Пол Дохърти
Призракът на тресавището (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Semper in absentes felicior aestus amantes.

Страстта винаги е по-силна към отсъстващите любими.

Проперций

Корбет изведе Ранулф и Чансън изпод дърветата, които обграждаха коларския път, водещ към имението на рода Харкорт. През цялата нощ бе валял обилен сняг и сега потулваше всичко в бялото си безмълвие. Той тежко покриваше всички издатини и корнизи и се бе натрупал на преспи пред стените на замъка, изграден от трупи и камък. Замъкът Харкорт бе подходящо разположен на ръба на един леко полегнал хълм, заобиколен от земи, собственост на благородническата фамилия. Корбет бе минал край хамбари и житници, на полето бе видял работници, които се опитваха да вършат онова, което можеше да се върши в такова люто време. Бяха ги поздравили група ловци, носещи на прът провесените тела на зайци и друг дивеч. Корбет огледа замъка: старата постройка вероятно е била разрушена и на нейно място се издигаше триетажна сграда от сивкав варовик, с червени плочи на покрива и прозорци, някои от които имаха цветни стъкла. Зидарите бяха добавили водоливници във формата на фантастични образи и статуи. От цялата постройка лъхаше на богатство и мощ. До замъка се стигаше по широки каменни стълби, водещи към двойни дъбови порти. Едната от тях бе отворена и край нея се суетяха коняри и слуги от конюшните, които побързаха да поемат конете. Корбет съзря една дама с бяло покривало на главата, облечена в тъмносиня одежда със сребърен колан през кръста.

— Името ми е Пендлър.

Пред тях припряно се изстъпи дребен човек със зачервено лице и ниско смъкната качулка, за да предпази ушите му от студа. Той огледа Корбет от главата до петите. Явно беше, че гостът е важна личност.

— Знам кои са те! — долетя ясен женски глас. — Пълномощниците на краля винаги са добре дошли. Сър Хю…

Лейди Маргарет приближи и застана на най-горното стъпало на стълбата. Корбет се засмя, а парата от дъха му тежко увисна във въздуха. Изкачи се догоре и целуна протегнатата ръка на лейди Маргарет. Беше мека и топла. Тя носеше плетени ръкавици заради студа, но Корбет успя да съзре проблясващ пръстен с аметист.

— Съвършеният придворен! — Лейди Маргарет го взе за ръка и го поведе напред. — Вашите спътници също са добре дошли.

От пръв поглед Корбет забеляза красотата на лейди Маргарет, въпреки сивеещите коси, които се подаваха изпод покривалото, бръчките и очертаващите се линии по кадифеното й лице. Устните й бяха пълни и червени, носът — леко вирнат, очите големи, сиви и блестящи, усмихнати, но наблюдателни.

— Знаеше ли, че ще дойда, лейди Маргарет?

— Сър Хю, всеки в графството знае, че сте тук със своите довереници Ранулф-ат-Нюгейт и конюшника Чансън. Отседнали сте в „Сейнт Мартин’с“, нали? Чухме за ужасните убийства там. — Очите й вече не се смееха. После повдигна шлейфа си: — Моля, заповядайте!

Тя прекрачи прага и въведе Корбет в едно преддверие с облицовани с тъмен дъб стени, топло и ухаещо, чиито светлини се отразяваха в Излъсканите дъбови панели, в балюстрадата и централната колона на широкото вито стълбище. Няколко прислужници се втурнаха, за да поемат наметката и колана с оръжието на Корбет, след което лейди Маргарет въведе посетителите си в малка приемна. На единия й край имаше еркерен прозорец с места за сядане. Капаците му бяха отворени. Централно място в помещението заемаше огромна, украсена с резби камина, в която цепениците пукаха от пламтящия огън. Лейди Маргарет посочи едно кресло пред камината, а самата тя седна на другото. Един прислужник отведе Ранулф и Чансън към еркерния прозорец. Между Корбет и лейди Маргарет имаше малка маса. Върху нея бяха сервирани подноси със сладкиши и захаросани бадеми, а един прислужник от кухнята поднесе тумбести бокали с топла напитка от вино, мляко и подправки. Корбет взе бокала си и отпи. Виното беше горещо, ароматизирано с мускатово орехче и други билки — чудесно средство да се отпуснеш след мразовития път от „Сейнт Мартин’с“. Лейди Маргарет също отпи от бокала си, облегната в креслото с леко извърнато встрани лице. Като че ли криеш нещо, помисли Корбет, приветлива си, обаче потайна. Той огледа стаята: стените й бяха облицовани наполовина с дърво, а над ламперията висяха картини, едно разпятие и богато оцветени драперии. Зад него голям ориенталски килим покриваше почти целия под. От двете страни на камината имаше шкафове, а над тях полици с църковна утвар, статуи, златно разпятие и един триптих. Отново върна поглед към огъня; неговата топлина го караше да се отпусне и той протегна крака. Фантастичните образи от двете страни на камината го забавляваха, някои от тях имаха женски лица, обрамчени с ризници от брънки и бойни шлемове.

