Пол Дохърти
Призракът на тресавището (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Quasi nix tabescit dies.

Денят се топи като сняг.

Плавт

Корбет седеше в стаята на абата. Пердитус бе запалил огнището и беше затворил капаците на прозорците. Стаята бе студена, сякаш лишена от душа. Кралският служител раздразнено хапеше устните си. Посещението му в библиотеката беше безплодно. Умът му бе озадачен, а мислите му — объркани след пътуването до замъка Харкорт и засадата на самотния горски път. Корбет се загледа в един от фантастичните образи, издялан в ъгъла на стаята: лице на шут с опулени очи, зяпнала уста и изплезен език.

— Ако камъните можеха да говорят! — промърмори Корбет.

Какво се бе случило в тази стая, питаше се той. Оттук беше започнало всичко. Корбет таеше подозрения, че решението на всички тези загадки се крие в абатството: в ръкописите, в Кървавата ливада, в онази вездесъща погребална могила. Корбет събра книжата на абата. По-рано се беше разпоредил да ги съхраняват тук и сега отново ги преглеждаше. Той ги отсяваше с пръсти и вземаше ту някой къс велен, ту някаква чернова за писмо до търговец в Ипсуич. Навсякъде присъстваше обичайната рисунка на колело с главина, спици и обръч. Корбет отново прегледа онзи веленов лист, на който бе преписал цитатите на абата. Първият беше от посланието на свети Павел, но бе по-скоро собственото тълкувание на абата: „Защото сега виждам смътно като през огледало: блуждаещите огньове ме викат.“ Другият беше от Сенека: „Всеки може да отнеме живота на човека, но никой не може да му отнеме смъртта“. Без съмнение абатът беше надраскал тези думи малко преди смъртта си, но какво означаваха те? Какъв беше техният смисъл? Защо символът на колелото толкова привличаше абат Стивън? Корбет разлисти псалтира и огледа поменика на последните му страници. Разчете тези на Сейлиъм, истинското име на Пазача край портата, и на Реджиналд Харкорт. Другите вероятно бяха на рицари, с които абатът бе служил на времето. Накрая стоеше онова загадъчно име, което мъчеше паметта на Корбет и го караше да се тормози, името на Елоиз Аржантьой. Корбет взе перото и дописа под него другите интересни данни: привързаността на абата към Рим и думите „като римляните“. Какво значеше това? Дали обмисляше да промени мнението си за Кървавата ливада? И какво означаваха загадъчните забележки на брат Дънстън относно съчувственото отношение на абата към неговия грях?

Почукване на вратата го откъсна от мислите му.

— Влез! — извика Корбет.

Ранулф се промъкна като котка в стаята. По начина, по който стоеше пред него, с колана с оръжия в едната ръка и наметалото в другата, Корбет разбра, че неговият довереник наскоро е пролял кръв.

— Отиде да търсиш Скарибрик, нали? — обвини го Корбет. — Нямаше моето разрешение! Когато се завърнех в Норич, щях да получа заповед за арестуването му.

Ранулф пусна наметалото и бойния колан на пода.

— Да, а в това време той щеше да се е скрил като заек в гората! Щеше да изчаква, докато хората на шерифа се изморят да го преследват, и щеше да се върне към злодеянията си. Знаеш закона, сър Хю! Престъпно и изменнически, със зла умисъл, Скарибрик нападна и се опита да убие трима кралски пратеници, служители, които носят кралско пълномощие. Кралят щеше да заповяда да го обесят, удавят и разчекнат!

— Кралят ли ти заповяда? — сухо попита Корбет.

— Не, господарю, лейди Мейв! Корбет изненадано го изгледа.

— Заклех се тържествено, както правя винаги, когато заминаваме, че ще ви върна обратно жив и здрав, господарю, а те заслужаваха да умрат. Един ден ще трябва да си тръгнем от това защитено място и да пътуваме по самотните, покрити със сняг полета. Не желая Скарибрик и неговите хора да ни причакат между дърветата с опънати лъкове и насочени стрели!

Корбет погледна късчето пергамент пред себе си. Според закона и особено според статута от Уинчестър^[1], Ранулф беше действал законно и правилно. Te бяха кралски служители, а законът най-строго се разпореждаше „всички верни служители на Короната да преследват такива злосторници и да ги предават на пълно унищожение.“

— В честен двубой ли го уби? — попита той.

Ранулф се ухили:

— Дори му предложих да се предаде. Той отказа, обиди ме и извади меч, за да ме нападне.

— Колко? — промърмори Корбет.

— Скарибрик и още двама, останалите избягаха. Дадох им урок, който ще има дълго да помнят. Срещнах ги в „Горският фенер“. — Ранулф сви рамене. — Можеш да си представиш останалото.

Корбет можеше: Ранулф танцува с котешка грация, подвижен и гъвкав, а мечът и камата съскат като змии във въздуха.

— Ами добре! — Корбет остави ръкописа встрани.

— Намерих още нещо, когато претърсих кесията на Скарибрик. Монетите ще раздам на бедните, но открих и това.

Ранулф доближи и хвърли върху масата мръсно парче пергамент. Корбет го взе и го изглади. На него беше надраскано едно име: архидякон Ейдриън Уолъсби.

— Какво е това? — Корбет му го подаде обратно. — Каква работа има един архидякон от „Сейнт Пол’с“ в Лондон с тези разбойници от блатата?

— Възнамерява да избяга! — заяви Ранулф. — Брат Дънстън обясни как ще стане това.

