Пол Дохърти
Призракът на тресавището (9)

ОСМА ГЛАВА

Qui cupiet metuet quoque.

С желанието идва и страхът.

Хораций

Архиварят брат Френсиз беше доволен, че е съвсем сам в библиотеката. Малкият скрипториум на другия край също беше пуст. Другите братя бяха отишли на Божествена литургия преди вечерята. Брат Френсиз беше толкова развълнуван и стомахът му тъй се бунтуваше, че нямаше време нито за ядене, нито за пиене. Никому не беше казал причината, обаче бе взел позволение от приора Кътбърт да отсъства. Сега библиотекарят седеше пред една маса и оглеждаше владенията си. Това бе неговото кралство — осветено от поставените под специални похлупаци свещи и фенери, за да се намали опасността от пожар. Той гледаше с любов строените редици по полиците, съдържащи архивите на абатството, както и ръкописите, събирани през годините: „Изповеди“ и „За Божия град“ на свети Августин Блажени; „За философското утешение“ на Боеций^[1], проповедите на свети Амброзий, писанията на свети Йероним^[2] и други църковни отци: теологичните трактати на свети Бернар^[3], свети Тома Аквински^[4] и свети Анселм^[5].

Брат Френсиз стана и тръгна край полиците. Тук бяха скъпоценностите на сбирката: трудовете на Аристотел и Платон, историите на Тацит и творбите на философа Сенека. Te бяха най-любимото четиво на абат Стивън, заради голямата му любов към римската култура. Брат Френсиз спря, затвори очи и подуши въздуха. Той се наслаждаваше на мириса на библиотеката така, както градинарят се радва на аромата на цветята: миризмата на велен, кожа, мастило, пчелен восък и сладникавия дъх на сместа, с която неговите помощници лъскаха полиците, масите и пода. Брат Френсиз обичаше най-много от всичко да проверява дали всяка книга е на определеното си място. Някои от тях бяха толкова редки и ценни, че бяха заключени в тежки ковчежета. Той докосна връзката с ключовете на колана си и провери дали са там. Лицето му пламна. Брат Френсиз бе мислил дълго и трескаво за тези убийства. Не можеше да разбере дали повод за тях бе само странноприемницата или може би желанието на приора Кътбърт да се сдобие със скъпоценна реликва.

От всички членове на съвета брат Френсиз бе служил най-дълго в „Сейнт Мартин’с“. Беше постъпил в абатството още като юноша. Старият абат бе впечатлен от желанието му да учи и го изпрати в катедралните училища в Илай и Норич, а после при бенедиктинците в Оксфорд. Френсиз спря и прехапа устни. Трябваше внимателно да подреди мислите си, като истински учен. Преди всичко, трябваше да се убеди, че е сам. Брат Френсиз отиде до един от зарешетените прозорци и погледна навън. Огнените стрели го безпокояха, но може би бяха само нечия жестока шега? Той се върна при пюпитъра. Не се ли споменаваше в някоя от тези хроники, описващи жестоките набези на Джефри Мандевил, как порочният граф винаги предизвестявал пристигането си с огнени стрели? Ако това не беше неговият призрак или демон, кой тогава изстрелваше тези горящи стрели срещу „Сейнт Мартин’с“?

— Не бива да се разсейвам! Не бива да се разсейвам! — промърмори брат Френсиз.

Трябваше също и да е благоразумен. Двете врати към библиотеката бяха заключени и зарезени, прозорците с решетки по тях също бяха затворени, а дръжките им обърнати надолу. Брат Френсиз огледа и стреловидните амбразури. През лятото сваляха капаците отвън, за да може да прониква светлина. Сега, разбира се, бяха здраво затворени. Брат Френсиз взе бастуна си и ги потупа, за да се увери, че няма пролуки. После се върна към веленовия лист върху писалищната маса и се взря развълнувано в неговата празна, гладка повърхност. Седна, взе перо и изписа името на абат Стивън и думите „като римляните?“. Брат Френсиз се загледа в написаното. Убийствата, размишляваше той, бяха започнали със смъртта на абат Стивън. Каква беше онази възпламеняваща искра, която сложи началото на този голям пожар? Какво знаеше за абат Стивън? Бивш рицар, весел другар и сътрапезник на сър Реджиналд Харкорт? Мъжът, който помага на лейди Маргарет да търси своя съпруг, а сетне се завръща и прекарва остатъка от живота си като член на братството на „Сейнт Мартин’с“.

— Знам, че съм го виждал! — прошепна брат Френсиз. Той стана и отиде до една полица. Някъде тук преди много години беше намерил един часослов — или може би псалтир, — в който имаше грижливо изписано стихотворение. Брат Френсиз внезапно се бе сетил за него по-рано през деня и започна да го търси, докато библиотеката все още бе пълна с монаси. Използва каталога, но не можа да намери търсения том. Братята бяха станали любопитни, когато библиотекарят започна да снема книгите една след друга.