— Странно хрумване на бащата на сър Реджиналд — отбеляза лейди Маргарет, проследила погледа на Корбет. — Замъкът е пълен с такива неща. Чувството му за хумор е било повече от необичайно!

Тя остави бокала си на масата и прокара по устните си бялата кърпа, метната върху скута й, като я оглаждаше, сгъваше и разгъваше.

— И така, сър Хю, убедена съм, че не сте тук просто да ми изкажете почитанията си. — Сега обърна лицето си изцяло към него: — Имате и друга работа, нали?

— Твоят приятел Стивън Д’Обини е мъртъв.

— Аз нямам приятел на име Стивън Д’Обини! — спокойно отвърна тя.

Лейди Маргарет погледна към Ранулф и Чансън, които се правеха, че са много заинтригувани от нещо в градината отвън.

— Съжалявам за смъртта на абат Стивън.

— Убийството, мадам! Сър Стивън Д’Обини е бил убит.

— Сигурен ли си?

Лейди Маргарет разгъна кърпата.

— Бил е намерен в стаята си със собствената му кама, забита в гърдите.

— Съжалявам, сър Хю — никой не би трябвало да умира по този начин. — Лейди Маргарет отклони погледа си. — Абат Стивън беше добър човек, но за мен… — Тя повдигна едното си рамо.

— Харесваше ли го?

— Абат Стивън беше мой съперник. Той претендираше за Соколовия ручей, а онзи досадник приорът Кътбърт също намекваше за съществуването на допълнение към някакво завещание, според което „Сейнт Мартин’с“ можел да претендира за още земи от нашите. Аз го уведомих, че моите защитници в съда ще се борят със зъби и нокти срещу подобни претенции.

— Срещала ли си абат Стивън?

— Случайно и отдалеч. Но аз не го харесвах, сър Хю, и той не ме харесваше.

— Защото е управлявал абатство с претенции към някои ваши земи? Или защото е бил сър Стивън Д’Обини?

— И по двете причини.

Корбет отпи от виното си и преднамерено отмести креслото си така, че да може да я вижда по-добре. Лейди Маргарет му напомняше на някои благородни вдовици от двора на Едуард: миловидни, приветливи, очарователни, но с остър език и стоманена воля.

— Сама ли управляваш владенията си?

— Имам управители, икономи… — Тя дяволито се усмихна: — И преди всичко адвокати!

— И така и не се омъжи повторно? Лейди Маргарет примигна:

— О, сър Хю — прошепна тя, — не си играй с мен! — Тя се наведе напред и го потупа по ръката. — Аз съм те срещала веднъж в двора. Не ни представиха един на друг, затова не се удивлявай, че не можеш да си спомниш името или лицето ми. Беше преди три години, на Богоявление, по време на церемонията за коронясването. Нали знаеш колко обича такива събития Едуард!

Корбет се позасмя.

— Беше превъзбуден, както винаги в такива случаи. Златокосият Едуард! — с копнеж добави тя. — С душа на младеж и старческо тяло! Господи, колко се е променил с тези посивели коси! Помня го в младежките му години: винаги ми е приличал на златист леопард! — Тя се засмя. — Великолепно животно, винаги готово за скок. Както и да е, Негово величество постъпи както винаги: прегърна ме и ме целуна. Погледнах през рамото му и видях край вратата един висок, мургав мъж с тъжни очи, облечен като духовник. „Кой е този?“, попитах краля аз. „О, това е Корбет, моят ловен сокол!“, отвърна Едуард. „Предпочита да лети, отколкото да се кланя и кълве в двора ми!“

Корбет се засмя.

— Не ти се нрави дворът, нали, сър Хю?

— Понякога ми е трудно в него, мадам. — Корбет пренебрегна острия, отривист смях на Ранулф. — Всичко е сянка с много малко същност.

— Женен ли си? — попита лейди Маргарет. Усмивката на Корбет отговори на въпроса й.

— Колкото за повторното ми омъжване — продължи тя, — сигурна съм, че кралят ти е разказал. Да, той искаше да ме омъжи за един или друг, но аз го помолих заради Реджиналд и той ме остави и се съгласи. — Тя прехапа крайчеца на устната си. — Освен това цитирах и каноничното право, а нали знаеш колко почита закона кралят.

Посочих, че няма никакви доказателства за смъртта на сър Реджиналд, тъй че може и да не съм вдовица.

— Убедена ли си, че е мъртъв, мадам? Мислиш ли за него като за покойник?

— И да, и не. В острата светлина на разума знам, че трябва да е мъртъв, в противен случай би трябвало да се е завърнал. Но в сърцето си — не!

Думите й прозвучаха едва ли не като вик.

— Мадам! — Корбет внимателно подбираше думите си. — Тук съм, за да те попитам за това, както и да науча всичко, което знаеш за сър Стивън Д’Обини.

Лейди Маргарет положи ръце върху облегалките на креслото и започна да се полюлява напред-назад.

— Мъчително е — добави Корбет, — но в „Сейнт Мартин’с“ стават ужасни убийства. Абат Стивън беше първата жертва. Няколко от членовете на съвета на абатството го последваха и всеки бе дамгосан по ужасяващ начин. — Той замълча. — Умряха от отрова, от стрела, а черепът на брат Гилдас бе размазан с камък.

