Пол Дохърти
Призракът на тресавището (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Prima est haec ultio, quod se iudice nemo nocens absolvitur.

Най-голямото наказание за виновните е, че те никога не получават оправдание в собствените си очи.

Ювенал

„Пази ме като зеница на око; скрий ме в сянката на Твоите крила.“

Корбет изговаряше думите от псалма, докато яздеха по разорания от каруци път. Вече бе почти пладне. Почвата под копитата беше разкаляна и мокра и конете се пързаляха. От двете им страни се простираха покрити със сняг полета, бяла пустош, изпълнена със зловеща тишина, която изнервяше Ранулф, нарушавана единствено от острото грачене на кръжащите врани и гарвани. Чансън мълчаливо яздеше зад Корбет, а Ранулф бе малко по-напред. Корбет се опита да прикрие безпокойството си. Намираха се в открита местност, с живи плетове от двете им страни, прорязвани само тук-там от широки отвори, направени от кравари и овчари. Предупреждението за Скарибрик и неговите разбойници малко бе смутило Корбет. Той помисли да се върнат и да помолят лейди Маргарет за охрана, но това нямаше да е честно. Наемателите на земите и служителите от замъка не бяха войници. Te щяха да се поколебаят да вдигнат оръжие срещу хората, с които бяха принудени да живеят. По начина, по който Ранулф седеше изправен на седлото си, съдеше, че неговият довереник също е нащрек. Пред тях, от двете страни на пътя се издигаше тъмна стена от дървета. Корбет провери дали мечът му излиза леко от ножницата и извади ножа си. Без никакво предупреждение Ранулф подкара в тръс, но скоро дръпна юздите и скочи на земята; вдигна левия крак на коня си и огледа копитото.

— Не се учудвайте! — каза той дрезгаво, без да вдига очи. — Слезте и ме последвайте.

Корбет и Чансън се подчиниха. Зелените очи на Ранулф горяха при мисълта, че скоро може да влезе в бой.

— Te ни очакват отпред — каза Ранулф, — скрити сред дърветата.

— Откъде знаеш? — попита Корбет. — Не беше ли това грак на птици?

— Не бяха птици! — отвърна Ранулф. — Напряко на пътя лежи покрито със сняг дърво. Не, Чансън, не поглеждай натам! Прави се, че с коня ми е станало нещо.

Конюшникът се подчини.

— Видя ли дървото? — попита Корбет.

— Съзрях го. Коловозът слиза надолу, после тръгва нагоре. То е на върха на превала.

— Може да е дело на убиеца от „Сейнт Мартин’с“! — прошепна Чансън.

— Не ставай глупак! — Ранулф пусна крака на коня и го потупа по гърба. — Нямаше го, когато идвахме, и трябва повече от един човек, за да се повали дървото и да се довлече до пътя. Скоро не е валяло, тъй че откъде е дошъл снегът по него? Всъщност не мога да видя ствола, само клоните от едната му страна. Е, господарю, какво да сторим?

— Бихме могли да се върнем и да потърсим помощ, но не съм сигурен доколко могат да ни помогнат. Бихме могли да се опитаме да намерим друг път, но пък може да се загубим, а разбойниците сигурно ще ни преследват. — Корбет придаде твърдост на гласа си. — Онова, което смятам за разумно, Ранулф, е да яхнем конете и да се направим, че с коня ти е станало нещо. Ще яздим от двете ти страни, сякаш сме се унесли в дълбок разговор, а после, когато дам сигнал, ще препуснем. Все някак ще трябва да се измъкнем. Ранулф, ти тръгваш пръв, Чансън е втори, аз ще съм последен. Ако препятствието е твърде високо или опасно, ще се опитаме да го заобиколим: ти ще трябва да решиш. Ранулф продължаваше да стои с гръб към дърветата.

— Вероятно ще трябва да го заобиколим! — каза той. — Внимавайте как вървят конете ви! Тъй или иначе, ще трябва да си проправим пътя с бой.

Ранулф извади меча и камата си.

— Чансън, не показвай никакво оръжие, докато заобикаляш препятствието. Ако трябва, удряй с ботуш. Te ще са въоръжени с лъкове и стрели. — Ранулф стисна Корбет за китката. — Това не значи, че са опитни стрелци, повелители на конете! Сигурно са свикнали да стрелят по неподвижна мишена. Освен това ще са премръзнали, а пръстите им вкочанясали. Няма друг начин. Можем да се помолим.