Брат Френсиз съзря един тънък том, взе го и погали подвързията му от телешка кожа, украсена със стъклени пулове. Той разтвори шумолящите жълтеникави страници, но се намръщи разочаровано. Не беше този! Намери още два подобни и ги отнесе до масата. Вече се канеше да продължи търсенето, когато един от капаците издрънча. Библиотекарят разсеяно изруга вятъра и продължи заниманията си, но дрънченето продължи. Брат Френсиз стана и забързано пое по галерията към стреловидната амбразура между двата зарешетени прозореца. Туп, туп! Ударите го дразнеха. Той стисна бастуна си, взе един светилник и се взря по-отблизо. Блъсна го струя студен въздух. Брат Френсиз остави светилника на масата и се загледа навън през амбразурата. Капакът се беше отворил. Ядосан, той вече се канеше да се върне на мястото си, когато стрелата, пусната отвън, профуча през амбразурата и се заби дълбоко в гърдите му. Брат Френсиз залитна назад, хванал стрелата, и започна да кашля кръв. После се отпусна на колене и се строполи върху твърдия дървен под.

— Значи приорът не е искал само странноприемницата? Ранулф изгледа Корбет, седнал на леглото си с гръб, опрян върху възглавниците.

— О, не! — Корбет поклати глава.

Брат Дънстън си бе тръгнал и бе оставил Корбет и Ранулф да обобщят онова, което бяха научили.

— Аз обиколих църквата — обясни Корбет. — Всяка голяма обител, била тя в Кентърбъри, Уолсингъм, Гластънбъри или дори абатството „Сейнт Пол’с“, си има своите реликви. А „Сейнт Мартин’с“ няма. Хората прекосяват Европа, за да се поклонят на копието, пронизало реброто на Христос, на стъкленица с капка от Неговата скъпоценна кръв или на платното, с което е изтрил лицето си. Ти, Ранулф, знаеш, както и аз знам, че повечето от тези реликви са фалшиви, а и мнозина други също стават по-разсъдливи. — Той се засмя. — Най-сигурната реликва е един труп. Виж доходите, които Кентърбъри събира, защото съхранява мощите на свети Томас Бекет^[6].

Приорът Кътбърт сигурно иска да построи своята странноприемница, но, което е по-важно, иска да отвори погребалната могила и да пренесе останките в църквата на абатството. С малко повече късмет и с Божията помощ могат да станат и няколко чудеса. Новината ще се разпространи във всички големи търговски центрове на Линкълншър, Норфък и Илай. Помниш ли пътуването ни до Съфък?

Ранулф мрачно си спомни как си тръгнаха от последното си разследване и вида на онзи страховит труп, който се полюшваше от мрачната черна бесилка.

— Онези хора от града, които посетихме, бяха богати. Когато хората са богати, Ранулф, те обичат да пътуват; това е една от причините брат Дънстън да заплаща на онези разбойници. Мога да се обзаложа на бъчва вино срещу буренце малвазия, че го е правил по настояване на приора. Не си чул никакви разкази как разбойници са нападали пътници, тръгнали към „Сейнт Мартин’с“, нали?

— Но голямото желание да притежаваш реликва може ли да те доведе до убийство?

— Може, може, Ранулф! Тук става дума за страхотно нарастване на богатството и значението на това абатство. Нещо повече, приорът Кътбърт е упорит човек: той може би яростно е негодувал срещу непреклонността на абата Стивън по отношение на Кървавата ливада, тъй че за него техният спор може да е придобил чудовищни размери. — Корбет разтвори ръце. — Ако искаме да бъдем почтени към приора Кътбърт, разбираемо е, че упорството на абата го е разстройвало. — Корбет прокара нокът по долната си устна. — Важното е как е бил убит абат Стивън. Ние знаем, че е бил в конфликт със съвета, предвождан от приора Кътбърт, а сега пък убиват членове на този съвет.

— Тавърнър не беше член на съвета! — обади се Чансън от столчето, на което седеше пред мангала и си играеше с токата на колана си.

— Не, не беше! — засмя се в знак на съгласие Корбет. — И това също е загадка. Тъй че, Ранулф, въоръжи се с перо, пергамент и дъсчица за писане. Да видим какво сме разбрали от тази главоблъсканица…

Ранулф се съгласи. След като се настани удобно, Корбет започна да подчертава отделните точки, като прегъваше пръсти.

— Абат Стивън, благородна издънка на фамилията Д’Обини и някога носител на кралския щандарт, обичан от краля, и най-добър приятел на сър Реджиналд Харкорт. На младини Д’Обини не показвал никакви признаци, че ще стане духовник или монах. Бил войн до мозъка на костите си. Добрият му приятел Реджиналд Харкорт се оженил за лейди Маргарет, това бил предварително уговорен брак, но изглеждал доста щастлив. Но отношенията между лейди Маргарет и сър Стивън, както се наричал тогава, били хладни, казано най-меко. Въпреки това сър Стивън очевидно бил постоянен посетител в замъка Харкорт.

— Но защо го е възненавидяла лейди Маргарет?

