Георги Стоев
ВИС-2 (4)

ГЛАВА 4

Поли се моташе след завръщането си от Унгария с един чифт панталони и един чифт обувки. Следеше войната отстрани. Нямаше нищо против лично да застреля Карамански, още повече — той меко казано го ненавиждаше. Без оферта обаче никога нямаше да го направи. Поли не посягаше дори към будилника, ако за това не му предложеха бала с пари.

Пак по това време в страната се завърна Чупи глава. Първо отиде при Карамански, който още в Унгария го прекръсти на Бен Търпин. Гребецът се забавляваше, както с живота така и с опасния си занаят. Помагаше му кокаинът. Освен всичко друго, Бен Търпин беше син на известна съдийка и можеше да бъде полезен в опасни моменти.

Женята Дългия също остана извън войната. Крадеше си касетофончета и чанти, колкото да преживява. Мандахерцаше се с оранжевата си жигула по софийските улици като класическа провинциална госпожица.

Някъде по това време Поли реши да привлече тези двамата и тъй като разбираше от човешка психология, успя да ги убеди веднага.

— Може ли огромен човек като теб да се занимава със синджирчета? — обърна се той към Женята. — Ти трябва да плашиш хората, а пък ние ще прибираме дивидентите.

— Както кажеш — съгласи се Дългия. Поли вече му беше взел страха, когато го спаси от една дузина озверели борци.

С Бен Търпин всичко стана много по-лесно.

— Идваш с мен, плъшок! — нареди му Поли. Двамата бяха еднакво ниски и дребни, но Поли без съмнение излъчваше огромна заплаха.

За обект на първата им акция избраха току-що открит колбасарски цех. Собственикът наподобяваше нафтова печка — тлъст, дебел и мазен. Уточниха стратегията предварително. Женята Дългия настояваше да направят охранителна фирма по подобие на ВИС, но Поли смяташе това за излишен труд. Решиха да искат директно пари.

— Двайсет хиляди марки и оставаш жив — затисна колбасаря Женята Дългия.

— Не ми пука от вас — опъна се колбасарят. — Аз работя с куките.

— Ще ти дам аз едни куки — тръгна да му вади окото Женята.

— А какво ще им кажа като дойдат? — изквича онзи. През цялото време Поли не обели нито дума, а Бен Търпин се правеше на добрия разбойник.

— Спокойно бе, мой човек! — успокояваше уплашеното кюмбе той. — Ние ще уредим въпроса.

— Ами добре тогава — примири се дебелакът. Разбира се, тримата нямаха никакво намерение нито да помагат, нито ги интересуваше как ще се оправи уплашеният колбасар. Той беше последната им грижа. Взеха парите и преспокойно тръгнаха да ги харчат.

За втората акция избраха един изключително благовъзпитан и добре облечен собственик на недвижими имоти. Прибраха го от улицата посред бял ден. Завързаха му очите и вечерта го закараха до гьоловете около Долни Богров.

— Двайсет хиляди марки — оферира без да се бави Поли.

— Няма откъде да ги взема в този момент, господине — отвърна учтиво собственикът на агенцията.

— Сваляй гащите — обърна се Поли към Женята Дългия. — Да ти духа докато се сети къде държи ключа от касата.

— Никога не съм правил такова нещо! — опъна се Женята.

— И аз никога не съм опитвал, господине! Не знам дали ще се справя! — разпери ръце човекът. Междувременно му бяха свалили превръзката на очите, а зениците му се свиваха от страх като на заек.

— Може и да ти хареса — успокои го Поли.

— Може — кимна примрял от ужас онзи. — Но ще ви помоля само да ми сложите превръзката на очите.

Горкият вярваше, че ако извърти един минет ще се отърве и няма да плати двайсет хиляди. Обаче не позна.

— Как беше? — попита го Поли, когато свърши.

— Добре — отвърна учтиво собственикът на агенцията.

— Сега може ли да си ходим?

— Къде ще ходиш бе, тиквеник? Забрави ли че имаш да ни даваш двайсет хиляди марки? — натисна му главата във водата Поли и го държа така, докато онзи остана без дъх.