— Да, струва ми се, че си прав! — съгласи се Корбет. — Нашият архидякон възнамерява да си тръгне по-скоро, отколкото предполагаме. Убедил е един член на съвета да напише името му и чрез брат Дънстън да го предаде на Скарибрик, за да може свободно да минава по пътищата. И все пак — размишляваше на глас Корбет, — наистина ли брат Дънстън се е срещал толкова често с него?

— Помислих за това! — Ранулф придърпа едно столче. — Когато убивам с меч или кама, господарю, независимо дали на някой коларски път, в кръчма или в мръсна лондонска уличка, спомените се връщат в ума ми. Начинът, по който се биех като момче, или онзи път, когато ме заловиха и ме натовариха в каруцата на палача, готов за онова ужасно последно пътуване към Смитфийлд. Помниш ли? — Погледът на Ранулф се смекчи. — Ти се появи в двора на Нюгейтския затвор и ме измъкна.

— Помня.

— Е, така беше и когато се изправих срещу Скарибрик. Вярно е, господарю, не исках да го убивам, наистина не исках.

Корбет улови погледа му.

— А може и да съм искал! — внезапно се изсмя Ранулф. — Не можех да забравя колко близко до смъртта бяхме тази сутрин. Тъй или иначе, Скарибрик е мъртъв. Докато яздех обратно, мислех какво каза за майка ми Тавърнър и как се правеше на обладан от бесове. — Ранулф забарабани с пръсти по устните си. — По устата му сякаш избиваше пяна. По време на безпътната ми младост — Ранулф почеса брадичка, — съм виждал подобни номера в Лондон. Но човек много трябва да внимава какво дъвче, иначе може да се задави или да повреди червата си.

— Искаш да кажеш, че тук някой го е снабдил с прах?

— Не би могъл да пристигне тук с него! — убедено заяви Ранулф. — Абат Стивън е бил наблюдателен и прозорлив човек; щял е да го претърси от главата до петите.

— Но не е намерил онези разрешителни писма, върху които стояло името на Уолъсби?

— О, не! — Ранулф посочи с ръка. — Обаче те биха могли да бъдат обяснени задоволително. В действителност абат Стивън е търсел признаци за обичайните номера: бои и прахове, които биха могли да изменят цвета на лицето.

— Или да накарат човек да започне да изпуска пяна от устата си! — добави Корбет.

— Тавърнър не е имал такива познания — продължи Ранулф, — тъй че някой от „Сейнт Мартин’с“ го е подучил и му е дал такъв прах, което по пътя на логиката ни довежда до лечителя Елфрик.

Корбет се облегна в креслото си.

— Ако си прав, Ранулф, тогава някои от тези монаси трябва да са заговорничели срещу абат Стивън. В дъното на заговора е стоял Уолъсби. Той не е обичал абат Стивън и е изплел заговора. Но за да успее, се е нуждаел от помощ тук, в „Сейнт Мартин’с“.

— От приора Кътбърт?

— Вероятно. От Елфрик сигурно. Ако Уолъсби и Елфрик са стигнали дотук, човек трябва да помисли и дали са имали на ум да извършат убийство. Ранулф, докарай ги тук!

Щом довереникът му отиде да ги търси, Корбет започна да крачи из помещението, докато накрая Ранулф въведе навъсения Уолъсби и развълнувания Елфрик в стаята на абата.

— Ще стигна бързо до същината на въпроса. — Корбет седна и потри ръце. — В много отношения абат Стивън е бил всеопрощаващ баща на своето братство. За едно-единствено нещо е бил неотстъпчив: по въпроса за погребалната могила в Кървавата ливада. Той е бил заклинател. — Корбет посочи към Уолъсби, — Ти не само си се противопоставял на възгледите му, но и не сте го обичали като човек. Не ни каза, че си роден по тези места, архидяконе, и че твоята враждебност към абата е имала дълбоки корени.

Уолъсби се изкашля и запристъпва от крак на крак.

— В това има ли някакво престъпление, сър Хю? Има мнозина, които не обичам, било то кралски служители или духовници.

Корбет се подсмихна.

— Опитал си се да го опозориш, знаем това, под прикритието на академичен приятелски спор. А ти, Елфрик, лечител и член на съвета, ти си бил шпионин на Уолъсби. Кореспондирал си тайно с него и си му съобщил кога Тавърнър е пристигнал тук, както и за реакцията на абат Стивън. Освен това си доставял на нашия измамник нужните прахове и отрови, за да му помогнеш в неговото представление. Затова ли умря абат Стивън? Защото обърка кроежите ви? Това ли е обяснението на стрелата в сърцето на Тавърнър? Защото твоите добре скроени заговори и планове са били разбити на пух и прах? — Корбет удари с юмрук по масата. — Искам истината, брате!

Елфрик имаше вид на човек, който всеки момент щеше да падне в несвяст: без да каже дума, той отиде и се свлече на един стол срещу стената, после зарови лице в ръцете си.

— Peccavi! Peccavi!^[2] — напевно произнесе той. — Грешил съм и отново съгреших!

— Не бъди толкова слаб! — изръмжа Уолъсби.

— Мълчи! — изхриптя Елфрик. — Това беше твой план! Сър Хю, имаш право! Абат Стивън нямаше да отстъпи за странноприемницата! Освен това той нямаше да ни позволи да вземем свещената реликва. Както и други от съвета, аз мечтаех „Сейнт Мартин’с“ да стане втори Гластънбъри, свято място, което да съперничи на Уолсингъм или дори на Кентърбъри. Не беше само странноприемницата…а и светилището, поклонниците…

— Разбира се! — прекъсна го Корбет. — А когато има светилище, стават и чудеса. А където цъфтят чудеса, трябва да има лечител, който да удостоверява тяхната истинност, да не говорим за добре обзаведена с легла и добри лекарства лечебница. Всички вие мечтаехте за величие, нали?