Лейди Маргарет отвори уста и затвори очи. Опита да се овладее, но започна да трепери. Пое дълбоко дъх, отвори очи, посегна към бокала с горещото вино с подправките и го стисна с две ръце.

— Моля те, мадам, разкажи ми за сър Стивън!

— Двамата с Реджиналд бяха като братя. Помниш ли „Притчи Соломонови“: „Обединени, братята са като крепост!“ Е, така беше и с тях. Стивън произхождаше от благородно, но бедно семейство. Родителите му умрели млади и бащата на Реджиналд го отгледал от добро сърце. Така — въздъхна тя, — двамата израснали като братя. Когато между Едуард и бароните, предвождани от Симон дьо Монфор, избухнала междуособната война, Реджиналд и Стивън се сражавали под кралския стяг. Едуард ги наричал своите млади лъвове. Te били негови хора в мир и война, издържали всички трудности и лишения на походите. Както знаете, при един случай Стивън спасил живота на краля. Войната завършила и за победителите настъпило време да се радват на печалбата. Владенията на Реджиналд се разширили: той присъединил към тях ливади и пасбища, житници и хамбари. И аз притежавам земи в Корнуол, Съмърсет, Южен Йоркшър и Кент. Стивън също преуспял. Били му дадени владения на метежници в Линкълншър и Норфък. И двамата били провъзгласени за рицари знаменосци и членове на Кралския съвет. Te споделяли покоите на Едуард и били от онзи рицарски отряд избраници, на които било разрешено да носят оръжие в негово присъствие. Обичаха се един друг, а Едуард обичаше и двамата: можеха да имат всичко, което пожелаеха. Моето семейство произхожда от Линкълншър. Кралят уреди бракосъчетанието ни. Аз бях само седемнайсетгодишна, но когато се срещнах със сър Реджиналд, се влюбих в него. Той беше добър и благороден, макар и роден войн. О, можеше да ви отегчи до смърт, когато започваше да разказва подробности за различни преследвания и за качествата на един боен кон в сравнение с друг, но въпреки всичко бе добър човек.

— А сър Стивън?

— Ах, да! Драката в градината, бодила на розата! — Лейди Маргарет дълбоко пое дъх. — Възненавидях го още от самото начало: с пламтящи очи, стремителен, леко насмешлив. Сър Хю, не мисля, че той вярваше в нещо друго, освен в краля, в сър Реджиналд, и в меча в собствената си ръка.

— В нищо друго ли? — полюбопитства Корбет.

— О, ходеше на литургия и бърбореше по време на службата, ако не заспеше. Д’Обини нямаше време да се занимава с духовници или религия. Не богохулстваше, не ругаеше, но се държеше цинично и присмехулно. Никой не бе по-удивен от мен, когато постъпи в „Сейнт Мартин’с“.

— И ти продължаваше да не го обичаш?

— Сър Хю, понякога го ненавиждах! — Лейди Маргарет се обърна и сега лицето й стана остро, очите й се присвиха, устните й решително се стегнаха. — Реджиналд непрекъснато говореше за него и двамата не понасяха да бъдат разделени. Нито една Коледа, нито един Великден, Еньовден или пък празникът на Архангел Михаил не минаваха без неговото присъствие. Понякога имах чувството, че съм омъжена за двама, а не за един мъж.

— А как се държеше с теб?

— Не беше развратен, но очите му играеха и се държеше леко безочливо. Мисля, че се дразнеше от брака на Реджиналд. Годините минаваха. Сър Стивън все пътуваше по някакви задачи, поставяни му от краля. Когато заминаваше, аз падах на колене и благодарях на добрия Бог, но той винаги се завръщаше.

Лейди Маргарет сякаш изплюваше думите.

— А сър Реджиналд?

— Бяхме щастливи.

— Колко години бяхте женени?

— Пет.

— А изчезването на сър Реджиналд?

— В сърцето си винаги обвинявах Д’Обини. Трябва да си чувал легендата за Артур и неговите рицари, сър Хю. Е, Реджиналд обичаше тези приказки. Той събираше истории и никога не отпращаше някой трубадур или менестрел. Стивън подхранваше тези му фантазии, както човек храни някое куче. Аз все повече започнах да се тревожа. Сър Реджиналд лелееше един свой блян, да тръгне на кръстоносен поход, а сетне, когато турците постигнаха такива успехи в Задморските земи, сър Реджиналд реши да замине на Изток и да се присъедини към тевтонските рицари в похода им срещу езичниците на Изток. Бях отчаяна. Молех го да не тръгва. Това беше единственият въпрос, по който се карахме, понякога жестоко. — Лейди Маргарет отпи от бокала с горещото вино. — Веднъж, в средата на лятото, Стивън пристигна тук. Той и Реджиналд приличаха на палави ученици. Бяха като залепнали един за друг и крояха планове за кръстоносния си поход. Отначало поискаха да устроят турнир тук, в замъка Харкорт, на една от нашите големи ливади. Бяха поканени рицари от цялото графство.