Те възседнаха конете си. Ранулф яздеше по средата. Корбет се държеше, сякаш бе загрижен от нещо и обръщаше внимание на коня на довереника си, докато в същото време се опитваше да овладее страха и паниката, които караха стомахът му да се свива и ускоряваха туптенето на сърцето му. Погледна нагоре. Сенчестият тунел от дървета приближаваше все повече. Можеше да различи стъблото на отрязаното и довлечено до тук дърво, препречило пътя им и покрито с тънък слой сняг. В съзнанието му изникваха образи и спомени от войните в Уелс. Тъмни долини, покрити със сняг хълмове и мъже от племената, които си проправяха път през надвисналите дървета. Сега щеше да е същото. Той затвори очи и изрече набързо една молитва. Все повече приближаваха. Тишината бе зловеща, ненарушавана дори от птичи глас. Дървото бе стоварено през пътя някак под ъгъл: дясната му страна беше твърде висока, за да се опитат да я прескочат.

— Ранулф, върви наляво — прошепна Корбет, — но внимавай за всяка дупка по пътя!

Ранулф внезапно препусна напред, конят му мина в лек галоп, после в пълен. Чансън го последва. След тях пое и Корбет. Заобикалящият го свят се стесни единствено до дърветата от двете страни и чаткащите копита на конете им. Приближиха още повече. Ранулф свърна рязко вляво. С един скок той преодоля препятствието. Чансън стори същото. Още докато летеше във въздуха, стрелите започнаха да съскат около него. Корбет последва Ранулф и Чансън. Конят му преодоля падналото дърво, но се приземи тромаво: той се плъзна, а железните подкови започнаха да драскат върху горския път. Десният крак на Корбет се измъкна от стремето. Той беше отхвърлен встрани и с огромни усилия успя да възстанови равновесието си. Конят му се вдигна на задните си крака и Корбет чу викове и крясъци. Успя да овладее коня, но животното внезапно се обърна, сякаш искаше да потегли назад. Откъм дърветата тичешком се появиха някакви фигури. Край лицето на Корбет прелетя стрела. Видя около себе си вихъра от човешки лица. Някой се опита да се качи зад него на седлото, но бойният кон беше добре обучен и ритна мъжа със задните си крака. Неговият писък прониза въздуха, преди още Корбет да извади меча си. Край главата на коня се появи лице, полускрито от качулка. Корбет замахна с меча и го разсече от темето до брадичката. Ранулф и Чансън се присъединиха към схватката. Беше кървава, жестока битка, тримата мъже се сражаваха с нападателите си, които отчаяно се опитваха да ги смъкнат от седлата. Корбет усети лека болка в дясното си бедро и щети с ефеса на меча си маскираното лице на разбойника. Успяваха да се придвижат напред. Конете приклякаха. Облечени в кафяво и зелено мъже с прикрити от отвратителни маски лица се трупаха край тях. Чансън тромаво се отбраняваше с меча си, но в разгара на натиска успя да нанесе също толкова вреда на противника, колкото и умелата, мълчалива игра на меча на Ранулф, чиято жажда за кръв се бе разпалила до краен предел.

— Препускайте! — извика Корбет.

Той заби шпори. Бе сигурен, че Чансън го следва; последен яздеше Ранулф. Той погна един мъж, който се залюля, а после стовари меча си върху главата му и я разцепи. След това като Корбет, приведен над седлото, пусна коня в галоп нагоре по горския път, докато стрелите продължаваха да свистят край тях. Препускаха, докато усетиха, че са в безопасност. Корбет придърпа юздите. Беше облян в пот, стомахът му тъй се бунтуваше, че всеки момент можеше да повърне. С наведена глава, Чансън кашляше и вече повръщаше. Ако не беше Ранулф, би паднал от седлото. Корбет започна да трепери. Направи три опита, преди да успее да вкара обратно в ножницата меча, който сякаш се бе превърнал в част от ръката му. Огледа коня и провери крака си. Не видя кръв или рана и тогава разбра, че навярно е бил ударен от кривак или с ефеса на сабя. Секретарят на Зеления печат беше спокоен и невъзмутим. Той не показваше никакви признаци, че сблъсъкът го е развълнувал, освен че беше малко задъхан. Но лицето му беше много бледо, устните образуваха тънка безкръвна ивица, а в зелените му като на котка очи гореше ярост. След като се убеди, че Чансън е по-добре, Ранулф се смъкна от седлото. Той изчисти меча си в снега и започна да загребва с шепи, за измие петната от кръв и съсиреците от седлото и сбруята си.