— Архидякон Уолъсби е роден по тези места — продължи лечителят, забил очи в пода. — Преди седем месеца той дойде тук под предлог, че ще посети семейството си, и заговорът бе съставен. Аз се свързвах с него. Ти обобщи останалото. Тавърнър дойде в „Сейнт Мартин’с“, а аз го снабдявах с нужните дози прахове. Писах също така на Уолъсби, като използвах наш шифър, и му съобщих, че абат Стивън е силно впечатлен. Не исках да сторя нищо лошо! — Лечителят изтри сълзите от очите си. — Знам, че съгреших. Беше извършено мошеничество. То щеше да разбие сърцето на абат Стивън, а той не го заслужаваше. Почти се успокоих, когато Тавърнър обърка плановете ни. Каза, че ще действа внимателно и няма да опозори името на абата. — Лечителят разпери ръце. — Какво можех да направя? Излезе така, че ловецът се хвана в клопката. Тавърнър каза, че ако кажа истината, ще бъда опозорен. Как можех да продължа да бъда лечител без доверието на абат Стивън? Но аз нямам нищо общо с убийството на Тавърнър, кълна се! Изповядах греха си. Възнамерявах да оставя нещата да вървят така, както са поели, докато…

— Докато не започнаха убийствата! — намеси се Ранулф.

— Да! — прошепна лечителят. — Уолъсби искаше да си върви. Той се нуждаеше от безопасно преминаване през полетата, затова отидох при брат Дънстън и той прати вест на Скарибрик да го остави да мине.

— Сър! — обърна се Корбет към Уолъсби. — Казах ти го веднъж и сега го казвам пак: ще останеш тук, докато аз не завърша разследването си.

— Аз съм духовно лице! — изрева Уолъсби. Ранулф се надигна.

— Само посмей да ме докоснеш — заплаши го Уолъсби — и ще оглася отлъчването ти от камбанарията на „Сейнт Пол’с“! — Той тръгна към вратата и спря с ръка на дръжката: — Не съм убиец, Корбет! — рече той подигравателно през рамо.

— И още как, архидяконе! Ти си дълбоко покварен човек. Искал си да убиеш духа на абата и да го направиш за посмешище. Кажи ми — Корбет се изправи, — защо мразеше абат Стивън толкова много?

Знаеше, че Уолъсби няма да може да устои на дадената му възможност. Архидяконът се облегна на вратата, а на лицето му се изписа омраза.

— Срещнах се с Д’Обини в училището при катедралата — отвърна той. — Още като момче той беше циник и присмехулник, с бърз ум и пъргави крака. — Уолъсби пристъпи напред. — Той не вярваше в нищо, Корбет: нито в Бога, нито в Неговата Църква. Често се надсмиваше над свещениците и въпреки това… — Той замълча за кратко време: — Навсякъде, където отиваше, си спечелваше приятели. Той и Харкорт си бяха лика прилика. Човек като Д’Обини трябваше да се залови с книгите, но вместо това той стана кралски знаменосец, приятел, съветник и довереник на краля, войн и самомнителен учен. И когато пожела… — Уолъсби щракна с пръсти: — … той внезапно премина към вярата, стана Божи човек, монах. Но не като смирен послушник — о, не и Д’Обини! — той не само се издигна до положението на абат на голям манастир, но стана и учен, теолог, заклинател! Ако говорим истината, той беше лицемер!

— Може ли човек да се промени? — попита Корбет. — Нима Христос не е проповядвал обръщане към доброто, покаяние?

— Calculus nonfacit monachum — Качулката не прави монаха! — отвърна Уолъсби. — Вълкът козината си не променя. Да, признавам, че заговорничех срещу Д’Обини и щях да го опозоря, ако Тавърнър не се бе отметнал.

— Кажи ми — Корбет се върна и седна на креслото си, — чувал ли си някога за Елоиз Аржантьой?

— Името ми напомня на нещо — отговори Уолъсби, — но не мога да се сетя на какво.

Архидяконът насмешливо се поклони на Корбет.

— Трябва да ви поздравя. Новината за срещата ви със Скарибрик обходи цялото абатство. Сър, вие направихте повече за налагането на кралската воля от половин дузина шерифи. Поне, когато напускам това място, ще съм в безопасност.

И като се завъртя на токовете си, Уолъсби излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.

— Не, ти ще останеш! — Корбет направи знак с ръка, когато Елфрик се опита да стане. — Имам още един въпрос. Какво щеше да стане, ако абатът се беше съгласил тази странноприемница да се построи?

— Всички щяхме да се радваме.

— Тогава да ти задам въпроса по друг начин. Ако продължаваше да отказва — Корбет внимателно претегляше думите си, — това би ли могло да доведе до убийство?

Елфрик завъртя отрицателно глава.

— Не до убийство, сър Хю, но навярно до нещо, също тъй отвратително: омраза, ропот, разпри. Разбирате ли, ние се срещахме с абат Стивън всички заедно и когато се срещахме, следвахме правилото на свети Бенедикт: нашите спорове трябва да бъдат приятелски, в истинския дух на Христа.

— А поотделно? — прекъсна го Корбет.

— Бог да ни прости! — въздъхна брат Елфрик. — Всички ние вървяхме по отделни пътища. Ти откри моя.