Празненствата продължиха с дни. Реджиналд беше несравним боец, майстор на турнирите. Цял гореше от възбуда и все повече говореше за кръстоносния си поход. Изпитото в компанията на сър Стивън вино не подобри положението. В последния ден на турнира Реджиналд ми каза, че окончателно е решил да замине. Тази вечер се карахме до късно. Той пренощува в отделна стая. На следващата сутрин бе заминал.

Лейди Маргарет стисна бокала с виното и се загледа в огъня, като продължаваше да се полюлява напред-назад.

— Мадам, как замина той?

— Взе един боен кон, едно товарно пони, пари, провизии и дрехи. Бил е видян от някои арендатори, но Реджиналд често пътуваше…

— Наистина ли са го видели? — прекъсна я Корбет.

— Е, мъжът ми изглежда бързал и дори не спрял да ги поздрави, но те разпознали коня и отличителните му цветове. Никой не може да ги сбърка.

— И не взел със себе си нито коняр, нито прислужник?

— Никого. Отначало помислих, че се муси, че се е впуснал в някаква лудешка история и че ще се върне скоро. Мина седмица и започнах да се тревожа. Сър Стивън продължаваше да стои тук. Той направи някои внимателни проучвания. Гостилничарят от „Горският фенер“ бил видял мъжа ми, видели го били също и в Хънстантън, където взел кораб за Дордрехт. Трябва да е платил добри пари, защото натоварил и коня, и понито.

— А Д’Обини?

— Скарах се с него. Засипах го с обиди и заплахи. Казах му, че всичко е станало заради него и най-малкото, което може да направи, е да ми помогне. Оставих управители да надзирават делата в Харкорт и поех заедно със сър Стивън по същия път като съпруга ми. Заминахме за Хънстантън и преживяхме най-ужасното пътуване по море до Дордрехт. Отначало получихме добри новини. Сър Стивън отиде и разговаря с някои жители на града и с кмета. Доведе един пътуващ търговец, който уверено се закле, че е видял сър Реджиналд, че моят съпруг заявил, че е решил да замине, за да участва в похода на Изток. Ние продължихме нататък, но не успяхме да открием никаква следа от него. Сър Стивън каза, че не вижда никакъв смисъл в това. След три месеца ме остави на границата край Кьолн.

— Защо там? — попита Корбет.

— Дотогава нашето пътуване беше относително леко. Обаче Д’Обини започна да твърди, че след като веднъж навлезем в пустошта и дълбоките гори на Източна Германия, нашата задача ще стане невъзможна. Твърдеше, че трябва да останем в Кьолн и да чакаме. Аз отказах. Скарахме се и той замина. Аз го ругах, наричах го страхливец, негодник, подлец, но…

— Но какво? — запита Корбет.

— Бе направил, каквото можеше. Беше почтен спътник и сега, когато размишлявам след толкова години, разбирам, че е бил прав. Наех няколко души и продължих търсенето си. Останах зад граница цяла година, после се върнах у дома. Но Стивън Д’Обини вече бе променен. Не беше вече странстващ рицар, безстрашен войн, беше се отказал от меча и щита, бе дал монашески обет и беше постъпил в „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“.

— И никога ли не се срещнахте отново?

— Написах му писмо. Припомних му, че носи отговорността за изчезването на съпруга ми и че не желая отново да го виждам или да чувам за него. Така и не ми отговори.

— А сър Реджиналд?

— От мига, в който напусна Харкорт, до този час нито съм го виждала, нито съм чувала нещо за него. Понякога достигат някакви слухове, че са го виждали тук или там, но това са само приказки, в които човек не може да повярва и за пукнат грош. Така станах вдовица. Смятах се за вдовица.

— А Д’Обини?

— О, наблюдавах го отдалеч. Стивън беше способен човек. Следях неговия възход с помощта на кралското покровителство до заместник-приор, а скоро след това и до абат. Разбира се, имахме делови взаимоотношения, особено след като Кътбърт стана приор. Виж какво, сър Хю, той е същинска сврака в човешки образ. Искаше това, искаше онова! Не е ли в действителност Соколовият ручей притежание на абатството? Освен това Кътбърт ме уведоми за съществуването на някакво допълнение към някакво завещание, а аз му казах да върви да се обеси. Въпреки това, продължаваше да настоява. Обидите сякаш отскачаха от него като стрела от щит. — Тя се засмя. — Слушах брътвежите му. Как абатството „Сейнт Мартин’с“ няма реликва и как Кървавата ливада може да се използва за място, където да се построи странноприемница.

— Това безпокоеше ли те?

Лейди Маргарет се изсмя, обърна се и погледна открито Корбет в очите.

— Да се тревожа ли, сър Хю? Няма такъв монах, от когото да се страхувам! Какво ме е грижа, ако сложат нечии плесенясали кости в сребърно ковчеже? Ако искат, да си построят и катедрала на Кървавата ливада, само да не навлизат в моите земи или да не нарушават правото ми на собственик!