— Добре се справи, Чансън! — похвали го той.

— Защо не тръгваме? — смотолеви конюшникът. — Te може да ни преследват!

Корбет обърна коня си и огледа горската пътека.

— Съмнявам се! — възрази Ранулф. — Колцина бяха тук, сър Хю? Около тринайсетима, а? Поне петима паднаха. До падането на нощта ще са мъртви. Двама или трима са ранени. Стига им за един ден. Успяхме да ги изненадаме. — Той остро се изсмя. — Макар сега да сме като пребити, а? Сега ще надничат като зайци измежду дърветата. Ще ближат раните си и ще се помъкнат към „Горският фенер“, за да опишат какви храбри воини са.

Корбет едва го чуваше. Чувстваше се премръзнал, уморен и изтощен.

— Мисля, че трябва да се върнем в абатството — поде Чансън, — макар че е ужасно място. Искам вино и топла чорба, после да си легна на леглото и да придърпам завивката около себе си.

Ранулф върна меча си в ножницата и скочи на седлото.

— Изглеждаш свеж като пролетно цвете! — закачи го Корбет.

Довереникът му отвърна с хладен поглед.

— Достави ти удоволствие, нали? — промърмори Корбет. Той се наведе и потупа коня по просмукания от пот гръб.

— Доставяше ми удоволствие да въздавам заслужено правосъдие на тези разбойници! — заяви Ранулф. — Видях водача им, Скарибрик. Той не взе участие в сражението. Стоеше под дърветата и наблюдаваше. — Взе поводите и добави: — Е, господарю, а сега накъде?

— Обратно в абатството, но първо ще посетим Пазача край портата. — Корбет не обърна внимание на стоновете на Чансън. — Трябва да се срещнем с него; и той може да е убиецът, както и който и да е монах!

Ранулф обърна коня си:

— Тогава, както казват свещениците, procedamus in pace — да вървим напред в мир.

Корбет последва Ранулф. Той отново нахлупи качулката си и плътно се обгърна с наметалото. Опита се да мисли за Мейв, за децата, за замъка Лейтън през някой топъл слънчев ден, за празниците и пиршествата, докато се опитваше да овладее ужаса, който още продължаваше да го разтърсва. Беше участвал в много битки. Винаги беше едно и също, особено в онези зловещи гъсталаци: внезапният удар на камата и меча; убийственото просъскване на стрелата във въздуха. Наложи си да се отпусне. Единственото, което виждаше край себе си, бяха редеещите дървета, които откриваха път към заснежени поля. Долавяше случайния вик на птица или някое внезапно прошумоляване в рововете от двете страни на пътя.

— Ето го! — извика Ранулф.

Вече бяха навлезли в територията на абатството; шпилът на църквата се извисяваше към сивите облаци. Корбет можеше да различи покритите с плочки покриви, широките фронтони и украсените с орнаменти каменни части на сградите на абатството над сивата преградна стена. Минаха край Кървавата ливада. Корбет дръпна юздите и се загледа през дъбовете в погребалната могила в средата.

— Ако живите не могат да ми помогнат — прошепна той, — навярно мъртвите ще го сторят?

Те продължиха напред, минаха през главната порта и тръгнаха покрай стената. Ранулф внезапно дръпна юздите на коня си и посочи малката, покрита със слама колиба, прилична по-скоро на краварник, построена край стената при една от страничните врати. Черен стълб дим се издигаше през един отвор в покрива. Земята наоколо беше покрита със счупени гърнета, остатъци от кости и парцали.

— Не може да се каже, че е от най-чистите и спретнати хора! — засмя се Ранулф. — Но ето го и нашият отшелник. Сър Хю, желая ти успех! — Той обърна коня си.

— Къде отиваш? — остро попита Корбет.

— Имам си работа! — отвърна Ранулф.

И преди Корбет да успее да възрази, той пришпори коня си по коловоза.

— Къде отива? — простена Чансън.

Корбет имаше известни подозрения, обаче ги запази за себе си. Той слезе от коня и го поведе край стената. От колибата тромаво се измъкна Пазача и застана с разкрачени крака и ръце на хълбоците.