— А останалите? Елфрик поклати глава:

— Като група ние бяхме обвързани от обета за подчинение, но аз не мога да отговарям за онова, което е ставало в душите на моите братя. Сега, сър Хю, трябва да си вървя.

След като лечителят си тръгна, Корбет въздъхна и се загледа през прозореца.

— Никой не казва пълната истина! — прошепна той. — Разбра ли, Ранулф? Уолъсби, Елфрик, Кътбърт — те всички премълчават онова, което всъщност искам да знам.

— Не може ли да използваме сила?

— Срещу един монах или един архидякон? Кралят би се съгласил в себе си. Но за пред хората ще ни прати да охлаждаме страстите си в Тауър. Струва ми се, че изчерпахме всички възможни средства.

— И ще си тръгнем?

— Не. Библиотеката не може да не крие някакви тайни, архидякон Уолъсби се крие зад своята омраза и духовния си сан, а монасите използват обетите си, както рицар своя щит. Лейди Маргарет Харкорт е вежлива и любезна, а Пазача край портата плете собствената си история.

— Значи, връщаме се към абат Стивън? — попита Ранулф.

— Ръкописите му не разкриват нищо — отговори Корбет. — Той не е казал или направил каквото и да е, което да ни дава ключ към всички тези мистерии. Остава единствено погребалната могила в Кървавата ливада. Сняг не сняг, мраз или градушка, но утре, Ранулф, възнамерявам да отворя и да претърся тази могила.

— Защо?

— Ако трябва да съм напълно честен, не знам. Но ако не разкрие нищо, ще останем още два дена.

Корбет се загледа в разпятието и си спомни думите на Елфрик: „Съгреших! Съгреших!“. Кралският служител взе наметката си.

— Къде е Чансън?

— Където е винаги, долу в конюшните да се възхищава на конете.

Корбет се засмя, докато излизаха. Бе забранил категорично на Чансън да пее, ако реши да присъства на литургията в абатството. Също така беше предупредил Ранулф да не го подстрекава. Чансън беше превъзходен коняр и умело си служеше с ножа, но да пее! Корбет никога не бе чувал такива ужасни звуци! Единственият, който ги харесваше, беше като че ли дъщеря му Елинор. Тя често молеше Чансън да й изпее нещо и докато бебето Едуард плачеше, та се късаше, дъщеря му се смееше, докато по страните й не започваха да се стичат сълзи.

Двамата изтичаха надолу по стълбите и излязоха в двора на абатството.

— Накъде, сър Хю?

— Да се изповядаме, Ранулф!

— Изповед? Опрощение на греховете? — закачи го Ранулф. — Лейди Мейв ще научи ли за това?

Корбет придърпа наметалото над раменете и затегна закопчалката. Тропна с крака по замръзналата земя и се загледа в покритото с облаци небе.

— Абат Стивън с никого не е разговарял открито или поне изглежда, че е така. Нямал е истински довереник, но като всеки човек, е трябвало да се изповяда. Да потърсим брат Люк.

Корбет влезе в манастира и спря пред една писалищна маса. Млад монах, посинял от студ, се трудеше над един ръкопис. Корбет зададе няколко въпроса и лицето на монаха светна от усмивката.

— Пръстите ми са замръзнали, дори мастилото се точи мудно. Аз ще ви заведа при брат Люк.

Те прекосиха дворовете и се насочиха към дълга, едноетажна сграда от сив варовик с покрив от червени плочки и галерия с колони от едната страна. Техният водач им обясни, че тук живеят „древните“: твърде старите или неспособни да изпълняват други задължения, освен да се молят, да размишляват и, както каза усмихнато младият монах, „да примляскват с беззъбите си венци“. Той спря пред една врата и похлопа.

— Върви си! — разнесе се глас. — Не искам да ме тревожат!

Монахът въздъхна, натисна резето и отвори вратата. Вътре в стаята беше топло: в нея имаше поне четири мангала, както и голям жарник с въглища на една масичка край креслото, където седеше нейният обитател. Освен това тук имаше друга маса, столче, легло, малък умивалник и шкаф. В другия ъгъл имаше аналой с псалтир върху него, обърнат към мрачно разпятие. Брат Люк определено изглеждаше древен със своя изпосталял врат, лице, напомнящо за скелет, покрито с тъмни петна, и гола като яйце глава, но очите му бяха ясни и пълни с живот. Той отмести столчето за крака и се приведе напред.

— Значи ти си пратеникът! — Гласът му беше изненадващо силен. — Кралският пратеник и неговите хора са дошли да посетят бедния стар брат Люк. Питах се дали ще дойдеш. А ти, брате — прогърмя той към водача на Корбет, — престани да се хилиш като маймуна и се връщай към заниманията си!

Младият монах побягна навън.

— Някога приорът Уолдо имаше маймуна! — отбеляза Древния. — Бог знае защо тогавашният абат му позволи да я държи, защото тя се катереше навсякъде, а и привичките й не бяха от най-чистите. — Брат Люк отпрати към Корбет усмивка, която разкриваше червените му венци. — Но същото може да се каже и за много чеда Божии. Заповядай, заповядай! — Той посочи с ръка една скамейка край другата стена. — Вземи я и седни. Имам малко вино.

Корбет отрицателно поклати глава. Той и Ранулф седнаха като ученици пред учителя си.

— Помислих си, че ще дойдеш! Помислих си, че ще дойдеш!

Един костелив пръст се насочи към лицето на Корбет.

— Защо, брате?

— Заради смъртта — заради убийствата! Винаги съм казвал, че това е нечестиво място.

— „Сейнт Мартин’с“ ли?