Корбет изпи виното си и остави бокала на масичката. Замълча за миг, защото чу някакви викове вън, обаче лейди Маргарет не им обърна внимание.

— Значи, не знаеш нищо повече за тези отвратителни убийства?

— Сър Хю, аз не знам за „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“ нищо повече от това, което знаеш и ти, а вероятно и по-малко.

Корбет усети, че след виното клепачите му натежават и му се спи. За миг само имаше усещането, че се е върнал в имението си в Лейтън и се помоли на Бога това да е истина. Лейди Маргарет Харкорт беше непреклонна, но въпреки всичко, в казаното от нея имаше нещо загадъчно. Тя сякаш бе описвала някакъв сън, а не онова, което в действителност се беше случило в миналото. Той изучаваше лицето й и въпреки че не можеше да си спомни да я е виждал преди, сега, седнал близо до нея, му се струваше, че я познава: погледите й, начина, по който говореше.

— Значи, не си се срещала с абат Стивън?

— Защо би трябвало да се срещам? Той беше духовник. Аз съм вдовица.

— А какво ще кажеш за тресавищата? — продължи Корбет. — Доколкото разбирам, в тях живее едно сплотено общество!

— В горите има разбойници! — Лейди Маргарет се усмихна. — Това не означава, че трябва да се срещам с тях. О, между другото, сър Хю — тя хвърли кос поглед към Ранулф, — научих, че твоите довереници са убили четирима от тях и са оставили телата им така, както селянинът захвърля телата на плъхове край коларския път. Новината за това обиколи цялата околия. Хората са доволни, въпреки че крият усмивките си в шепи. Впрочем, трябва да внимавате. О, да… — тя замълча за миг, — водачът на разбойниците, Скарибрик, се представя за дребен арендатор. Моят управител Пендлър мисли, че той организира и води злосторниците. Ходил ли си в „Горският фенер“?

— Не, но доверениците ми бяха там.

— Е, според слуховете — лейди Маргарет сега изглеждаше поуспокоена, след като се бяха отдалечили от кървавите деяния в абатството, — миналата нощ Скарибрик е бил в „Горският фенер“ и е бълвал заплахи и клетви. Вие убихте четирима от неговите хора и направихте останалите на глупаци; те са грубияни, които само размахват ножовете си и се наслаждават на възхитените погледи на онази сладострастна уличница Бланш.

Корбет прикри неспокойствието си.

— Изглеждаш твърде добре осведомена, мадам!

— Аз съм владетелка на тези земи, сър Хю. Грижа се за своите арендатори, а те ми разказват какво става.

— Нима имаш арендатори и в абатството „Сейнт Мартин’с“?

— Не, но си имам Пазача край портата, нашия самопровъзгласил се отшелник. Някога той работеше тук, знаеш ли. Как беше името му? А, да, Сейлиъм! Твърди, че е потомък на френски благородник. Беше някакъв дребен служител, иконом или домакин, не помня вече. Сър Реджиналд го харесваше. Жената на Сейлиъм умря при някаква епидемия и той тръгна да пътува. Когато се върна, му предложих къщичка и някаква работа, обаче животът в горещите страни беше разстроил разума му. Той си построи онази колиба срещу стените на абатството с разрешението на абат Стивън. Не знам какво е в действителност Сейлиъм. Божи човек? Магьосник? Или налудничав? Често идва в кухните ни, когато, както казва, е започнал да досажда на монасите. Той ни носи всички новини. През последните няколко дена бръщолевеше като сврака.

— И каза ли ви за тайнствения тръбач?

— О, да.

— Правила ли си опит да разбереш кой е той? — запита настоятелно Корбет.

Лейди Маргарет сви рамене:

— Сър Хю, аз не вярвам в легенди за горски таласъми и духове. Или че демоничният призрак на сър Джефри Мандевил броди из блатата.

— Значи този, който надува рога, е човек от плът и кръв?

— Разбира се! Очевидно — продължи тя, — Мандевил е имал някакъв знаменосец, херолд или тромпетист, който винаги съобщавал за пристигането на злия си господар в областта. Както знаете, Мандевил е бил убит и душата му отишла в ада. Тъй или иначе, когато беше млад рицар, Д’Обини много харесваше този разказ. Когато наближаваше замъка Харкорт, той спираше и надуваше ловджийския си рог. — Тя сви раздразнено устни. — Беше свикнал да пристига по всяко време. Сър Реджиналд мислеше, че това е много забавно. Отиваше до прозореца и отговаряше, надувайки своя рог.

— Обаче абат Стивън е мъртъв, а рогът още се чува нощем!

— Знам, разпратих нашите икономи, но те не могат да разберат кой е този човек. Тези дни пак ще ги изпратя при Пазача.

— Възможно ли е да е той?

— Трябва да е той. Знам, че има ловджийски рог. Винаги бърбори какво е чул през нощта. Обича да вълнува умовете със своите разкази.

Корбет мълчаливо си обеща да посети този странен отшелник.

— Навсякъде из блатистите земи се разказват такива предания — продължи разсеяно лейди Маргарет. — Призрачни истории за демонични ездачи, вой на адски зверове. Нали знаете за блуждаещите огньове?