— Дошли сте точно навреме, за да хапнете! — излая той. — Чудех се кога ще дойдете. Искате ли хляб и месо?

Отново се вмъкна вътре. Корбет погледна към Чансън: цветът започваше да се завръща върху лицето на конюшника.

— Наглеждай конете! — заповяда кралският служител. Той влезе вътре след Пазача. Колибата беше по-чиста и спретната, отколкото бе очаквал. Много напомняше на бедно селско жилище: под от утъпкана пръст, два отвора на стените, провесено парче кожа вместо врата. Отворът в сламения покрив даваше възможност на дима да излиза от огнището, вградено в кръг от камъни. Над жаравата върху приспособен триножник бе поставено желязно котле. В помещението се усещаше някаква сладка, ароматна миризма. В единия ъгъл имаше легло, поставено върху магарета; в другия се виждаше голяма, очукана ракла, върху която бяха подредени калаени паници, чаши и кани, всички напукани и очукани от времето.

— Не се ли боиш от пожар? — измърмори Корбет.

— Е, ако стане пожар — сега Пазача се бе навел над гърнето и разбъркваше нещо в него с дървена лъжица, — ще си плюя на петите, а после ще се върна и ще си струпам нова колиба. Монасите са много добри, както и лейди Маргарет, което сигурно вече си разбрал.

Той донесе разнебитено трикрако столче и го намести на пода до стената.

— Седни тук!

Взе една паница, напълни я и я подаде на Корбет. За Чансън, който чакаше вън с конете, също имаше приготвена купа. Корбет извади роговата си лъжица и започна да се храни. Чорбата беше много добра: гъста и тъмна, с парченца сочно месо, зеленчуци и хляб. Усети дори малко сол. Внимателно сръбна от лъжицата. Пазача край портата се върна, пусна кожената завеса и мрачно нахлупи качулката си.

— Имам и светилник — предложи той.

— Седни! — отвърна Корбет. — Очакваше ме, нали? Пазача напълни паница и за себе си, седна с кръстосани крака пред Корбет и засърба шумно. Лицето му бе почти закрито от кичури сплъстена коса.

— Разбира се, че те очаквах. Ти си кралският пратеник, нали така? Сигурно искаш да ме питаш за нещо?

— Бил си кръстен Сейлиъм — започна Корбет. — Разбрах от лейди Маргарет, че си роден в тази област и си прекарал младостта си във владенията на рода Харкорт.

Пазача облиза устни.

— Щом лейди Маргарет казва, значи е така.

— Помниш ли историята на приятелството между сър Стивън и сър Реджиналд?

— Разбира се, двамата бяха другари по оръжие.

— А беше ли щастлив бракът на лейди Маргарет? Пазача сведе лице и облиза очуканата си лъжица.

— Разбира се.

— Беше ли там в деня, когато сър Реджиналд изчезна?

— Разбира се! — Пазача вдигна лице, мустаците и брадата му бяха изцапани от чорбата.

— Разбира се! Разбира се! — повтори Корбет. — Какви бяха задълженията ти в замъка?

— Бях управител и се грижех повече за домакинството, отколкото за земите.

— А помниш ли деня, в който сър Реджиналд замина?

— Да, той замина рано сутринта. Помогнах му да оседлае коня си. Не се изненадвай — продължи той, — това беше една от работите, които трябваше да върша.

— И този човек със сигурност беше сър Реджиналд?

— Кой друг би могъл да бъде?

— А как изглеждаше? Беше ли обръснат и преоблечен в чисти дрехи?

— Той сам натовари коня си, после тръгна, като едва отронваше по някоя дума. Попитах го къде отива.

— „На голямо приключение, Сейлиъм!“, отвърна той и пое. Струва ми се, че беше петък, празника на свети Ириней. Домашните и гостите спяха след турнира. Сър Стивън се обезпокои, когато сър Реджиналд не се завърна след няколко дена, и тогава започна търсенето.

— А ти взе ли участие?

— Разбира се, че взех. Обичах сър Реджиналд. Той беше много добър с мен. Обеща ми да ме направи свой оръженосец.

Отговаря бързо и спокойно, помисли Корбет. Спомни си първия път, когато срещна Пазача край портата: беше напрегнат и развълнуван. Корбет не можеше да повярва. Същият човек ли беше това? Пазача говореше гладко, без да спира да си припомни или да провери паметта си.