— Не, кралски служителю, тресавището!

— Бедният абат Стивън! Ти беше негов изповедник, нали?

— Да, изслушвах греховете му и го изповядвах. Но преди да попиташ, кралски служителю, трябва да знаеш, че нищо не мога да ти кажа. Не са ми останали много дни: ако един свещеник наруши тайната на изповедта, прави грях, за който ще гори в адския огън.

— И все пак, какъв човек беше той? — попита Ранулф.

— Ами, човек като човек. — Брат Люк отметна глава и се задави от смях. — Беше като теб и мен, Червенокоси! — Той изпитателно се вгледа в Ранулф. — Войн по рождение, а? Обзалагам се, че дамите те харесват. — Той се потупа по корема. — Мен също ме харесваха. Игрив, така ме наричаха, пъргав играч! Да, танцувах по облените от луната зелени морави и слушах дрънкането на лютнята и гласа на звънчетата.

Корбет погледна към Ранулф и му смигна.

— Но за да отговоря на въпроса ти — брат Люк издаде напред брадичката си, — абат Стивън беше добър човек, но нещо, сторено в миналото, много го измъчваше. В много отношения беше грешник, дори голям грешник. Точно затова се чувствах добре с него, защото и аз съм грешник.

— Говорил ли ти е някога за Елоиз Аржантьой? Брат Люк студено отвърна на погледа му.

— А говорил ли е някога за Реджиналд Харкорт? Същият твърд поглед.

— А някога споменавал ли е някакво колело? — настоя Корбет.

— Да, но по време на изповед. — Ръката му, с изпъкнали вени и покрита с кафяви петна, стисна ръката на Корбет. Очите на стария монах го загледаха по-меко. — Добрият Господ и Неговата Света майка виждат, че ти се е паднала тежка задача, но все пак аз мога да говоря само за онова, което не съм чувал в изповедалнята.

— Защо е станал заклинател? — попита Ранулф.

— Е, на това мога да отговоря! Попитах го същото. Стивън имаше съмнения, тежки съмнения относно всичко! Понякога мислеше, че след смъртта няма нищо, освен угасване: нито небе, нито ад, нито чистилище, нито Бог, нито демони. Затова бе решил, че ако докаже съществуването на демоните, това би могло да значи нещо.

Корбет кимна. И преди бе чувал същото, не само за абат Стивън, но и за други, които се бореха за вярата си. Така му бе казал поверително един духовник: „Ако има ад, трябва да има и рай.“

— Той се опитваше сам да се убеди — продължи брат Люк. — Както се казва в Символа на вярата: „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо“. Искаше да разсее мъглата, която заслепява душите ни. Предполагам, че е търсил истината.

— А Кървавата ливада?

Главата на стария духовник отново клюмна надолу:

— Мога да ти кажа само толкова. Абат Стивън се кълнеше, че докато е жив, погребалната молитва няма да бъде отворена. По този въпрос беше непреклонен. Аз не… — Гласът му се прекърши: — Говорих достатъчно. — Той въздъхна.

— А нещо за дните, преди да умре? — продължи да пита Корбет.

Старият духовник облиза устните си:

— Да, дойде при мен развълнуван и угрижен. Мрак обгръщаше ума, сърцето и душата му. Мога да ти го кажа, кралски служителю, и не съм го казвал никому другиму — ако ти не беше дошъл при мене, предполагам, че щях да накарам да те повикат.

Корбет затаи дъх. Виждаше как старият монах се разкъсва от страха, че нарушава тайната на изповедта.

— Значи, в последните си дни абат Стивън не е дошъл за изповед?

— Не, служителю.

Старият монах се извърна, долната му челюст трепереше. Корбет грабна ръката му и леко я стисна:

— Трябва да ми помогнеш! Пролята е кръв. Душите на твоите братя, изпратени жестоко и непокаяни пред Божия съд, може и да не зоват за отмъщение, но зоват за правосъдие. Божието правосъдие трябва да се изпълни, а кралският закон да бъде спазен.

— Много добре! — Старият духовник стисна молитвената си броеница и прекара зърната й през пръстите си. — Абат Стивън коленичи пред мен. Той не изповяда греха си, обаче твърдеше, че един от братята му, човек, близък до него, го е обвинил в ужасно провинение, не срещу устава, а срещу Бога.

— Ужасно провинение! — възкликна Ранулф. — Какво би могъл да съгреши един свят абат в едно такова почитано място!

— За миналото ли е говорел? — добави Корбет.

— Не, не, за нещо, станало напоследък.

— И какъв беше този грях?

— Няма да ти кажа.

— Но може ли да попитам? Старият духовник кимна.

— Убийство ли беше? Отрицателно поклащане на главата.

— Лягане с жена?

Отново отрицателно поклащане.

— Кражба? Богохулство?

Очите на брат Люк срещнаха очите на Корбет.

— Какъв грях? — възкликна Ранулф.

— Чел ли си книгата на пророк Самуил? Разказа за Давид? — попита Люк.

Корбет затвори очи. Израелският цар Давид беше обвиняван в много престъпления.

— И Йонатан… — тихо добави брат Люк. Корбет отвори очи.

— Абат Стивън е бил обвинен в непристойно поведение с негов събрат монах!

— Ти dixisti. Ти го каза, служителю.

Древния трябва да беше съгледал как лицето на Корбет се вцепени.

— И това е станало напоследък? — попита Ранулф.

— Съвсем наскоро. — Брат Люк поклати глава: — Бих казал — около месец преди смъртта на абата.

— Той каза ли защо? Как?