Корбет кимна.

— Внимавайте с тях! Знае се, че Скарибрик използва фенери и светлини, за да примами непредпазливите пътници и да ги отклони от пътя им.

Корбет седеше и наблюдаваше как цепениците пращят и пукат в огнището. Разговорът му с лейди Маргарет не беше хвърлил никаква светлина върху загадките, не беше му дал нищо ново и въпреки това той беше убеден, че тя би могла да му каже далеч повече. Имаше усещането, че е влязъл в тъмна стая с изгасени светлини и здраво затворени прозорци. Просто обикаляше из нея и напипваше пътя си, като се препъваше и подхлъзваше.

Той размишляваше, загледан в огъня: лейди Маргарет се бе подготвила добре. Разказите се сипеха от устата й като сюжетните линии на някаква пантомима, но защо бе всичко това? Да скрие собствената си тежка скръб? Да прикрие навярно дълбоката си омраза към абат Стивън? Тя почти не показа, че е опечалена при пристигането му и не прояви никакъв интерес към подробностите около тази ужасна смърт: как един човек, когото някога съпругът й е обичал, е бил намерен с дълбоко забита в гърдите кама.

— През целия ден ли ще останеш тук? — прошепна лейди Маргарет.

— Не, милейди. Обаче бих желал да се върна към въпроса за сър Стивън Д’Обини. Мадам — Корбет внимателно подбираше думите си, — ще ми кажеш ли нещо за отношенията между сър Стивън и твоя съпруг?

— За какво намекваш, кралски служителю? — Лейди Маргарет умолително вдигна ръка. — Наистина ще се разсърдя! Толкова години са минали оттогава! Обаче да, имаше подмятания, зловредни слухове, че в прекалено силната им привързаност имало нещо съмнително.

— И така ли беше?

— Не! — Тя поклати глава. — Сър Стивън обичаше жените със сърце, душа и тяло. Нищо не му доставяше по-голяма наслада от един вълнуващ флирт. Но всичко това беше част от образа на странстващия рицар, на трубадура. Д’Обини знаеше всичко за дворовете на любовта, песните и поемите на Прованс. Нещо повече, той се влюби.

— Да, мисля, че е бил влюбен — прекъсна я Корбет. — В абатството намерих една книга, в чийто край има любовно стихотворение, написано от ръката на абат Стивън.

— Стихотворение ли, сър Хю? Помниш ли го? Корбет затвори очи:

— Прочетох го съвсем набързо. Звучеше горе-долу така: „Прекарах младите си дни в целувки и любовен плам, когато трябва днес да се оттегля, усещам, че сърцето ми се къса…“

Лейди Маргарет се приведе напред: колкото и да се опитваше, тя не можеше да спре треперенето на устните си и сълзите, бликнали от очите й.

— Колко отдавна! — прошепна тя. — Реджиналд също пишеше любовни стихове за мен! — Тя замълча, като се опитваше да се овладее. — Куплети, стихове и оди…

— А голямата любов на Д’Обини?

— Знам съвсем малко за нея, сър Хю. Реджиналд ми разказа някои подробности непосредствено преди да изчезне.

Била е млада жена от благородно семейство — струва ми се, името й било Елоиз Аржантьой. Стивън се влюбил дълбоко в нея, но тя не му отвърнала с взаимност и не пожелала да има нищо общо с него. — Лейди Маргарет се взираше безизразно в стената над огнището. — Оттеглила се от света и постъпила в манастир, забравих в кой, но той бил затворена общност, и не допуснали там сър Стивън. Предполагам, че това беше още една причина за нашата вражда: докато сър Стивън беше с мен в чужбина, Елоиз починала и била погребана в градините на манастира. Това навярно преобърна ума му и помрачи съзнанието му. Той вече не беше същият.

— А слабостта му към Рим?

— А, да! — Лейди Маргарет докосна бялото покривало на главата си, като отново подреди диплите и гънките му. — Да, всичко свързано с Рим, очароваше сър Стивън. По време на войната срещу Монфор сър Стивън и съпругът ми трябвало да се крият. Според един разказ, намерили приют в някаква гора, някъде на югозапад, и попаднали на развалините на римска къща или вила. Стивън никога не забравил красивите мозайки и стенописи. След войната той прекара доста време в Оксфорд, Кеймбридж и катедралните училища, и все молеше библиотекарите и архиварите да му заемат ръкописи и всичко, свързано с римляните.

— Учен ли беше сър Стивън?

— Да, той и сър Реджиналд бяха посещавали Мертън Хол в Оксфорд. Когато заговореше за древните времена — продължи тя, — за да бъда честна, ще ви кажа, че ставаше съвършено различен човек, вече не беше нито арогантен рицар, нито остроумен придворен. Освен любовта си към Елоиз и отношението му към съпруга ми, единственото време, когато даваше израз на истински чувства, беше, когато говореше за „всякакви римски работи“, както обичаше да казва.

— И продължил да се интересува от тях и като монах, единствената му връзка с неговия прежен живот?