— Дори предложих — продължи да бъбри Пазача, — да придружа сър Стивън и лейди Маргарет, но те отказаха.

— Не взеха ли прислуга със себе си?

— Не, никого. Няколко месеца по-късно сър Стивън се върна. — Пазача остави паницата си и размаха ръце. — Беше съвсем променен, отслабнал, с изпито лице, вече не се задяваше, не се и смееше. Той се върна в замъка. Не можех да повярвам, когато съобщи, че постъпва в абатството „Сейнт Мартин’с“. След няколко месеца се върна и лейди Маргарет. Тя също бе променена. Облече вдовишки одежди, провеси черни платна в залата. Разбрах, че животът завинаги се е променил: лятото и есента бяха свършили, бе настъпила лютата зима. После всичко продължи по същия начин. Замъкът Харкорт стана свърталище на призраци. Вече нямаше турнири и пиршества, трубадури или менестрели, жонгльори или пътуващи артисти.

— И ти започна да скиташ?

— Да, тръгнах да скитам. През Франция до Италия. Дори посетих Рим и взех кораб до Светите земи. Върнах се много болен и прекарах известно време в болницата „Свети Вартоломей“ в Смитфийлд. Когато пристигнах тук, сър Стивън беше приор. — Той чу конете да цвилят отвън и погледна към вратата.

— Чансън ще се погрижи за тях. Продължавай да разказваш.

— Той ме посрещна като отдавна изгубил се брат. Позволи ми да си направя тази колиба. — Пазача посочи към гърдите си. — Дори ми даде разрешително и аз се установих тук. Имах хляб и месо, и небеса, които да гледам. Обичам това място.

— Теб всички те харесват, нали? — отбеляза Корбет. — Абат Стивън е бил добър с теб; лейди Маргарет също, но тя е състрадателна към всеки, нали?

— Винаги е била такава.

— Дори и преди сър Реджиналд да изчезне?

Пазача отвори уста, очите му придобиха предпазлив израз.

— Ами… не знам… — запъна се той, докато отговаряше.

— А тя и сър Стивън срещаха ли се след това?

— Нито веднъж.

— Не е ли странно? Имали са толкова общи спомени, а не са се срещали? — настоя Корбет. — Не са ли си разменяли поне писма?

Отшелникът взе паницата си.

— Попитах абат Стивън за това. Той каза, че миналото е свършило, че е затворено с желязна врата. Тя нямала нито дръжка, нито ключ, каза той, и само смъртта щяла да я отвори.

— А Кървавата ливада? — Корбет реши да променя разговора и да го връща назад или да го препраща напред колкото е възможно по-бързо.

Пазача се наведе да напълни паницата си, но това бе само опит да спечели малко време.

— Какво за Кървавата ливада? — повтори той. — В нея има погребална могила, дъбове от двете страни, стената на абатството в единия край и Соколовият ручей долу.

— Каза, че абат Стивън възнамерявал да промени решението си?

— Ами така каза. Разказах ви как един ден минаваше оттук и аз…

— Защо би трябвало да ти го казва?

— Не знам. Понякога разговаряше с мен. Тревожеше се за Кървавата ливада.

— Опитвал ли си някога да копаеш в могилата, в погребалния насип? — попита Корбет.

Пазача поклати отрицателно глава и изсърба още една лъжица чорба.

— О, не, това щеше да е светотатство. Защо? — Той наистина се развълнува. — Да не би някой да е опитвал?

— Да, опитвали са.

Пазача остави паницата и скочи на крака.

— Но тя е свято място! — заекваше той. — Това е оскверняване!

— Подозирам, че този, който го е сторил, вече е мъртъв, убит.

— Какво? Кой е той? Някой от монасите ли?

— Не, Тавърнър.

— А! — Пазача пак седна на пода и грабна паницата си. — Е, той беше такъв хитрец, втори като него едва ли ще се намери.

— Какво те кара да мислиш така?

— О! — Пазача се почеса по носа. — Мога да позная един мошеник, когато го видя!

— Абат Стивън знаеше ли, че Тавърнър е измамник?

— Може и да е знаел, но беше много доверчив.

— Мислиш ли, че смъртта на Елоиз е променила абата? Че го е накарала да стане монах и свещеник?

— Възможно е. Никога не ми е говорил за това.