— Абат Стивън каза само, че е бил обвинен в това.

— Отрече ли го?

— Не. Казах ви, че само коленичи тук и хълцаше като дете. Каза, че обвинението е било направено в проведен шепнешком разговор в собствената му стая. Опитах се да го успокоя, да облекча душата му, но той внезапно се изправи и си тръгна. Изпратих пратеник след него, но той никога вече не се върна. Моят абат никога не се върна. — Очите на стария човек се напълниха със сълзи. — Сега вече го няма. Боже опази, да се е предал на отчаянието и да е прегрешил срещу Светия Дух, преди да е било извършено онова ужасно деяние! Нека ангелите го отведат в място спокойно и светло. Беше толкова различен… — Старческото лице на Люк имаше отнесен израз. — Знаеш ли, кралски служителю, когато бях по-млад, аз бях лечителят тук. Стивън Д’Обини беше редовен посетител не толкова на църквата, колкото на нашата библиотека. Той обичаше книгите.

— Но защо е дошъл тук? — запита Корбет.

— Дойде с приятеля си, сър Реджиналд.

— И защо е трябвало да посещава „Сейнт Мартин’с“?

— Знаеш ли, служителю — замислено отвърна старият човек, — никога не успях да разбера сър Реджиналд, но ако трябваше да избирам дали Харкорт или Д’Обини да стане монах, щях да избера сър Реджиналд.

— Защо?

— Той беше много стеснителен с жените, те го смущаваха. Мога да ти го кажа, защото сподели това с мен в личен разговор, а не на изповед. — Брат Люк потупа Ранулф по рамото. — Ти си енергичен мъж, нали?

— Слава Богу! — отдръпна се Ранулф.

— И обичаш удоволствията в леглото?

Ранулф не успя да се въздържи и почервеня. Корбет меко се засмя.

— Добре, продължавай! — подразни го старият монах. — Пъргав ли си или не? Някога служех на краля под знамената му. Можех да устоя на всичко, освен на изкушенията на плътта и на голям бокал с кларет. Сър Реджиналд беше различен: той идваше тук, за да потърси помощта ми.

— Импотентен ли е бил? — попита Корбет.

— Имаше си проблеми. Понякога такива провали се дължат на тялото: някаква рана, вредно образувание. Лекувал съм доста монаси през живота си, за да мога да позная причината и да препоръчам някакво лечение. Но понякога причината не е много ясна.

— А при сър Реджиналд?

— И двете, сър Хю. — Старият монах се потупа по главата. — Макар че всичко се дължеше най-вече на фантасмагории на ума.

— Но той се е оженил!

— Знам, знам! — въздъхна брат Люк. — Сър Хю, в това абатство ние имаме монаси с проблеми — как да се изразя? — в отношенията си с жените. След като са били отблъснати от жени, те търсят святост и сигурност зад манастирските стени. Други мъже пък мислят, че такива проблеми могат да се решат от светото тайнство на брака. Сър Реджиналд беше от последните. Обаче — вдигна той костеливия си пръст, — може и да греша. Много мъже се сблъскват с такива затруднения и те често имат временен характер. Единствените, които наистина са знаели истината в този случай, са сър Реджиналд и лейди Маргарет. Навярно си се срещнал с тази достойна жена?

Корбет кимна.

— Съмнявам се дали би споделила, нещо по толкова интимен въпрос.

— А кой е бил монахът, обвинил абата в непристойно поведение?

— Ни дума, ни намек, Червенокоси! Играеш ли комар? — попита внезапно брат Люк, без да изчака отговора. — Ако трябваше да се обзалагам, щях да кажа, че това отвратително обвинение е било тясно свързано с онази проклета погребална могила и, Боже опази, с амбициите на някой от моите братя.

— Какво поиска Харкорт, когато дойде при теб?

— Прахове, лекове, някакъв чудодеен еликсир. В действителност, аз малко можех да му помогна.

— Сър Стивън Д’Обини знаеше ли за това? Брат Люк отрицателно поклати глава:

— Затова и Харкорт дойде тук. Каза, че по-скоро ще се довери на един монах, отколкото на някой местен лекар.

— И върна ли се при теб, след като се ожени за лейди Маргарет?

Старият монах сви рамене и започна да си играе със зърната на броеницата.

— Трябва да си бил тук, когато сър Стивън е постъпил в „Сейнт Мартин’с“?

— О, да!

— Тогава беше ли му изповедник?

Брат Люк поклати глава:

— В продължение на много години той ме избягваше. Трябва да призная, че бях изненадан както от промяната в него, така и от бързото му израстване, но той скоро доказа, че е благочестив монах. — Старецът замълча за известно време. — Повече от това не мога да ти кажа, сър Хю.

Старецът затвори очи и започна да прехвърля зърнатата на броеницата през пръстите си. Седеше прегърбен, сякаш разговорът го бе изморил. Корбет и Ранулф му благодариха, станаха и върнаха скамейката на мястото й.

— Не мога да наруша обета си.

Корбет се извърна. Брат Люк продължаваше да седи със затворени очи.

— Тези кървави убийства, сър Хю. Ще продължат ли?

— Не знам, точно това се опитвам да открия.

— Търси в миналото! — прошепна старият духовник. — Ние посяваме греховете си като зърна. Te пускат корени и лежат заспали, но когато му дойде времето, изникват като черен стрък, а листата им са тлъсти, натегнали от зло. — Отвори очи: — Желая ти всичко най-добро, кралски служителю. Нека Бог да бъде с вас.

Брат Люк направи знак за благослов във въздуха, докато Корбет отваряше вратата, за да си тръгне.