— Добър въпрос, Ранулф, но аз съм наблюдавал подобни неща и преди. Може би тя е негодувала срещу близостта между двамата приятели. Но пък това определено означава, че аз трябва да се срещна с лейди Маргарет. — Корбет замлъкна за малко и наблюдаваше как перото на Ранулф се плъзга по ръкописа. — В допълнение, имаме още и загадъчното изчезване на сър Реджиналд, последвано от търсенето му от лейди Маргарет и помощта, оказана й от сър Стивън. Ние обаче не можем да коментираме случилото се, докато не сме видели самата лейди Маргарет.

— Не трябваше ли да я посетим по-рано? Корбет отрицателно поклати глава:

— Не, не! Тя щеше да ни разкаже само една приемлива история, а аз съм убеден, че тук има доста повече. Тъй че, да си останем при абат Стивън. Той станал образцов монах във всяко отношение и бързо растял в йерархията на ордена. Вероятно поради влиянието на краля бил назначен за абат. Ти как би го описал, Ранулф?

Служителят се замисли.

— Резервиран, надменен? Определено свят мъж. Почтен и истински абат.

— И все пак странен! — размишляваше Корбет. — В някои отношения изглежда е бил много стриктен, особено що се отнася до погребалната могила на Сигбърт в Кървавата ливада. Не обичал лейди Маргарет, а пък се отнесъл много състрадателно към Дънстън. Поради някаква странна причина започнал да се интересува от демонология и да учи за заклинател. Станал прочут, което обяснява посещението на Тавърнър и архидякон Ейдриън. Абат Стивън се занимавал с вампири и дяволи, но изпитвал също така и силна любов към класиците, да цитираме един израз: „всичко, свързано с Рим“. Отнасял се към онази мозайка в избите на абатството, сякаш била свещена. Споменавал загадъчно колелото на живота и намеквал за собствените си тайни грехове. Загадъчен характер! Проявил състрадание не само към Дънстън, но също и към Пердитус, и към Тавърнър. Питам се дали е разбрал, че е измамник? Освен това трябвало да ръководи един съвет, който ставал все по-непокорен по въпроса за Кървавата ливада и новата странноприемница. А после бил убит. Но как убиецът е проникнал в тази стая? Защо абат Стивън не е вдигнал тревога? Откъде убиецът е знаел, че в раклата има боен колан? А може и абат Стивън сам да го е извадил оттам? Това е друга загадка!

— А останалите убийства? — запита Ранулф.

— Тавърнър беше измамник, нает от архидякон Ейдриън да опозори абат Стивън. Обаче очарованието на абат Стивън оказало въздействието си върху Тавърнър, който разбъркал картите на нашия посетител от Лондон. Той беше убит от стрела, със сигурност извадена от колчан, принадлежащ на архидякон Ейдриън, но това не означава, че нашият самомнителен църковник е убиец. Смъртта на Хамоу? Е, тя наистина озадачава. Убиецът е ударил наслуки. Той наистина не се е интересувал кой ще пие от отровената чаша. И накрая, имаме още няколко странни събития. Котката, обесена на преградата пред олтара; огнените стрели; дамгите, поставени върху жертвите. Te пък ни водят до сър Джефри Мандевил. — Корбет посочи хрониките, донесени от библиотеката. — Нашият убиец явно знае всичко за него. Дамгата е взета от герба на Мандевил, котката и огнените стрели са част от неговите безчинства. Останалото вече е ясно: тайнствената жена, която съзрели да минава през градините на абатството през нощта, със сигурност е Бланш от „Горският фенер“.

— Брат Дънстън не би ли могъл да ни каже повече? Корбет завъртя отрицателно глава.

— А убиецът? — попита Ранулф.

— А дали е един или са двама? — размишляваше Корбет.

— Какво искате да кажете?

— Ами това, че на челото на абат Стивън не беше поставена дамга, нали? А пък Тавърнър не беше член на съвета.

— Забравихте Гилдас.

— Не, не съм го забравил. Гилдас със сигурност е бил убит в работилницата си, челото му дамгосано, а трупът пренесен до погребалната могила. Тъй или иначе, пак се връщаме към Кървавата ливада и към съперничеството между абат Стивън и съвета. И в крайна сметка само се въртим наоколо като куче, което гони опашката си.

— Защо да не отворим погребалната могила? — предложи Чансън.

— Може и да я отворим! — заяви Корбет. — Но трябва да покажем, че имаме сериозни основания за това. Бих искал само… — Той забарабани с пръсти по коляното си: — Някои парчета от мозайката липсват, Ранулф. Ще ми се да ги открием. — Въздъхна и продължи: — Пак стигаме до убиеца. — Той се умърлуши. — Би могъл да бъде всеки един. Тавърнър — убит от стрела. Хамоу — отровен. Гилдас — убит с камък. Ти вече видя това абатство, Ранулф — то не се различава от лабиринта на лондонските улички. Знам какво ще направим — той провеси крак от леглото, — да вървим и пак да погледнем онази мозайка.

Чансън и Ранулф започнаха да мърморят, обаче Корбет настоя.

