Георги Стоев
ВИС-2 (16)

ГЛАВА 16

Ние с Венци нямахме никакво намерение да простим на Джоката. Веднага след като Васил ни нахока, отидохме в дискотеката. Притиснахме го яко и той беше принуден да се откупи с две бутилки от най-скъпото уиски. Знаеше как да се подмазва. Изчака ни да се понапием и се присъедини към нас.

— Трябва да знаете, хлапета, че аз стоя много по-високо от Васил. Дори трудно го виждам, толкова ми е малък.

— Айде бе — ухили се Венци.

— Няма майтап.

— Всички висши ченгета са зад мен.

— Голяма работа си — отговорих му аз.

Ние наистина обичахме Васил, но чиновничеството все повече ни отблъскваше от фирмата. Искахме да се развихрим отново на улицата. Освен това, нямахме навършени дори двадесет години. Все още вярвахме на всичко.

— Това е част от ръката на Наполеон — показа ни Джоката стрита пепел, която спокойно можеше да ни представи и като част от ръката на Свети Петър.

— Ето ви част от кръста, на който е разпънат Исус, наречен от евреите Ешуа Ха Ноцри — подхвърли ни едно дръвце той. — А този метален къс ми е личен подарък от шефа на Малтийския орден — довърши ни окончателно Джоката.

По ръцете му имаше злато, колкото за един средно голям трезор. На врата му също висяха ланци, по тежки от вериги на затворници. Продължаваше да излъчва смрад, но очевидно ни впечатли.

— Знаете ли какво ще ви кажа, момчета — избра подходящия момент той. — Навсякъде в София шетат бригади, само в нашия квартал няма. Предлагам ви да го превземем.

— Кой ще застане зад гърба ни? — попита Венци.

— Аз. Смятайте, че имате дъб зад себе си. А зад дъба цяла гора. Няма да имате никакви проблеми.

Ние бяхме абсолютно наивни хлапаци. И през ум не ни мина, че кварталът изобщо не може да бъде превзет. Около нас гъмжеше от дипломати и ченгета от всички видове управления. Службите следяха дори броя и движението на мухите. Въпреки това се вързахме на глупостите на Джоката и с неговия джип се придвижихме към квартала. Първо седнахме в една пицария, за да закусим. Трябваше да оправим малко пияните си кратуни. След това Джоката ни поведе към един блок, който беше точно до нашата кооперация.

— Къде отиваме? — попита го Венци. От известно време той се правеше на Майк Тайсън. Беше си обръснал главата, дори си докара същите белези по лицето с поялник. Джоката ни остави пред входа и започна настоятелно да натиска копчето на един от звънците. Упоритостта му се увенча с успех. В крайна сметка отгоре слезе възрастен човек, облечен във военен анцунг. Изненадата ми беше огромна. Веднага разпознах Гоцев.

— Ти луд ли си да ми звъниш толкова рано? — просъска той. Явно някога бе помагал на Джоката в кариерата му на барман срещу дребната услуга да доносничи за всички чужденци в Японския хотел.

— Кварталът се нуждае от протекция, другарю генерал! — изпъна се като войник дебелият.

— Какво?

— Тия момчета са при Васил, обаче предлагам да ги вземем под наша закрила и да ги пуснем наоколо.

— Омитай се и да не съм те видял повече! — посиня от гняв Гоцев. Той губеше самообладание изключително рядко. Тъпотията на Джоката обаче му дойде много.

После отпрати дебелия и Венци към джипа, а мен ме задържа.

— Какво правиш, момче?

— Карам я някак си — отвърнах аз.

Навремето, когато ми помогна за казармата му занесох бутилка уиски. Той я върна, като ми обясни, че не употребява алкохол и ме накара да му обещая, че някой ден като е свободен може да го черпя една малка боза.

— Дължиш ми една боза — хвана ме под ръка Гоцев, който явно помнеше като слон. — Сладкарницата сигурно е отворена вече, да вървим!

— Не знаех, че ще ни доведе тук този глупак — опитах се да се оправдая аз.

— Видя ли какво става като не ми се обаждаш. — усмихна се вече по-благо генералът. — Замесваш се в глупости. Не виждаш ли че този дебелак е вторична суровина?

Гоцев упражняваше някакъв вид старчески джогинг. Не тичаше, а подтичваше. Досмеша ме да му подражавам, затова просто ускорих крачка. Стигнахме до сладкарницата бързо. Седнахме и Гоцев наистина поръча две бози.

— Разкажи за себе си, моето момче! — погледна ме изпитателно той. — Правеше се на добряк, но си личеше опитът, натрупан с годините.

— Нищо особено — отвърнах.

— Аз също работех известно време за Васил. Консултирах го. Все пак не съм вчерашен. Обаче той ме изгони и сега съм при Маджо.

— Не ги разбирам големите игри.

— Няма нищо голямо, моето момче. Просто съм загрижен за Васко. Не е лошо да ми казваш от време на време какво става в неговия офис. Може да помогна, ако се наложи.

— Дума да не става — скочих аз.

— Ти си бил голям глупак — блъсна бозата си генералът. Не я допи и си я плати сам. Не пожела да го черпя. След това тръгна към дома си в различна от моята посока, макар че живеехме един до друг. Толкова беше ядосан.

Ние с Венци решихме да докладваме всичко на Васил, но дебелакът ни изпревари. Беше му разказал историята детайл по детайл, без да спомене, че той е инициаторът. Името на Гоцев също отсъстваше. Когато влязохме в офиса, Васил ни посрещна студен като лед.

— Стана една беля, шефе — опитах се да му обясня аз.

— Нима? — ухили се ехидно той. След това ни прибра служебните карти и ни каза: — Изчезвайте! Да видим как ще се оправите сами на улицата!

Ние знаехме, че на Васил му минава лесно и може би още до вечерта ще ни прости. Този път обаче решихме да не се връщаме.