— В дните, преди да умре, абат Стивън беше ли обезпокоен или силно разтревожен?

— Преди да го убият, сър Хю. Той беше убит. Виждаше ми се силно обезпокоен, обаче не споделяше нищо с никого. Само онази сутрин, когато ми каза, че ще отстъпи пред съвета, спомена нещо за римляните. Питах го какво иска да каже, но не го разбрах. Отговори, че е цитат от един философ на име Сен…

— Сенека.

— А, точно така. — Пазача обърса паницата с пръсти и лакомо ги облиза. — Не мога да си спомня цитата.

Корбет се загледа в къкрещото котле. Този отшелник беше странен човек. За външен човек знаеше твърде много за абат Стивън; кралският пратеник долавяше дълбокото уважение, дори привързаността му към мъртвия абат. На какво се дължаха те? На неговата доброта? Или на случилото се преди години?

— Абат Стивън говорил ли е някога за лейди Маргарет?

— Никога.

— Или за голямата любов на живота си, онази млада жена на име Елоиз Аржантьой?

— А, Елоиз! — Отшелникът прехапа долната си устна.

— Ти срещал ли си я някога?

— Не, но бяхме чували за любовта на сър Стивън. Тя постъпила в манастир и умряла и това бил краят на историята.

— Мислиш ли, че смъртта на Елоиз е накарала абат Стивън да се промени? Че го е накарала да стане монах и свещеник?

— Възможно е. Никога не ми го е казвал.

Корбет се загледа някъде над главата на Пазача. Спомни си онази възпоменателна книга, която бе видял в стаята на абат Стивън, всъщност един псалтир за мъртвите: в него бяха включени поменици на имената на покойниците, които абатът трябваше да споменава по време на литургия. Този Пазач беше един от тях — точно така, името Сейлиъм също беше вписано! След като лейди Маргарет бе споменала това име, Корбет си спомни, че бе видял и запис за Елоиз Аржантьой.

— Коя е била тя? Пазача поклати глава:

— Наистина не знам, сър Хю! Млада благородничка, живяла в някакъв замък, където сър Стивън се запознал с нея. Имала крехко здраве и не желаела да има нищо общо с него. Влязла в манастир и умряла там, докато сър Стивън странствал, за да търси сър Реджиналд.

— А ловджийският рог?

— А! — Върху лицето на Пазача се изписа усмивка. — Сър Стивън обичаше да го прави. Когато доближаваше замъка, винаги изсвирваше три пъти дълго, а Реджиналд отговаряше. Така си припомняха една от онези легенди за рицарите, които се бият в долината и се призовават един друг за помощ. Te обичаха такива неща — замислено добави Пазача. — Правеха се, че са рицари от братството на Кръглата маса на крал Артур или на паладини на Карл Велики^[1].

— Паладини на Карл Велики ли? — повтори думите му Корбет. — За един управител ти си твърде начетен!

— Когато бях юноша, сър Реджиналд ме учеше. По време на пътуванията си научих още повече.

— Значи, не вярваш в призраци и демонични ездачи? Или че сър Джефри Мандевил язди на кон през блатата със своя легион от прокълнати души? Че той тръби на онзи тайнствен ловджийски рог?

— Странни неща стават тук, кралски пратенико!

— Не, не стават! — сухо отвърна Корбет. Той се наведе, за да бъде по-близо до него: — Мастър Сейлиъм, смирени отшелнико, Пазачо край портата, за човек, обърнал гръб на света, ти сякаш проявяваш прекалено голям интерес към него. Посещаваш абатството. Разговаряш с абат Стивън. Посещаваш също така и лейди Маргарет. Кой, според теб, надува ловджийския рог нощем? Не е някой призрак, някой пратеник от царството на ада. А може би си ти? Имаш ли ловджийски рог?

— Не ставай смешен! — отдръпна се Пазача, а върху лицето му се изписа упорство.

— А може да е Скарибрик разбойникът? Аз съм кралски служител — подчерта спокойно Корбет. — Сигурен съм, че ти познаваш Скарибрик. — Корбет се удари по бедрото. — Имах удоволствието да се срещна с него и неговите веселяци, докато се прибирахме.

— Помислих си, че изглеждаш раздърпан й опръскан с кал. — Пазача взе паницата си и я стисна. В ръцете му тя приличаше на играчка.