— Ще ви дам всичко което имам — успя да промълви той, когато най-сетне глътна малко въздух. — Ще си продам агенцията, ако се наложи.

Поли беше продукт на богат фабрикантски в миналото род. Интелигентен дребосък от сой. Въпреки това нямаше къде да живее, защото роднините му го бяха напъдили. Не харесваха нито приятелите му, нито начина, по който изкарваше парите си. Мечтаеше да си купи апартамент и затова даваше на двамата си ортаци Женята Дългия и Бен Търпин толкова пари, колкото да не умрат от глад. Всичко друго задържаше за себе си. Те на свой ред изразяваха крайно недоволство, макар че и през ум не им минаваше да го напуснат. Ужасяваха се от неговата жестокост, съчетана с изключителна интелигентност.

— Намерете ми Джуджето! — нареди на своите PR агенти Стоил и Сандо една вечер Митака.

— Живее на някакъв таван — отвърнаха в един глас и двамата.

— Закарайте ме до там!

Поли се оказа вкъщи. Посрещна Митака студено и с подчертано пренебрежение.

— В Унгария те носих на гръб, а тук те виждам за първи път — едва не му тръшна вратата под носа Поли. — Стана баровец и ме забрави!

— Не знаех, че си се върнал — опита се да излъже Митака.

— Не ми говори глупости.

— Добре де, знаех. Какво искаш сега да ти целувам гъза ли?

— За какво си дошъл?

— Трябваш ми по една работа.

— А на мен ми трябва апартамент. Не ми отива да вися по таваните.

— В кой квартал го искаш?

— В най-хубавия.

— Имаш го.

— Казвай — покани госта си най-сетне да седне на единственото удобно място в стаята Поли.

Митака се изтегна на изтърбушения фотьойл, сложи крак върху крак и дълго мълча. Накрая реши да говори директно.

— Поръчвам ти Животното и Германа. Днес вече е късно. Трябваха ми за вчера.

Поли знаеше отлично за какво става дума. Животното щеше да се отмъсти, защото разпозна Митака при престрелката в „Дружба“. Около Германа се въртяха слухове, че е повикал приятели „афганци“ от военната си служба в Афганистан. Не го плашеше нито единият, нито другият. Подреди си ги по важност и задейства вродения си инстинкт на убиец моментално.

За Животното избра вторник. Този ден му се струваше най-безличен и удобен. Облече лекарска престилка, после дълго избира очилца, които да му придадат вид на смотан, отдаден на професията си доктор. Женята Дългия трябваше да му служи за отвличане на вниманието.

— Искам от теб да се направиш на пиян и да събереш целия дежурен персонал около себе си — нареди му той. След което изненадващо взе празна бутилка и му я счупи в главата.

— Какво правиш, бе? — скочи Женята.

— Така ще бъдеш по-достоверен — отвърна му хладнокръвно Поли.

Влязоха в болницата като лекар и пациент, после Женята се развика и влезе в ролята си почти като артист от Народния театър. Дежурният персонал наистина се струпа около него. Поли използва суматохата и се вмъкна в стаята на Животното. Онзи веднага разбра какво го чака.

Двамата не си казаха нито дума. Поли мълчаливо взе възглавницата под главата му и започна бавно да я отупва. Животното гледаше жалостиво като агне пред заколение. Беше включен на осцилограф, който отчиташе пулса. В очите му поникнаха сълзи. Нямаше съмнение, че вижда смъртта си. Поли изобщо не се трогна. Затисна устата му с възглавницата и не я пусна, докато накъсаната линия на пулса не стана права. Животното се сбогува с белия свят, подритвайки импулсивно с крака и без да окаже никаква съпротива.

С Германа нещата стояха малко по-сложно. Там Поли реши да действа сам. Знаеше, че руснакът не излиза никъде и се е барикадирал в дома си като феодал в замък. Лесно издири най-близкия му приятел. Той се оказа дребен мошеник и елементарен страхливец. Не посмя дори да помисли да отказ. Пък и Поли през цялото време държеше пистолета си опрян в главата му. Келешът позвъни на Германа, а минутата очакване онзи да го разпознае през шпионката се стори на Поли цяла вечност. След това просто застреля и двамата.