Георги Стоев
ВИС-2 (12)

ГЛАВА 12

Маджо беше израснал в добро и интелигентно семейство. Родителите му го учеха, че трябва да бъде вежлив и учтив към хората, да помага когато може и да разчита предимно на собствените си качества. Възпитаваха у него обичайните провинциални добродетели — честност, почтеност и съпричастност. Изпълненията, които го принуди да направи генерала, не му бяха по вкуса. Но пък от друга страна беше крайно благодарен заради бащинското му отношение след раняването, а още повече покрай новия бизнес. Даром дадено, както се казва.

Измислената PR агенция престана да съществува и се превърна в мощна петролна форма. Парите се стичаха на потоци. Маджо обаче не забрави верните си приятели Маргина и Димата.

— Реабилитирай ги, началник! — отиде той при Гоцев. — Изгниха в тази пуста Гърция.

— Бях забравил за тях — отвърна Гоцев. — Но щом ги искаш, върни си ги!

Маджо се съветваше за всичко с „Кръстникът“ на Марио Пузо. Държеше книгата винаги в чекмеджето на бюрото си. Започна да строи без да се бави три къщички в полите на Витоша, по модела на семейство Корлеоне. Неговата запушваше глухата уличка, а другите две обзаведе за Димата и Маргина. Когато се завърнаха, заведе двамата директно при нотариус, за да си получат нотариалните актове. Подари им ги в знак на приятелство и вечна дружба. Освен това ги вкара като съдружници във фирмата, без да се консултира с никого.

Междувременно Карамански влезе доброволно в затвора за една година от съображения за сигурност. Маджо обаче го познаваше прекрасно. Знаеше, че не може да му се вярва дори и да е на Луната. И започна да се обгражда с предани хора. Издири всичките си приятели от борбата, пръснати из цялата страна. Учители по физкултура, началник складове или треньори на детски отбори. Назначи ги на работа във фирмата, без да ги прави съдружници. Даваше им големи заплати, което много ядосваше акционерите, но така си осигуряваше защита. Никой нямаше интерес да го отсвири, защото без него веднага щяха да бъдат уволнени.

Следващият му ход беше да наеме един грамаден борец за охрана — колега от ВИФ. Както и да си поръча при дебелия Фатю брониран автомобил.

— Какъв го искаш? — попита го Фатю.

— Какъвто ми го дадеш — отвърна Маджо.

Фатю беше хитър турчин. Веднага забеляза стремителното издигане на Маджо. Вместо да му продаде, той му подари мерцедес Е 500 „Чочоне“, което означаваше „Дебелакът“. Брониран в Турция. Не изглеждаше много престижно, но все пак автомобилът кръстосваше улиците надеждно защитен. Всъщност Маджо беше първият, който започна да се пази истински. И това не беше единствената промяна в него. Напоследък той доста често се замисляше за събитията, които се случиха в близките години. Разбираше прекрасно, че с подлост, интриги и измами няма никакво бъдеще. Желаеше с цялото си сърце да легализира бизнеса и да заживее нормално. Все пак си даваше сметка, че в този побъркан свят без черноработник няма да мине. Някой трябваше да му върши мръсната работа. През ум не му минаваше за най-близкото обкръжение. Затова започна да го търси извън него.

По същото време измисленият любовник на Цеца Величкович, бай Миле се моташе гладен из София. Беше му омръзнало да разкопава могили по заповед на разни ченгета и бате Боби, пък и не се славеше като голям работник. Интересуваше го предимно софрата. В главата му постоянно стоеше запотена кана с бяло вино и чиния нервозни кюфтета. Все пак един ден се престраши да се появи пред Боби и да поиска по-сериозна работа.

— Махай се оттук, компромат такъв! — изгони го безцеремонно онзи.

Бай Миле обаче не беше толкова загубен, колкото го смятаха. В миналото известно време игра на вратарски пост в хандбала, заради огромния си ръст, а по-късно по същата причина се подвизаваше като баскетболист. Бате Боби го мразеше поради опита му да го измами с една монета, която бай Миле се опита да пробута на „Магурата“ без негово знание. За зла участ попадна на Димата и Маргина, които го спукаха от бой. Оттогава се ужасяваше от борците. Макар и селяндур, помнеше всичко. Направо сканираше ситуациите, в които попадаше или на които присъстваше. Притежаваше тънък усет кой къде се намира и как върви в йерархията. Моментално разбра, че Гоцев е големият началник. И без да се бави, разположи огромния си гъз върху малко пластмасово столче пред кафенето на автогара „Изток“, където Гоцев обикновено купуваше сутрешния вестник.

— Добро утро, бащице! — скочи той щом го видя и му целуна ръка.

Гоцев в първия момент се обърка, но бързо се овладя.

— Защо се загуби, голямо момче? — върна го отново на столчето той. Засмя се и го потупа по рамото: — Понаедрял си още!

— Бях по Сърбия, началник. Забърках се в една любовна история.

— Амиии!… И коя е булката?

— Цеца Величкович! — сведе скромно глава бай Миле.

