Георги Стоев
ВИС-2 (13)

ГЛАВА 13

Луканката нямаше само врагове. Намираха му се и приятели. Най-близкият по това време живееше на двеста метра по-надолу. Беше зет на председателя на ревизионната комисия към ЦК на БКП някога и се занимаваше с карго-бул превози. Падането на комунизма изобщо не му се отрази. Едноетажната му къща по чудодеен начин се превърна в четириетажна, с голяма тераса. Именно там дебелия Андро и Пейчев се срещаха почти всеки ден, за да играят табла или шах. Разговаряха често за текущите събития. Андро разказваше какво става в политиката, без да уточнява подробностите, а Пейчев докладваше как върви бизнеса с всички подробности. Между разменените изречения на Андро изведнъж му хрумна, че Гоцев се е налапал с много власт. Освен това Пейчев категорично заяви името на истинския бос в престъпния свят — Васко Бореца.

— Я ми го доведи този! — обади се Андро на генерала. — Искам да разговарям лично с него.

— Къде? — пита Гоцев.

— На терасата на Пейчев.

Гоцев веднага усети някаква клопка, но нямаше къде да мърда. Пристигнаха с БМВ-то на Васил и се представиха пред Дебелия Андро почти като примерни ученици от елитна гимназия.

— Значи ти си бил? — огледа отгоре до долу Васил Дебелия Андро, хареса лицето му, не одобри дългата коса, остана леко смутен от ниския му ръст, но като цяло го прие положително. — Нали знаеш, че не те е измислил чичко генерал, а аз?

— Знам! — скромно потвърди Васко.

— Малък ти е бизнеса, момче! Трябва да го разширим.

— Остави тази работа на мен — обади се генералът.

— Гоцев, ти нали обичаше да ходиш пеш? — репликира го Дебелия Андро. — Що не поемеш по улицата нагоре, пък да вземеш да се разходиш в горичката, докато ние тука решим какво ще правим?

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Възрастен човек си и всяка разходка ще ти продължи живота поне с един месец.

Гоцев изхвръкна от къщата като попарен. Беше ясно, че Андро смята да го изхвърли от играта. Андро на свой ред с удоволствие отпи глътка уиски. Той отдавна възнамеряваше да се отърве от генералчето и от неговите безкрайни интриги.

Десетина минути след това Дебелия освободи Васко с аристократичен жест:

— Отивай си, момче! И се готви да посрещнеш по-големи мащаби! Светът ще се разгърне пред теб като океан — завърши патетично той.

Вместо да навлезе в океана обаче, Васил веднага отиде при Гоцев. Той беше достатъчно наивен, за да смята, че вече е фактор между тези хора.

— Винаги можеш да разчиташ на мен, началник! — обърна се той към Гоцев. Направи му впечатление колко бързо генералът е остарял. Изглеждаше съсипан.

— Благодаря ти момче, но току що ме пратиха в пенсия.

— Ще работиш с мен.

— Играта се води на много по-високо ниво, момче. Там ти нямаш думата.

На другия ден Васко извика своите бивши работници Маджо, Маргина и Димата. Всъщност помоли ги да го посетят, защото те отдавна се държаха като независими.

— Бизнесът ми се разширява — осведоми ги той без да споменава за разговора си с Дебелия Андро.

— Браво на теб — отвърна му спокойно Маджо.

— Гепихте петролната фирма, а не ми давате никакъв процент — продължи Бореца.

— Не можеш да имаш претенции към нас — подскочи Маргина. — По-скоро трябва да имаме претенции към твоя бизнес, защото ти помогнахме да го създадеш.

— Това не е разговор между приятели.

— Все още не е разговор и между врагове — обади се Димата. — По-скоро между партньори.

Васил търсеше тази среща поради две причини: първо, да покаже кой е босът и второ — да привлече тримата отново към организацията. Те търгуваха с петрол съвсем законно, докато той изкарваше от югоембаргото по трийсет хиляди марки на ден. Бизнесът им изобщо не го вълнуваше.

— Какви са ви претенциите? — попита ги той.

— Искаме хазарта и проституцията — сложи офертата на масата Маджо.

— А не искате ли да ми седнете на стола? — скочи разярен Васил. — Я си ебете путката майчина и ми се махайте от главата! Не желая да ви виждам повече!

Маджо се изниза с ехидна усмивка и изобщо не обърна внимание на ругатните. Димата го последва бесен. Маргина обаче се запъна на вратата и като нищо щеше да се сбие с Васил. Двамата бяха съученици и приятели от училище. До този момент винаги бяха се подкрепяли. Не се страхуваха един от друг, но приятелството им рухна за едни миг. Все пак Димата се сети да се върне и да издърпа Маргина. Иначе само един бог знаеше какво може да стане.