— Тъмно е! — заяви Ранулф. — Долу ще е като в рог!

— Можем да вземем факли. Хайде!

Те си обуха ботушите, наметнаха се, а Корбет запаса военния си колан. Слязоха по стълбите и се отправиха към двора. Снегът вече валеше на тежки парцали и покриваше земята. Откъм абатството се чуваха различни звуци: някакъв кон цвилеше в конюшните; долитаха виковете на братята в кухните, които приготвяха вечерята. Корбет поведе Ранулф по същия път, който Тавърнър му беше показал. Снегът бе преобразил абатството, покрил релефите и корнизите. Настилка от смразяваща белота заглушаваше стъпките им.

— С удоволствие ще се махна от това място! — промърмори Ранулф. — Господарю, наистина ли е разумно?

Корбет не му обърна внимание. Тримата стигнаха до трапезарията, чиито прозорци бяха грейнали от светлини. Братята се готвеха да вечерят. Слязоха надолу по стъпалата. Ранулф намери един празен мангал, в който имаше струпани факли, и запали две от тях. Пръв тръгна Корбет. През нощта галериите приличаха на тунел от долния свят и Корбет си припомни приказките, които майка му беше разказвала за странното, мистично царство под земята. Беше смразяващо студено. Ранулф често спираше, за да запали стенните свещници. Стигнаха до крайното помещение. Корбет запали още факли и като отмести платното, се наведе да погледне мозайката.

— Защо ли е толкова важна? — попита Ранулф.

— Защото е единственото необикновено нещо, свързано с абат Стивън! — сведе факлата Корбет. — Той често идвал тук да я гледа. И често скицирал този образ — питам се защо ли? В тази мозайка има нещо извънредно познато, но не мога да го поставя на мястото му. А ти можеш ли, Ранулф?

Застанал на колене, неговият слуга се взираше в главината, спиците и обръча, в странните декоративни фигури във всеки ъгъл.

— Какво е това?

Чансън се бе върнал към стъпалата и сега напрегнато се взираше в галерията. Ранулф скочи на крака. Той можеше да подуши опасността в студената изба, както в някоя уличка в Лондон, където, макар и в непроницаем мрак, различаваше стъпките, които се промъкваха от някой вход или поемаха по тесния като игла проход. Ранулф се доверяваше и на острия слух на Чансън.

— Чух нещо! — предупреди ги Чансън. — Може би подхлъзването на ботуш?

Разтревожен, Корбет се присъедини към тях. Той се изкачи по стъпалата и огледа галерията, където проблясваха светлинки и танцуваха сенки.

— Това е смешно! — прошепна Ранулф.

Корбет се съгласи и изруга наум. Беше нарушил първото правило. Никой не знаеше къде се намират и тук нямаше друг изход за бягство, освен да се върнат назад по този зловещ тунел под земята.

— Може да е бил някой от братята? — Гласът на Чансън не прозвуча убедително.

— Ако беше монах — отговори Ранулф, — би трябвало да е видял светлината и да се обади. — Той издърпа Корбет от стъпалата. — Ако е този, за когото мислим — изсъска той, — би трябвало да носи лък и стрела. Срещу светлината ние сме идеална мишена. Един добър стрелец, един майстор на лъка може да улучи всички ни.

— Може и да грешим! — Корбет извади меча си. — Грешката е моя, Ранулф, аз ще я поправя.

Неговият довереник го издърпа.

— Не, предпочитам да се изправя срещу някой стрелец, отколкото срещу гнева на лейди Мейв. — Той се засмя през рамо. — Тъй или иначе, аз съм по-чевръст в краката от теб.

Ранулф изтегли меча си и започна да изкачва стъпалата. От дясната му страна се намираха откритите кухини и складовите помещения. Той присви очи срещу светлината. Напрегна се, готов да скочи. Чу някакъв звук. Ранулф не изчака. Хукна назад и се хвърли надолу по стъпалата, докато една дълга стрела рязко изфуча откъм дъното на галерията. Стрелата прониза въздуха и удари стената над главите им.

— Имах право! — Ранулф се изправи. — Един стрелец, но добър. Ако се опитаме да минем през галерията, ще ни избие един по един.

— Можем да изчакаме! — обади се Чансън. — Тук има складове, все някой ще слезе долу.

— Може и да не слезе в продължение на часове — отговори Корбет. Той огледа избата и съзря дървените платформи. — Хайде, Ранулф, бързо! — посочи ги Корбет.

— Какво ще правим?

— Атакувал ли си някога замък, Ранулф, виждал ли си как хората примъкват стенобойна машина към главната порта?

— А, прикритие! — Ранулф сграби Чансън за рамото. Te вдигнаха платформата и я завъртяха.

— Висока е около два метра и е достатъчно тясна, за да мине по галерията.

— Би могъл да се цели в краката ни! — предупреди ги Корбет. — Тъй че плъзгайте я по пода и се свивайте зад нея!