— Сър Хю! — Лейди Маргарет остави бокала, който бе стискала досега с две ръце, на масата. — Ти си добре дошъл, но този разговор все пак ме разстройва. Може би, ако няма нищо друго…

Тя се изправи и му протегна ръката си. Корбет я взе и целуна пръстите й. Въпреки огъня, те бяха ледено студени.

— Съжалявам, че трябваше да те обезпокоя, мадам, обаче…

— Знам, знам! — отвърна тя. — Ако си спомня нещо, сър Хю, ще те уведомя.

Ранулф и Чансън също станаха. Лейди Маргарет хвана Корбет за лакътя.

— Има още нещо. В абатството се намира и друг посетител, архидякон Ейдриън Уолъсби, нали? Чух за пристигането му. Той не обичаше абат Стивън.

— Знам за това! — засмя се Корбет. — Били са съперници на академичното поле.

— Бяха повече от това!

Корбет спря с ръка върху дръжката на вратата. — Мадам?

— Ейдриън Уолъсби не ти ли е казвал? — продължи тя. — Той е роден по тези места. Двамата с Д’Обини посещавали същото катедрално училище. Обаче тях ги разделяше нещо повече от Теологически спорове. В младостта им имало някакъв случай, когато разгорещени думи довели до размяна на удари. Абат Стивън може и да е забравил, обаче аз мисля, че Уолъсби не е.

Тя отведе Корбет в преддверието. Един иконом донесе наметалата и военните им колани. Лейди Маргарет попита какво друго става в абатството и Корбет й отвърна разсеяно. Излязоха на стълбите. Един коняр докара конете им. Te процвилваха тихо и пристъпваха в леденостудения въздух, а дъхът от муцуните им се издигаше на малки облачета. Корбет се загледа в сивото, прихлупено небе, което заплашваше с нов снеговалеж. Студеният вятър шибаше лицата им.

— Желая ти спокойно пътуване, сър Хю!

Лейди Маргарет протегна ръка. Корбет отново я целуна. Вече се канеше да слезе по стълбите, когато тълпа от загърнати в дрипи мъже и жени излезе от горичката, която ограждаше пътя към главната порта. Бяха тридесет-четиридесет човека общо, повели дребни, космати понита, вещите им бяха струпани високо и обвързани с въжета. Всички вървяха целенасочено към замъка. Управителят Пендлър забързано се появи откъм конюшните зад къщата.

— Милейди, имаме посетители!

— Не, Пендлър — просто отвърна тя, — имаме гости!

Корбет удивено гледаше как разнородната тълпа просяци приближаваше. След тях идваше каруца, чиито колела се клатеха и скърцаха, теглена от дръглив кон, който изглеждаше сякаш не бе ял с дни. Просяците бяха облечени в парцали, главите и лицата им почти не се виждаха. Водачът им доближи с вдигнати ръце и поздрави лейди Маргарет. Корбет не можа да реши дали бяха пътници, цигани или разнородна група странстващи артисти.

— Милейди, не знаех, че имаш обичая да посрещаш гости?

Лейди Маргарет се засмя и отрицателно поклати глава.

— Изглеждат премръзнали — прошепна тя. — Това са пътници, Корбет. Te могат свободно да преминават през владенията ми. Тук са добре дошли до топенето на снеговете. Даваме им храна и питие, грижим се за конете им и им даваме нови дрехи.

— Проява на голямо милосърдие, милейди!

— Не толкова, сър Хю, по-скоро съчувствие. Знам какво е да пътуваш, отдаден на безнадеждно търсене, а имам повече от достатъчно, което мога да споделя с тях. Сега трябва да се погрижа за тях.

Корбет разбра намека. Той слезе по стълбите, взе юздите на коня си и се настани на седлото. Спътниците му постъпиха по същия начин. Корбет вдигна ръка за поздрав, нахлупи качулката си и подкара коня. Лейди Маргарет обаче вече бързаше по стълбите, нетърпелива да посрещне пътниците. Корбет почти бе стигнал до завоя, който водеше към изхода, когато чу някой да произнася името му. Беше управителят Пендлър, който бързо приближаваше, газейки снега. Той сграби стремето на Корбет и вдигна към него воднистите си очи.

— Съобщение от лейди Маргарет! — едва си пое дъх той. — Предупреждение! Докато вървели към замъка, пътниците видели хора в гората. Не били от това имение. Тя казва да внимавате!

Корбет се наведе и го потупа по ръката:

— Благодари на лейди Маргарет, ще внимаваме! — Той задържа ръката на мъжа: — Твоята господарка е благородна и състрадателна. Откога е така?

— О, от години! От по-дълго, отколкото мога да си спомня. Господарката ми е светица, сър Хю! — Той издърпа ръката си. — Много малко са като нея!

Корбет погледна назад към замъка. Сега лейди Маргарет се намираше в средата на групичката пътници. Той взе юздите и потегли, потънал в мисли, повел спътниците си към главната порта.