— Какво говориш ти бе! — подскочи Гоцев. — Аз с Аркан работа не ща да си имам. Бягай при бате си Боби! — напъди го генералът, взе си вестниците под мишница и се запъти забързан към вкъщи.

* * *

На другия ден бай Миле отпраши да копае с иманяри в най-близкия до София зимен курорт. Все пак трябваше да яде нещо. Намери бившите си колеги на софрата в един от престижните ресторанти и на секундата се настани между тях. Поръча си за тяхна сметка всичко за което се сети. Направиха огромен запой. Привечер портиерчето Косьо, с когото бай Миле се знаеше отдавна, въведе в едно от сепаретата някакъв баровец. Бай Миле веднага забеляза охраната и бързо сметна колко прави две и две. Косьо отговаряше за проститутките в хотела, а баровецът навярно му ги доставяше. Щеше да бъде грехота, ако не опита да му се предложи. Започна да разказва на висок глас премеждията си в Сърбия и най-вече любовните си истории с Цеца Величкович.

Баровецът беше Маджо. Той наистина развиваше бизнеса с проститутки и Косьо отговаряше за контингента му в този хотел. Параноята гонеше Маджо отдавна. Не обичаше чужди хора, особено шумни компании. Заслуша се в разговора и дебелакът му направи впечатление. Най-вече след като взе пищов от някакво ченге-иманяр и започна да стреля в тавана.

— Я го извикай този! — нареди той на охраната. Бай Миле това чакаше. Тутакси седна на масата му.

— Здрасти, шефче! — поздрави той.

— Какъв си ти? — попита го Маджо. — И какво общо имаш с Цеца Величкович?

— Това е дърта история, шефче! — даде го по-скромно бай Миле. Още му държеше влага изгонването от Гоцев. — Забрави! — После се наведе към Маджо, прикри с длан устата си и прошепна: — Бях наемен убиец там.

— Ние нямаме нужда от убийци, но ако се наложи да се защитаваме, ще ни трябват верни хора.

— Ето ме!

— Шефе, да го пребия ли този дебелак? — обади се охраната.

— Остави го — махна с ръка Маджо. След това отново се обърна към бай Миле: — Какво ще направиш, за да ме защитиш?

— Ти само ме вземи на работа. Посегне ли ти някой, йебем му мрътво дете у ладно дупе!

— Назначен си! — стана от масата Маджо. — Други хора ще ти кажат какво трябва да правиш. — След което излезе.

Бай Миле остана сам на масата. После се вдигна тежко, потупа огромното си шкембе и се запъти към тоалетната. Беше изиграл ролята си прекрасно, но си даваше сметка, че от този ден нататък трябваше наистина да се превърне в легендата, която сам измисли.

След посещението си в офиса на Васко, Поли прекара нощта буден. Обмисляше хиляди начини как да убие Бен Търпин. Колебаеше се дали да го застреля, дали да го заколи или да го удави. Накрая реши, че едно преспиване няма да му е излишно. Събуди се с ясна глава и със значително по-трезви мисли. Беше му омръзнало да кисне гладен в чужди държави, затова на първо време кротко се присъедини към бригадата на Бен. Тя се събираше в една билярдна зала. Момчетата говореха глупости, докато чакаха поредната задача, а шефът Бен Търпин постоянно търчеше по някакви срещи. Охранителната му фирма пазеше половин София. Васил го търсеше всеки ден. За Поли обаче никой не се сещаше. Плащаха му сметките без да го използват за каквото и да е било.

Срещу билярдната зала се намираше стоянката на такситата. Между шофьорите имаше един черен като циганин и зализан като италианец, когото наричаха Лучано. На Поли му направи впечатление неговата сервилност и показна учтивост, макар че от самото начало го помисли за мангал. Седмица по-късно Поли случайно забеляза колбасаря в Пежо 605. Тогава модата беше такава — мангизлиите се возеха в по-скромни коли, за да минат за средна класа. „Я го гледай ти как се е замогнал тлъстият шопар!“ — каза си Поли. Надникна през стъклото и видя че го вози същият мангал Лучано, когото познаваше като таксиметров шофьор.

— Видях онзи касапин, дето ни подари двайсет хиляди марки на времето — съобщи още същата вечер Поли на Бен Търпин. — Станал голям баровец, не е лошо да го направим по-малък.

— Ние с теб сме босове, Поли — ухили се Бен Търпин. — Не ни отива да вършим черната работа. Ще пратя моите хора да го ощавят.

Бригадата на Бен нахлу в колбасарницата още същата вечер. Завари руснаците от Волго-Донската мафия. Касапчето ги беше наел да пазят. Те не познаваха още ситуацията в България, но традиционно не им пукаше от никого. Въпреки това изядоха боя. Колбасарят обаче липсваше и момчетата на Бен се върнаха без пари.

Отговорът дойде двайсет и четири часа по-късно. Късно през нощта в билярдната с изваден пистолет нахлу главатарят на Волго-Донците и опердаши безмилостно пет-шест от момчетата на Бен, които кротко довършваха поредния си фрейм. Преби ги като кучета.