Приорът Кътбърт коленичи върху студените плочи на пода на килията си. Беше заключил и залостил вратата. Огънят в огнището се бе превърнал в тъмна пепел, мангалите не бяха запалени. Приорът бе свалил расото и долната си риза. Острите камъни от настилката се забиваха в костеливите му колена. Притискаше с мъка краката си към леденостудения под. На стената над него, на едно огромно разпятие, Христос, сгърчен в агония, се взираше надолу към монаха. Приорът Кътбърт взе бича, затвори уста, стисна зъби и започна да нанася удари по дясното и лявото си рамо. Дори тук, в тъмнината на килията му, демоните не го напускаха. Той удряше отново и отново, докато в съзнанието му ръмжащи грифони изскачаха от пламъците, а един тъмен тунел плюеше демони-кръвопийци, чиито коси се гърчеха като змии. Приорът Кътбърт отвори очи. Насили се да вдигне поглед към разпятието. Беше извършил смъртен грях.

— Меа culpa! Mea culpa! — Той се удари в гърдите. — Виновен съм! Виновен съм!

Трябваше да се покае, да осъди властолюбието и алчността си. Само да можеше да върне времето обратно! Остави бичът да падне на пода. Имаше чувството, че грехът го задушава и го е покрил отвсякъде. Около него се тълпяха неговите ужасяващи последици: сгърченото тяло на котката, провиснало от преградата пред олтара; страховитата смърт, застигнала неговите братя; огнените стрели, пронизващи нощния въздух; шепотът и брътвежите. Съветът не бе свършил никаква работа. Приличаха повече на изплашени зайци, криещи се в килиите си, изплашени от сенките, самотата и дългата нощ. Приорът Кътбърт не можеше да спре треперенето си. Той се изправи с мъка, обу сандалите си и навлече расото. Силно чукане по вратата на килията му го накара да трепне.

— Имам работа! — извика той.

— И аз идвам по работа, отче приоре!

Приорът Кътбърт простена отчаяно: беше онзи кралски служител с острия си взор и пороя от въпроси.

— Зает съм! — самият Кътбърт съзнаваше колко силно трепери гласът му.

— Отче, трябва спешно да говоря с теб!

Приорът Кътбърт ритна бича под една скамейка и като прекоси килията си, вдигна резето и отключи вратата. Ранулф и Чансън стояха на прага като ангели-отмъстители. Само един поглед върху лицето на сър Хю накара приорът Кътбърт да разбере, че този път ще трябва да каже истината.

— Мисля, че ще е най-добре да влезем вътре. Приорът се отдръпна встрани. После затвори вратата зад тях.

— Дявол да го вземе! — Ранулф плесна с ръце. — В стаята е студено!

Корбет вече бе прекосил помещението и гледаше втренчено надолу към мястото, където бе коленичил приорът.

— Кръв! — промърмори той.

Корбет се наведе и заопипва пода с облечените си в ръкавици ръце. Той зърна бича под скамейката, извади го и го вдигна.

— Аз не съм монах, отче приоре — каза тихо той, — а само един кралски служител, който търси истината.

Кътбърт седна в едно кресло с наведена глава и сключени сякаш в молитва ръце.

— Защо приорът на „Сейнт Мартин’с“ трябва да се самобичува толкова ожесточено — попита настоятелно Корбет, — че кръвта да се просмуква през расото му?

Той се огледа из добре мебелираната стая с резбовани кресла и сандъци, писалищната маса, скамейките и полиците, пълни с книги.

— И защо трябва да коленичи на пода, едва ли не гол — той посочи незавързания сандал, — и да се самонаказва в ледената стая?

Кътбърт затвори очи и прошепна:

— Miserere mei Domine et exaudi vocem meum^[3].

— Христос ще се смили над теб и ще чуе гласа ти — отвърна Корбет. — Ако кажеш истината. — Той се изправи. — Ти беше верен на абата, нали така? Но мечтаеше да изградиш голяма странноприемница и да вземеш мощите на Сигбърт като скъпоценна реликва. Започналото като блян се превърна в изгаряща амбиция. При управлението на абат Стивън „Сейнт Мартин’с“ придоби нова слава и спечели кралско покровителство. И все пак абат Стивън настояваше: Кървавата ливада не бива да се пипа. Така ти и останалите от съвета започнахте да заговорничите и всеки се правеше, че не вижда това, което върши другият. Елфрик не ти ли се довери? Не ти ли каза истината за Тавърнър и архидякон Уолъсби?

Приорът седеше със сведена глава.

— Може би само е намекнал за това? И ти се направи на сляп, нали? Както направи и когато разбра за увлечението на брат Дънстън по Бланш, дъщерята на кръчмаря. Ти имаш остър поглед, Кътбърт, и като приор носиш отговорност за реда в манастира, но ти е нужна и верността на ковчежника. Като свещеника в притчата за добрия самарянин, ти отмина и се престори на сляп.

Корбет приближи и се наведе над него. Приорът продължаваше да седи със здраво стиснати очи.

— Погледни ме! — твърдо заповяда Корбет.

Ранулф беше като замаян. Когато видя Кътбърт за първи път, той беше въплъщение на високопоставен прелат, ръководител на това абатство. Сега пред него се намираше един разбит човек, готов всеки миг да избухне в сълзи.

— Видял си и нещо друго, нали така? — заяви Корбет. — Всъщност теб не те е било толкова грижа за заговорите на Елфрик. Ти си преследвал по-голяма плячка. Видял си нещо, което си счел таен и ужасен грях. Ти си укорил твоя абат за него и си намекнал, че ако ти даде воля и ти разреши да построиш странноприемница, този грях ще си остане тайна между вас двамата. И така, отче приоре, какво си видял?