Брат Ричард излезе от сметната стая и пристъпи в малкия, застлан с плочи двор. Огледа небето и тихичко изруга възможността отново да завали. След отслужването на литургията всичко беше притихнало. Въпреки хаоса и кървавото убийство, братята се опитваха да се придържат към обичайните си занимания и работеха в скрипториума на манастира, в библиотеката или в кухните. Все пак това остро, студено време радваше брат Ричард. През зимните месеци тук рядко идваха посетители. Той мислено споделяше убеждението на приора Кътбърт, че колкото по-бързо си заминат кралските служители, толкова по-добре. Тогава може би убийствата ще спрат? Празна мисъл.

Брат Ричард въздъхна и затвори вратата на стаята си. Нахлупи качулката и колебливо се подготви да изпълни задачата, поставена му от приора Кътбърт. След смъртта на бедния Гилдас никой не бе влизал в работилницата на строителя. Сметката все пак трябваше да се направи и да се тегли чертата. Брат Ричард прегази снега, спря и изруга. Беше забравил писмените си принадлежности. Върна се в стаята си, взе ги от една скамейка и нахлупи качулката. Вече се канеше да излезе, когато видя тежкия ръжен в ъгъла. Брат Ричард го взе. Щеше да му помогне да върви по-устойчиво през снега, а можеше и да му послужи за защита, ако някой го нападнеше. Но кому ли пречеше той? Брат Ричард излезе и внимателно пое към работилницата на Гилдас. Беше объркан. Защо бяха станали тези ужасни убийства? Кому бе сторил зло бедният библиотекар Френсиз? Или трудолюбивият Гилдас? Дори Заместник-приорът Хамоу, този досаден дребничък човек, който въпреки това бе добросърдечен по своему? А кой можеше да таи недобри чувства към него самия? Някога Ричард беше войник, бе служил в Уелс и Гаскония. Той наистина вярваше, че е бил призован от Бога и се опитваше да живее живота на свят монах. Вярно, помисли той, докато размахваше ръжена, имаше своите слабости. Жените, съблазънта на нежната плът. Какво пък, изкушенията идват и си отиват като сън през нощта. Той харесваше храната си, особено онези златисти, вкусни препечени сладки, деликатес от кухните на абатството; обичаше вкусното бяло месо на скопените петли и приготвеното с много подправки свинско.

Докато стигна до работилницата, устата на брат Ричард се напълни със слюнка. Той взе връзката ключове, отвори вратата и влезе. Огледа се и усети, че някаква буца засяда в гърлото му. Това беше царството на Гилдас. Жизнерадостен, работлив, Гилдас обичаше да говори за камъни и градежи. Сега го нямаше, бе загинал, с жестоко смазан череп. Брат Ричард обиколи бавно помещението, докосвайки дървените чукове с дългите им дръжки, железните чукове, секачите, погали каменния къс, който Гилдас бе обработвал. После влезе в канцеларията в дъното на работилницата. Ръкописите на Гилдас лежаха разпилени на масата, целите изпълнени със сложни рисунки и изчисления. Там стоеше дори половница с вкиснало пиво. Брат Ричард въздъхна и седна. Остави торбичката с писмените си принадлежности на пода и започна да придърпва ръкописите към себе си. Опита се да разбере нещо, но го обзе безпокойство. Тогава се върна в работилницата. Изведнъж усети студен полъх и се сети, че е оставил вратата незаключена.

— Не, не, няма да я заключвам! — прошепна той. Ако се случеше нещо, може би щеше да се наложи да излезе бързо. Не искаше да падне в капана като брат Френсиз. Все още се чувстваше неудобно, сякаш бе влязъл насила в нечие чуждо жилище. На една полица видя блестяща медна ваза. Усмихна се. През лятото Гилдас винаги я сваляше и я пълнеше с цветя. Отиде до лавицата, свали вазата и я завъртя, като се опитваше да улови светлината. Точно тогава съзря някаква сянка, която се отразяваше в лъскавата повърхност. Бързо се извърна и зяпна ужасено. Убиецът се бе промъкнал изневиделица; вдъхващата ужас фигура пред него бе облечена в сивото расо на бенедектинец, но лицето й бе покрито с червена кожена маска. Носеше черни ръкавици, държеше кама в едната ръка и кривак в другата. Убиецът пристъпи напред и ножът се издигна във въздуха. Брат Ричард, стиснал медната ваза, замахна отчаяно и отблъсна удара. Насилникът отстъпи. Брат Ричард забеляза, че той носи меки кожени ботуши. Опита се да овладее паниката си и си припомни дните, когато бе войник. Наистина, не можеше да види очите на мъжа, обаче вазата бе спасила живота му. Ако не се беше обърнал, само за частица от мига… Нападателят отново тръгна към него, но брат Ричард се стегна. Използва вазата като тояга: стомана и мед се сблъскаха и шумът от удара раздра тишината. Нападателят с червената маска опита още веднъж — париращ, немощен опит. Разкъсван между страх и смелост, брат Ричард отвърна на удара. Нападателят отстъпи, после настъпи отново. Брат Ричард извика, отскочи встрани и се препъна. Очакваше насилникът да се възползва от грешката му. После се извърна и видя, че нападателят с червената маска бяга през вратата навън.