генералът.
— Йебем ти майку кръвава — отблъсна го Саша и Гоцев разбра недвусмислено, че този път има работа с убиец от висока класа. Дори не му мина през ума да не си изпълни намерението.
Като всеки професионалист Саша никога не разчиташе на случайността. Глътна предварително бета-блокери, които успокояваха пулса и бяха забранени отдавна в професионалния спорт, макар и задължителни при поръчковите убийства. Почисти внимателно пушката си „Драгунов“ с пружина на приклада, омекотяваща отката. Залегна час по-рано на мястото, което беше избрал много отдавна и зачака. Червеният „Роудстар“ се появи приблизително четиридесет минути по-късно. Движеше се с около сто километра в час. Саша прихвана обекта още от завоя. Намери първо центъра на колата, след това челото на шофьора. Отвори уста и за миг спря да диша. Дори не усети изстрела. Шофьорът клюмна върху кормилото, колата се сурна в дерето и след стотина метра килна на дясната си страна. Получи се перфектно.
Саша изпусна въздуха. Прибра спокойно пушката си в калъфа. Сетне се насочи към осигуряващия джип. След половин час включиха радиото на програма „Хоризонт“. Първата новина бе за убийството на Крушата.
Гоцев постигна своето. Объркването в редиците на борците граничеше с ужас. Васко затвори дискотеката, а в ресторанта всички бяха длъжни да се явяват в черни костюми. Обяви негласен траур за неопределен срок. През главата му минаваха какви ли не мисли. Основната беше война с руската мафия. Никак не я искаше. Следваха братята сърби, които никак не си поплюваха. За третото не смееше дори да продума. Ако зад този атентат на неговия безсмъртен полубрат стоеше Гоцев, нямаха никакъв шанс.
Първото поръчково убийство в България предизвика луда паника на всички нива. Борците изведнъж разбраха, че живота им не зависи нито от тях, нито от техните босове, а от по-висша, напълно непозната сила.
Политиците със стаен ужас установиха пълната липса на контрол върху държавата и своята жалка безпомощност пред събитията. Журналистите се оплетоха като патета в кълчища. Вестниците бълваха глупост след глупост и невероятно смешни версии. Полуграмотни репортерки търчаха между илюзорни борчески централи, Министерството на вътрешните работи и Парламента, след което публикуваха странни творения, граничещи с научната фантастика. Върхът на сладоледа бе едно заглавие, покорило въображенията на всички тъпаци: „Крушата е застрелян от Нонка Матова“. Постепенно истерията затихна, но страхът остана. Двама души в държавата бяха доволни. Единият все повече дебелееше и овладяваше финансовите ресурси на партията си. Другият се разхождаше спокойно и без охрана в горичката пред блокчето си, в очакване борците да му дойдат на поклонение.
Третият щастливец беше напълно непознат. Някакъв си босненец Саша Спасенич, избягал от ужасите на войната и намерил прием в мирна България. Така и не се разбра откъде е скътал пари, за да открие малка игрална заличка с пет покер-автомата. Саша не бързаше за никъде. Той знаеше, че има още много плодове за брулене и щяха отново да потърсят услугите му. Надяваше се някой ден да получи своето казино.