Като обърнаха платформата с лице напред, Ранулф и Чансън понесоха своя импровизиран щит нагоре по стъпалата. Корбет ги последва. Te подпряха платформата на пода. Не достигаха само по няколко сантиметра от всяка страна, за да изпълни галерията, но осигуряваше добра защита. Тетивата звънна и към прикритието им започнаха да свистят стрели. Тримата стигнаха до един вход и Корбет с облекчение въздъхна, когато успяха да промушат прикритието си през него. Още две стрели улучиха платформата с такава сила, че Ранулф и Чансън бяха принудени да се прегърнат. После чуха как стъпките започнаха да се оттеглят. Една врата се затръшна. Ранулф и Чансън оставиха платформата и Корбет, полуприведен, хукна напред с изваден меч, но коридорите бяха празни. В един ъгъл лежеше дълъг лък и полупразен колчан за стрели. Той се затича по-бързо и излезе край трапезарията. Не се виждаше нищо освен снега, който покриваше мръсната лапавица. Корбет разбра колко безплодно ще е да продължава преследването и изчака спътниците му да се присъединят към него.

— Никога не бива да го правим отново! — задъхано проговори той.

— Грешката е колкото твоя, толкова и моя! — Ранулф пъхна меча си в ножницата. — Кой е убиецът, господарю?

— И едно дете би могло да направи онова, което направи той! — отвърна Корбет. — Просто е наблюдавал и е изчаквал. Ние слязохме в избата и нашият убиец ни последва. За навън има само един път и ако Чансън нямаше толкова остър слух, онзи щеше да се справи с поне двама от нас, да ни нарани сериозно или да ни убие.

Корбет седна на една каменна плоча. Чу гласове и видя няколко монаха, които се изнизваха в редица през изхода на трапезарията. Сега, когато нападението бе свършило, Корбет почувства страх. Потта по тялото му започваше да замръзва. Чансън се тресеше, а зъбите му тракаха. Лицето на Ранулф бе пребледняло, върху него се четеше ярост, той хапеше устни, а пръстите му нервно играеха върху ръкохватката на камата му.

— Но защо? — заекна Чансън. — Та ние не сме членове на съвета!

— Не! — изръмжа Ранулф. — Но сме кралски служители. Ако нещо се случеше със сър Хю, петното щеше да падне върху „Сейнт Мартин’с“. Кралят, дворът му и съветът щяха да оттеглят благоволението си от манастира.

— Много добре! — промърмори Корбет. — Нападението отваря прозорец към душата на нашия предполагаем убиец. Открих мотива му: унищожение в името на унищожението. Хайде! — подкани ги той. — Замръзвам! Ще се нахраним в трапезарията.

Те се присъединиха към монасите, които обърнаха лица към тях изпод качулките. Трапезарията беше дълга зала с големи греди по тавана. От тях висяха хоругви, на които бяха изобразени петте рани на Христа, кръстът и образите на Мадоната с Младенеца. Както и в много други трапезарии, заради чистотата подът не беше застлан с тръстика. Дървената облицовка на стените бе излъскана, а поставените върху магарета маси бяха застлани със снежнобели покривки. Някъде по средата на залата от голямо огнище се чуваше попукването на пламтящите цепеници. Покрай стените и в ъглите бяха наредени мангали с тлеещи ароматни треви. Точно до входа Пердитус ги поздрави и ги поведе вътре.

— Къде сте били, сър Хю? Отидох в странноприемницата, за да ви потърся. Приорът би желал да се присъедините към него на главната маса. — Послушникът внимателно ги огледа. — Сър Хю, всичко наред ли е?

— Да, да! — Корбет с махване на ръка го отпрати напред. Te тръгнаха неловко през залата. Приорът Кътбърт и останалите братя от съвета ги приветстваха, после приорът посочи на Корбет мястото от дясната си страна. Кралският служител се огледа бързо наоколо. Брат Дънстън изглеждаше изплашен. Брат Ричард им се усмихна доста приветливо, докато Елфрик стоеше с вид на пророк от Стария Завет, със сведено надолу лице, и непрестанно потриваше ръцете си. Корбет разгледа трапезарията. Тя вече не беше място на хармония, на молитви, поклонение и работа. В атмосферата витаеше осезаем страх. Братята гледаха към подиума и към кралските служители, предизвикали такова брожение в тяхното абатство. Мърморенето стана толкова силно, че приорът Кътбърт взе един звънец и енергично го разтърси, за да въдвори тишина. Той вдигна ръка.

— Benedicite Domine…

Казаха молитвата. После всички заеха местата си. Брат Ричард отиде до един аналой и като отвори книгата, зачете от проповедта за възкресението на свети Августин. След като свърши, приорът Кътбърт отново издрънка със звънеца и стана на крака.

— Тъй като имаме толкова високопоставени гости между нас — в гласа му прозвуча ирония, — отменям правилото на мълчанието. Братята могат да разговарят.