Кътбърт седеше все така, а раменете му се тресяха. Когато отвори очи, по страните му рукнаха сълзи.

— Беше заради Гилдас — изхълца той. — Всъщност вината беше негова. Той не можеше да спи и често се връщаше в работилницата си. Аз пък отивах при него през нощта и двамата седяхме и обсъждахме плановете за новата странноприемница. Една нощ, късно през есента, когато се връщах, видях, че портата на Юда не е зарезена и излязох на ливадата. Небето беше безоблачно, звездите бяха надвиснали ниско, ливадата бе обляна от лунна светлина. Край погребалната могила, изправени, без да се крият зад нея, стояха две фигури. Отначало исках да се обадя, но после едната се раздвижи — качулката на мъжа беше отметната — и аз познах абата. Другата също беше облечена като монах.

Съзрях качулка и расо, но бе невъзможно да различа чертите на лицето или да видя кой е. Скрих се в сенките на портите. Видях как абатът прегръща другия човек.

— Как? — попита Корбет. Приорът показа с ръце:

— Преметна едната си ръка зад главата на тази личност, а другата около кръста й. После се прегърнаха и целунаха.

— По устните ли? — попита Корбет.

— Не съм сигурен.

— Другият човек мъж ли беше или жена?

— Не мога да кажа.

— Значи, би могло да бъде жена, преоблечена в расо като монах? Хайде, отче приоре! — подкани го Корбет. — Такива неща се случват в манастирите и абатствата из цялото кралство. Всеизвестно е, че често някой монах вкарва любовницата си в манастира, преоблечена като негов събрат. От всичко, което ми каза, излиза, че и тук е станало същото.

Приорът избегна погледа му.

— Брат Дънстън си имаше изгора, Бланш от „Горският фенер“ — намеси се Ранулф. — Не би ли могло да е тя?

— Не знам.

— Защо не изчака да видиш?

— Така и мислех да направя, обаче абатът и тази тайнствена личност изчезнаха зад насипа. Не посмях да прекося ливадата, защото щяха да ме чуят, че приближавам и другият човек щеше да избяга. Не исках да ме обвинят, че шпионирам. Реших да изчакам пак да се появят, обаче Гилдас дойде да ме търси. Не исках и той да види онова, което аз бях видял, затова се върнах обратно. Затворил съм портата по-рязко, и това трябва да е сепнало абата. Пред никого другиго не споменах за това. — Приорът се удари с юмрук в гърдите. — Не можех да прогоня тази картина от съзнанието си. Абат Стивън все повече и повече ме дразнеше, затова една сутрин го посетих в неговата стая и още веднъж повдигнах въпроса за странноприемницата и възможността абатството да се сдобие със светите мощи на Сигбърт. Абат Стивън се ядоса и удари с юмрук по писалището си. Вбесих се и му казах какво съм видял. — Приорът Кътбърт замълча за малко. — Бог да ми прости, сър Хю, но искам да не бях го правил. Наистина. Очаквах да отрече. Той остана на мястото си като втрещен. Гледаше ме, сякаш съм го обвинил в отвратителен грях. Казах му, че ако не се съгласи с искането ми, ще го обвиня в същото пред цялото управително тяло.

— И абат Стивън не отрече?

— Не, само седеше като човек, прикован към позорния стълб.

— Ти повтори ли изнудването? Кътбърт кимна:

— Гневът ме тласкаше да забравя обетите си и милосърдието. Виждах само този упорит старец, който отказваше на едно разумно искане, докато продължаваше да крие собствения си таен грях.

— С никого ли не сподели онова, което знаеше?

— С никого.

— Какво те кара да мислиш, че става дума за противоестествена любов?

— Предположих, че е така, защото фигурата беше облечена като монах. А и абатът не го отрече.

— А втория път? — попита Корбет.

— Беше по-спокоен, по-ведър. Цитира един стих от Светото Писание: „Твоят грях ще те намери.“ Каза, че ще обмисли искането ми.

— Но другата личност би могла да е жена! Би могла да е Бланш. В края на краищата в младостта си абат Стивън е бил познат като мъжествен млад рицар!

— Вярно е, вярно е.

— Би ли могъл да бъде Пердитус?

— Не, защо го казваш?

— Е, той беше прислужник на абата. Живели са заедно.

— Не, сигурен съм, че не беше той. Върнах се при Гилдас да поговорим, но бързах да се измъкна, защото помислих, че мога да разбера кой е бил, като наблюдавам вратата към покоите на абата. Когато прекосих, видях, че в стаята на Пердитус свети. Качих се горе, като си намерих някакво извинение. Той беше в стаята си и четеше псалтира на светлината на свещ. Попитах къде е абатът и той ми отговори, че е излязъл, тъй че аз се върнах и се скрих в сенките. Останах там известно време, преди абатът да се върне самичък. — Приорът Кътбърт скри лице в ръцете си. — Не знам кой е бил, но там имаше някой, когото абат Стивън прегърна и целуна. Трябва да е било нещо противоестествено.

— Не би ли могло да е osculum pads? — размишляваше на глас Корбет. — Целувката на помирението?

— В мрака на нощта, на една пуста ливада? — Приорът махна с ръка. — Ако бяхте видели лицето на абат Стивън в деня, в който го обвиних, щяхте да знаете, че казвам истината.

Приорът скри лице в ръцете си и започна да хълца, без да може да се овладее.