Бен за първи път през живота си загуби представа за реалността.

— Намерете ми мужиците и ги докарайте в багажниците на колите! — нареди той на своите хора.

— Не ги знаем къде са!

— Васил Лучано ще ви ги покаже.

— Не го знаем къде е!

— Открийте го — излезе от кожата си Бен. — Искам всичко да свърши до вечерта!

Момчетата се разтърчаха, разровиха такситата и извадиха оттам бедния Лучано. Нямаше нужда да го бият.

Той издаде жилището на руснаците още щом ги видя. Между многото лъвчета в бригадата имаше едно, което се славеше с изключителна смелост. Наричаха го Джон. Именно той се нае да звънне в апартамента на руснаците, докато другите чакат в засада. Изправи се на площадката съвсем спокойно. Натисна копчето на звънеца и зачака. Останалите се скриха на горния и на долния етаж. Чуха как вратата се отваря и след това неясен, възглух шум. Хукнаха веднага към апартамента, но вече беше късно.

— Какво ми карате? — попита ги към полунощ Бен Търпин.

— Джони — отвориха му капака на колата. — Руснаците са го наръгали с нож.

Поли харесваше Джони. Освен това се чувстваше виновен, тъй като той посочи колбасаря. Изобщо не разчиташе на Бен Търпин, който умираше от ужас. Реши сам да се справи с убийците. Извика Женята Дългия. Той вече не караше кирливата си оранжева жигула, а една сива лада 1500. Двамата се срещнаха на уговореното място в уговорения час и потеглиха към жилището на руснаците.

— Знам, че си добър шофьор — промърмори Поли. — Свикнал си да бягаш, но сега трябва да преследваш.

— Нямаш проблем — успокои го Женята.

Чакаха дълго, обаче дочакаха. Руснаците се измъкнаха, от апартамента, натъпкаха се в една лада седмица и тръгнаха нанякъде. Женята подкара след тях. Забелязаха ги почти веднага и увеличиха скоростта. Женята също. Настигнаха ги в едно поле край София. Руснаците спряха внезапно и се разтичаха кой накъдето му видят очите. Те не носеха оръжие в града, защото бяха чужденци и се страхуваха да не ги арестуват.

— Стой в колата на запален двигател! — нареди Поли на Женята. След това хукна подир бандюгите.

Той обичаше да се дегизира и беше навлякъл два номера по-голям от размерите му бял шлифер. Приличаше на изчадие адово. Настигна настървено брата на главатаря. Застреля го в гръб. Шефът на руснаците се върна, за да помогне на брат си. Явно беше смело момче.

— Казват че си бил доктор на физическите науки? — попита го Поли.

— Така е — отвърна със силен акцент онзи.

— Аз пък съм богослов — изстреля целият пълнител в него Поли. После сложи друг и довърши брат му.

Бригадата на Бен Търпин се славеше като една от най-сплотените. Те не бяха борчета. Бен ги беше събрал от затворените дворове в центъра на града. Действаха повече с акъл, отколкото с юмруци и понякога постигаха по-добри резултати. Поли обаче ги очарова с начина, по който отмъсти за Джони. Освен това трима от тях гниеха в ареста на Варненската полиция, заради една безсмислена акция, а Бен не си мърдаше пръста да ги освободи. Друга налудничава операция срещу циганите-казанджии в Перник едва не коства живота на цялата бригада. Оказа се, че мангалите варят незаконно ракия с автомати до тях. Това окончателно разклати доверието им в Бен Търпин и момчетата единодушно решиха да предложат услугите си на Поли. Той отчаяно се нуждаеше от хора.

— Сигурни ли сте в избора си? — попита ги Поли.

— Сигурни сме, но трябва да ни отървеш от Бен.

— Това е моя работа — обеща им той.

Още същия ден обиколи всички заведения, които се намираха под егидата на Васко. Навсякъде обяви, че е осъдил на смърт Бен Търпин. И всички му повярваха. Знаеха колко е луд. Васко намери начин да го повика. Прие го с уважение в офиса си и го настани на фотьойла срещу себе си.

— Напоследък се чуват странни неща около теб — каза той.

— Всичко е вярно — отвърна лудият Поли. — Осъдил съм Бен Търпин на смърт.

След него в същия офис се появи самият Бен. Навремето Поли се съгласи се да стане кръстник на първото му дете и този път ситуацията удивително напомняше сцена от известния роман.

— Направи нещо, бате Васко! — примоли се Бен.

— Действай по роднинска линия — посъветва го Васил.

— Не искаше да се забърква в никакви истории с Поли. Знаеше прекрасно, че е способен на всичко.

В крайна сметка Бен Търпин откри Поли в едно смрадливо заведение. Падна на колене и му целуна ръка.

— Не ме убивай, ти си дал име на детето ми — сведе се до земята той.

— Живей! — изрита го Поли. — Но да не си се мярнал повече пред очите ми!

Така Бен Търпин отново се озова на улицата сам и свободен.