Вечерята започна. Брат Пердитус поднесе на главната маса рибена чорба, прасенце сукалче, изпечено със синап и пипер, малки бели хлебчета и блюда със зеленчуци. На Корбет предложиха да избере виното. Ранулф и Чансън ядяха като за последно, кимайки енергично в отговор на въпросите на брат Ричард. Приорът изчака, докато сервираха блюдата, после се обърна към Корбет.

— Разбрах, че твоите хора днес са били нападнати в гората от разбойници. Случило ли се е нещо друго по време на вашето разследване?

Корбет бързо намигна на брат Дънстън.

— Не, отче приоре, само че една мистерия следва другата.

— Например?

— Не сега. — Корбет отпи от виното си. — А вие доволни ли сте, че разбойниците са мъртви?

— Четирима хрантутници по-малко! — промърмори приорът. — Дори да е монах, сър Хю, човек понякога трябва да сяда на една маса с дявола. Вашият довереник Ранулф-ат-Нюгейт — приорът посочи Ранулф с глава — е истински войн.

— Би станал добър хоспиталиер или тамплиер. — Разбойниците са били глупци. Аз не бих предизвикал човек като Ранулф-ат-Нюгейт. — Той го погледна изкосо и се засмя. — Понякога плаши дори мен.

— Боиш ли се сега? — попита брат Дънстън, седнал от лявата страна на Корбет.

— Винаги се боя, брате! — Той замълча. — Нали вашият абат се боеше от демони? Това го е убедило да стане заклинател и да прояви такъв интерес към демонологията. В края на краищата той беше член на това братство и е остарял край вас.

— Стивън винаги е бил учен — отвърна брат Дънстън. — Теологията и философията бяха полетата, които той разораваше. — Той размаха лъжица. — Нали знаеш как стоят нещата? Някои учени започват да се интересуват от култа към Богородица или от най-тънките въпроси на философията. Стивън избра да се специализира в демонологията, в борбата със силите на мрака.

— И във всичко, свързано с древния Рим?

— Ах! — Брат Дънстън сложи залък хляб в устата си и бавно го задъвка. — То е заради библиотеката ни, в нея се съдържат множество ценни ръкописи. Абат Стивън обичаше да седи тук и да ни забавлява с различни разкази за древните и делата на лудите императори. Имаше голямо желание да замине на север, към Шотландия, и да види голямата стена, построена от римляните. Той обсъждаше класиците и древната Римска империя с всеки, който желаеше да слуша. Помня как в началото на лятото заварих него и неговият прислужник Пердитус в разгорещена дискусия относно един ръкопис за римската армия. Кой беше авторът? Вег…

— Вегеций! — отвърна Корбет. — Той е написал прочутия трактат De Re Militari, творба, която нашият крал много обича. О, между другото — Корбет се озърна, — къде е библиотекарят, брат Френсиз?

— Помоли да го извиним — обясни приорът Кътбърт. — Работи в библиотеката, нещо силно го е развълнувало.

Корбет остави роговата си лъжица.

— Да не би нещо да не е наред, сър Хю?

— Сам ли е?

— Разбира се.

— Не би трябвало! — Корбет си спомни тъмната фигура в галерията и смъртоносните стрели, които профучаваха в мрака.

— Той е в безопасност! — заяви приорът Кътбърт. Корбет се поизправи.

— Чансън! Намери Пердитус! Вървете в библиотеката!

— Не е необходимо… — заекна брат Дънстън.

Корбет седна на мястото си. Всички разговори на главната маса замряха.

— Не би трябвало да бъде сам! — настоятелно повтори Корбет. Той посочи с пръст Чансън, който замечтано съзерцаваше супата си. — Не се безпокой, Чансън, Ранулф няма да я изяде.

Конюшникът забърза към кухнята при Пердитус. Корбет продължи да се храни, без да обръща внимание на протестите на Кътбърт. Разнесе се вик и Пердитус влетя обратно в залата.

— Какво има? — Корбет се вторачи в послушника.

— В библиотеката се вижда светлина, обаче вратите и прозорците са заключени. Брат Френсиз не отговаря.

— Мили Боже! — прошепна приорът Кътбърт. Той свали кърпата си. — Френсиз никога не оставя свещите да горят в библиотеката!

Вечерята завърши в объркване. Корбет последва Чансън и Пердитус, а Ранулф бързо тръгна след тях. Стигнаха до вратата на библиотеката. Ранулф им нареди да се отдръпнат и започна да блъска по нея с дръжката на меча си. Брат Ричард, който дотогава се опитваше да надникне вътре през един прозорец, забързано приближи с пребледняло лице.

— Не съм сигурен — продума той, — тъй като стъклото е доста дебело, но ми се струва, че Френсиз лежи на пода. Съзрях крака му, обут в сандал, да се подава иззад една маса.

Корбет заповяда на Чансън да намери някаква тежка цепеница.

— Не, използвайте това! — посочи приорът една скамейка в портика.

