Георги Стоев
ВИС-2 (6)

ГЛАВА 6

Колкото и да е странно, убийците също се различават. Смелите обикновено действат с пистолет. Приближават се плътно до жертвата и не застрашават нито един невинен. Автоматчиците също навлизат в обсега на набелязания обект. Затова се изискват качества и бързо мислене. Особено при оттеглянето. При тях обаче съществува възможност Да пострада някой напълно случаен човек. Най-подли и лишени от достойнство са бомбаджиите. Залагат взрив и действат от дистанция, без да се интересуват дори от обкръжението на осъдения. Карамански беше точно такъв. На Нова година взриви поредната си бомба в заведението на Васил. Напоследък той атакуваше единствено него. Усети го, че е най-мек и не желае кръв, за разлика от Митака, който не се страхуваше от нищо.

Слави Каратиста също замисляше нова война. Идеолог му беше едно малко човече с очилца, комунистически костюм и вид на италиански мафиот от 80-те години: доцент-правист Цветанов. Той се славеше като изключително хитър. Намърда се по някакъв начин в спортните структури, дори стана председател на една от федерациите по карате. После създаде гражданската асоциация „Защита“. Идеята му беше проста като гъбена чорба.

— Ще ги превземем с добро — убеждаваше той Слави. — Отиваме при ресторантьорите и ги убеждаваме, че ни трябват пари за нашата хуманитарна организация, създадена да ги пази от лошите.

След това следеше кога хората на Васил ще се появят някъде и веднага пращаше на същото място орда полицаи. Така разваляше сделките. На другия ден се появяваше с блага усмивка и кротко убеждаваше собствениците, че той им е единствената надежда.

— Това са мои връзки — съвсем сериозно внушаваше той. — Ако ми се доверите, няма да имате грижи.

Доцентът приличаше на шушумига, но всъщност беше злодей от класа. Възнамеряваше да превземе улицата по същия привидно благ и добродушен начин.

Наглите действия на „Защита“ минаха всякакви граници. Васил се принуди да свика общо събрание. Колкото и да не му се искаше, налагаше се да покани до себе си тримата внедрени от Гоцев свои помощници — Маргина, Димата и Маджо. Всъщност той уважаваше Маргина заради неговата смелост и безразсъдност. Към Димата се отнасяше с тихо презрение. Не можеше да понася неприкритата му подлост. А Маджо откровено ненавиждаше.

— Какво прави този тъпан тук? — попита го брат му, който напоследък все по-често се навърташе в офиса. Пристигаше гордо с новия си мерцедес, макар, че нямаше пукната стотинка в джоба си.

— Кой тъпан?

— Влаха — кимна Жоро към Маджо. Не го търпеше от край време. Пък и другите босове.

— Те са шефове на Ниагарския водопад — засмя се Васил. — Пускай ги да пасат! — След това се изправи и съвсем откровено попита дали има някой мераклия да председателства събранието. Изчака известно време. После преспокойно обяви: — Значи ще председателствам аз!

Димата и Маджо се спогледаха без да кажат нито дума. Напрежението нарастваше с всяка изминала минута.

— Имам информация, че Слави е събрал 300 каратисти в „Дескрийм“ — изправи се Васил. Напоследък той се обличаше в широки бели дрехи в стремежа си да прилича на испански благородник. Изглеждаше наистина забележително. — Мисля, че войната трябва да приключи един път завинаги. Събираме хора и ги смачкваме.

— А доцентът? — обади се Маджо.

— Не искам да слушам в моя офис глупости за доценти! Забрави го!

— Ние ще нападнем с нашите бригади — скочиха Маргина и Димата.

— Нищо против — подсмихва се Васил. — Ще ви дам и моите хора. Водете ги!

* * *

Маджо не можеше да живее без интрига. Не изчака дори ден и поиска среща с Гоцев.

— Оня ни праща на война с каратистите, а няма никакво намерение да дойде с нас — докладва му той.

— Кой оня?

— Васил.

— Кажи му да дойде при мен!

Васил, разбира се, нямаше как да откаже тази среща и няколко часа по-късно също се появи.

— Какво става, моето момче? — посрещна го благо Гоцев. — Замислили сте нещо?

— Нищо особено, началник — наведе глава Васко.

— Виждал ли си скоро брат си?

— Напоследък всеки ден.

— Работи ли вече за нас?

— Най-малко не работи против нас.

— Това не ми стига мой човек. Да дойдат двамата с Маджо при мен, трябват ми за една работа — нареди в крайна сметка Гоцев.

На Васил не му беше лесно да събере за един следобед Маджо и брат си. Още повече обикновено никой не знаеше в каква орбита се движи Жоро, къде бръмчи и какво точно е намислил. Наложи се да пусне цялата си агентурна мрежа, за да го открие. В крайна сметка успя. Двамата се появиха пред генерала късно вечерта.

— Здравейте, момчета — посрещна ги той. Помълча минутка две, колкото да се разбере кой командва парада и кротко се усмихна: — Вие можете да ми бъдете деца, пък и аз така гледам на вас, но не сте направили още нищо съществено за организацията. Не можете да искате от Васил да присъства на тази операция. Той е шефът. Не му отива да бъде в първите редици. Босовете трябва да се съхраняват, момчета, иначе дисциплината се разпада.

Маджо беше изключително по-схватлив от Жоро и веднага усети, че се задава едра работа.

— Слушаме те, началник! — погледна предано генерала той.

Гоцев не отвърна нищо. Разпери ръце и с ехидна усмивка подпря глава на рамото си. Сетне взе лист хартия, начерта кръстовище, сграда, после написа на входа „казино“. Пред казиното нарисува брадат мъж и минаващ автомобил, с двама души вътре, които държат в ръцете си автомати. Накрая вдигна лукаво очи към Маджо и почти незабележимо му намигна.

— А доцентът?

— Стига с тоя доцент. Когато си при мен не искам да повдигаш тази тема! Остави го да си доцентства!

— Разбрах — кимна Маджо.

— Нищо не разбрах — ядоса се Жоро и напусна вбесен. По пътя към офиса на Васил двамата се скараха жестоко.

— Какво иска този дъртак? Какъв е той? Да не е художник? — крещеше в свой стил Жоро.

— Стига си викал! — опитваше се да го успокои Маджо. — Като идем при Васко ще ти обясня всичко.

В офиса влязоха още по-сърдити и започнаха да обясняват на Васил един през друг какво се е случило.

— Седнете — принуди се да им се скара той. — Налейте си по едно питие и говорете един след друг!

— Старецът иска да убие Карамански — изтърси без да му мигне окото Жоро.

— Не е казал подобно нещо — оправда го на секундата Маджо. Беше пребледнял като салфетка. — Лошото е, че ако не го изпълним, ще си загубя апартамента.

— Какъв апартамент, бе? — скочи Васко — Аз ще си загубя фирмата, а може би и главата! Трябва да излъжем този дъртак.

— Най-добре да пребием Карамански — предложи Жоро.

— Не е лошо — съгласи се Маджо.

— Оставете ме да помисля — отпрати ги Васил.

Беше дошло време да търсят независимост, но не знаеха как.