Вратата беше от дебело, твърдо дъбово дърво. Корбет им нареди да удрят от другата страна на ключалката и да освободят кожените панти. Накрая вратата подаде с трясък и те залитнаха навътре. Корбет заповяда да се върнат. Библиотеката беше богато обзаведено помещение, подходящо за сериозна работа. Сега всичко тук беше разпиляно. Брат Френсиз лежеше във все по-разширяваща се локва от собствената му кръв, леко обърнат на едната си страна, а от гърдите му стърчеше дълбоко забита стрела. Корбет почувства, че настръхва; не можеше да напипа пулса, а тялото беше лепкаво студено.

— Не се приближавайте! — извика той.

Отиде до масата, взе веленовите листове и прочете името на абат Стивън и думите „като римляните“. После огледа книгите, които лежаха там — две малки, тънки томчета. Затвори ги и бързо ги пусна в джоба си.

— Можете да дойдете! — обърна се той към останалите.

Монасите се скупчиха край тялото на брат Френсиз с печални възклицания, сред които отекваха тихите, отчаяни вопли на приора Кътбърт. Първи се окопити ковчежникът брат Дънстън. Той изпрати Пердитус да донесе миро и бързо извърши тайнството помазване, докато шепнеше свещените слова в ухото на покойния. Пристигнаха и други членове на братството, обаче приорът Кътбърт им заповяда да останат вън.

— Отнесете тялото в дома на мъртвите! — нареди Корбет. — Този път, брате Елфрик, постави стража на вратата. Да видим дали убиецът ще се опита да дамгоса и него!

— Как е било извършено? — попита Ранулф. — Сър Хю, аз огледах вратата — беше заключена и с пуснати резета, прозорците също са затворени.

Корбет хвърли бърз поглед към мястото, където беше намерен трупът. Отиде и сам провери, но Ранулф имаше право: прозорците бяха затворени, а външният капак на близката амбразура я покриваше плътно.

— Извини ме, приоре.

Той направи знак на Ранулф и Чансън да го последват навън. Корбет намери капака на амбразурата: той плътно прилепваше към стената от твърд варовик. Чансън се върна, за да вземе фенер. Корбет внимателно огледа капака. Свали куките и щом го стори, капакът започна да се удря и той чу възклицания в библиотеката.

— Разбирам как е било извършено! — обади се Ранулф, като се взираше вътре. — Библиотекарят е работил вътре. Убиецът го е разсеял, като е започнал да блъска капака. Брат Френсиз навярно е отишъл да види какво става. Застанал е в светлината, като по този начин се е превърнал в добра мишена дори и за неопитен стрелец. Стрелата излетяла. Брат Френсиз паднал. Капакът отново бил затворен и убиецът тръгнал да ни преследва в избата.

— След като брат Френсиз сигурно е бил предупреден да не остава сам?

— Да, бил е, Чансън, и точно това е странното. — Корбет потупа с пръсти книгите под горния си жакет. — Той определено е бил развълнуван, погълнат от заниманията си. Дотолкова, че пренебрегнал храната и питието и не се присъединил към другите братя в манастирската трапезария. И така, защо е трябвало да остане да работи до толкова късно? Дали е търсил нещо? Някакво доказателство, отнасящо се до убийствата?

— Сър Хю, какво да сторим? — Приорът Кътбърт се появи от мрака и тръгна към тях.

— Вече ви казах! — наблегна Корбет. — Членовете на съвета не бива да остават сами за по-дълго време, когато това е възможно.

— Но ние си имаме стаи и задължения, които трябва да изпълняваме!

— Тогава бъдете благоразумни! — отговори Корбет настоятелно. — Предупреди ги, че може да бъдат нападнати от засада. Между другото, аз прибрах всички лъкове и стрели от избите, сложих ги на едно място и ги заключих.

— А къде е архидякон Ейдриън? — попита Ранулф.

— Отказа поканата ми да дойде в трапезарията. — Приорът Кътбърт поклати глава. — Пердитус каза, че бил в ужасно настроение и заявил, че ще остане в стаята си и ще вечеря сам.

— Както ще направим и ние! — намеси се Корбет. — Приоре Кътбърт, кажете на монасите да довършат вечерята си. Моите спътници и аз ще се върнем в странноприемницата. Ще ядем, каквото ни изпратите.

След като се върнаха, Чансън запали свещи и светилници и раздуха мангала. Ранулф заключи вратата и прозорците.

— Защо? — попита Ранулф. — Защо ще убива един библиотекар? Един архивар?

Корбет седна на леглото и извади книгите от елека си.

— Поради същата причина, поради която нападна и нас, Ранулф. — Той мрачно се засмя. — Но нека отдадем дължимото на убиеца, той ме предупреди да не оставам тук. Ако кралските пълномощници бъдат прогонени от едно абатство, кралят ще се ядоса, а тъй като ние се забавихме, той ни нападна. Същото важи и за бедния брат Френсиз. Само си помисли как лисицата дебне пиленца, Ранулф; ето в какво се превърна нашият убиец. Съмнявам се дали е знаел, че брат Френсиз търси нещо, но е знаел, че Френсиз ще остане сам.

Корбет замълча, когато на вратата се почука. Влезе Пердитус с поднос с храна, от която се вдигаше пара, и го постави на масата.

— Какво възнамерява да предприеме приорът? — попита Ранулф.

Послушникът провери дали подносът е поставен както трябва и сви рамене.

— Казвах му, че трябва да изпрати вест до шерифа за въоръжени хора. Обаче — въздъхна той, — за това ще трябват няколко дена. Нуждаем се от копиеносци и стрелци с лъкове, които да завардят входовете и изходите. Трябват ни и пазачи на коларските пътища. Казах на приора, че трябва да се запалят повече мангали. Тук има високи места, на които може да се разположат наблюдатели, но… Аз съм само послушник…

Корбет внимателно го изгледа:

— Полагал ли си някакви тържествени обети, Пердитус?

— Не, само най-обикновените. Ако пожелая, мога да напусна абатството.

— А ще го напуснеш ли? Пердитус отрицателно поклати глава:

— Обичам „Сейнт Мартин’с“ и братята тук са добри към мен.

— А убиецът? — попита Корбет.

— О, той без съмнение е член на братството!

— Или архидякон Ейдриън?

— Вярно — съгласи се Пердитус. — Той не обича „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“. Аз обаче трябва да се връщам при братята.

Корбет го извини и разтвори първата книга. Прокара бързо пръст по жълтеещите, шумолящи страници: това беше копие на англосаксонска хроника, грижливо преписано от някой отдавна починал монах. Допълнителните страници в началото и края не съдържаха нищо, което заслужаваше внимание. Втората книга бе по-интересна: тя съдържаше извадки из произведението на римския поет Вергилий „Любовно изкуство“. Корбет се усмихна, докато четеше някои стихове. През младите си години той беше попадал на тази поезия в библиотеките на Оксфорд и докато ухажваше лейди Мейв, дори бе използвал някои от прочутите стихове. Страниците в края даваха възможност на учените да записват собствените си мисли. Корбет разпозна почерка на абат Стивън в някои простички стихове, изразяващи съжаление. Той прочисти гърлото си и ги разгледа по-внимателно.

— Какво е това, господарю?

— „Прекарах младите си дни… — започна Корбет — … е целувки и любовен плам. Когато трябва днес да се оттегля, усещам, не сърцето ми се къса. О, Господи, със твоята храна сега насищам се, а не с целувки.“

— Кой го е написал? — попита Ранулф.

— Абат Стивън като млад монах.

— Толкова добре ли познаваш почерка му?

Корбет се засмя, обърна книгата и потупа с пръст по долната част на страницата. Ранулф се взря в рисунката.

— Това е колелото! — възкликна Ранулф. — Вижте, главината, спиците и обръча! Съвсем като на мозайката долу в избите! Защо ли абат Стивън го е написал?

— Защото е бил монах, обзет от любов, Ранулф. Както брат Дънстън сега, на времето си и абат Стивън не е бил по-добър. Питам се…

Корбет с двете си ръце се опита да определи колко тежи книгата.

— Искаш ли да хапнеш нещо, господарю? — обади се Чансън.

— Разбира се, че иска! — изръмжа Ранулф.

Чансън постави парче свинско върху една чиния, наряза хляб и ги поднесе. Корбет закрепи чинията върху коленете си.

— Преди да напусна краля… — Корбет замълча, сякаш се бе разсеял. — А, да, Негово величество ми разказа, че е имало много предположения защо Стивън Д’Обини е постъпил в религиозен орден. Едно от най-разпространените било, че се влюбил в млада жена, която станала монахиня и починала твърде млада. После кралят каза, че доказателства за това почти нямало с изключение на един случай, когато посетил абат Стивън тук, в „Сейнт Мартин’с“. Ти знаеш, че нашият благороден крал не обича нищо повече от това, да се задява с някой духовник, особено когато е пийнал малко повече. Там била и кралицата с нейните красиви придворни дами — Корбет смигна на Ранулф, — които винаги се усмихват. „Стивън, не се ли разстройваш при вида на такава красота?“, попитал кралят. Абатът отвърнал, че се разстройва, но си имал свое призвание така, както и те имат свое. Негова милост се засмял: „Никога ли не си се влюбвал, Стивън?“ „Веднъж, господарю, но розата бе попарена от ледения скреж.“ „Мъртва ли е?“, попитал кралят. „О, да“, отговорил абатът. „И отиде при Бога.“

Ранулф го слушаше с интерес. Щеше му се да бе имал възможността да се срещне с абат Стивън, който изглежда е бил мъж като него самия. Дълбоко в сърцето си Ранулф питаеше големи амбиции. Искаше да бъде като абата: войн, поет, любител на красиви неща и прекрасни жени.

— Какво става, Ранулф?

— Прости ми, господарю, нещо се разсеях.

— Да… — Корбет остави книгите и си взе парче месо. — Знаеш ли, Ранулф, подозирам, че абат Стивън е объркал целия си живот. Отначало мислех, че е заради интереса му към демоните и слабостта към древния Рим. Сега започвам да вярвам, че може да е било поради любов.