— Но не ме запита защо. Знаеше ли, че Скарибрик е в блатата, за да ме преследва? Да не би Скарибрик и веселяците му да бродят тук през нощта? Може би дават пари на един отшелник да мъти водите и да разпространява разкази за духове и таласъми в блатата? Да не би тук Скарибрик да се среща със своите приятели контрабандисти, с онези, които доставят неразрешени стоки по вода? Разбира се, нали ти се налага да живееш с тези хора. Да не би Скарибрик да ти подхвърля по някоя и друга монета, за да си затваряш очите? Да плетеш разкази, които да всяват страх?

— Никога не съм правил нищо лошо. Да, сър Хю, аз съм отшелник, но ходя тук и там. Опитвам се да живея в мир с всички, това е единственият начин.

— Ходил ли си да търсиш сър Реджиналд? — внезапно промени темата Корбет. — Искам да кажа, по време на скитанията си зад граница сигурно си разпитвал хората? В края на краищата един английски рицар, пътуващ сам, би трябвало да привлече нечие внимание!

— О, да, о, да! — заломоти Пазача. — В Северна Франция и Германия чух слухове, шушукания, но те не доведоха до никъде.

Корбет погледна надолу. Отвън се чуваше как Чансън потропва с крака, за да се сгрее и пръхтенето на конете, които искаха да се върнат в топлата си конюшня. Кралският служител бе убеден, че се е натъкнал на някаква голяма загадка. Бе попаднал в лабиринт и се въртеше, без да намери изход от него. Убиецът би могъл да бъде този Пазач! Беше здрав и имаше достатъчно сили. Може би криеше тук някъде оръжия. Би могъл да прескочи стената на абатството и да причини ужасни злини. В един миг би могъл да е отшелник с безумен поглед, а в следващия — отмъстителен и опасен. Корбет се запита какво ли прави Ранулф. Имаше смътни подозрения, обаче в такива случаи Ранулф се държеше като независим човек със свое собствено чувство за справедливост. Ранулф-ат-Нюгейт никога не допускаше да го нападат безнаказано.

— Спиш ли, кралски пратенико?

Корбет отвори очи и вдигна глава.

— Не, отшелнико. Размишлявам. — Протегна ръце. — От една страна, имаме владенията на рода Харкорт и тайнственото изчезване на сър Реджиналд. От друга — абатството „Сейнт Мартин’с“, а между тях — тези зловещи, диви мочурища, обрасли с гори и храсталаци. Подозирам, че съдържателят на „Горският фенер“ не плаща пълното мито на виното и другите си продукти, а пък разбойникът Скарибрик вероятно негодува срещу намесата ми тук. — Корбет отпусна ръце. — Но Ранулф ще се справи с него. Онова, което се опитвам да разкрия аз, са тайните на тресавището. Огнените стрели. Ловджийският рог. И те ли са дело на Скарибрик? Или са част от друга някаква мистерия? — Корбет се изправи. — Отшелнико, имам и други въпроси към теб. — Той се загледа надолу в него. — Наричат те Пазача край портата и аз подозирам, че си видял повече от онова, което ми каза.

Пазача издържа на погледа му.

— Не бива да напускаш околностите на абатството. Корбет отвори кесията си, хвърли сребърна монета в паницата и като вдигна завесата, излезе да се присъедини към Чансън.

Двамата възседнаха конете. Корбет взе юздите и те тръгнаха покрай стената обратно към главната порта. Той повика, вратата се отвори и те влязоха в калдъръмения двор. Едва бяха слезли от конете и Чансън предложи да се заеме с тях, когато брат Ричард изтърча през вратата.

— Сър Хю, върнахте се! Слава Богу!

С няколко думи, докато тежкото му дишаше накъсваше изреченията, брат Ричард описа какво му се беше случило по-рано тази сутрин. Корбет го хвана под ръка и го поведе обратно в сградата. Накара монаха отново да му разкаже всичко, нареди му да внимава, после го пусна да си върви. Отиде в конюшнята, помогна на Чансън да разседлае конете и да ги подсуши. Брат Ричард, размишляваше той, бе имал най-голям късмет. Бил е нападнат, но успял да избегне смъртта. Значи, убиецът трябва да се намира в абатството и определено не е външен човек като Скарибрик, който по това време е обмислял засадата. Нито е лейди Маргарет, която разговаряше с него в замъка Харкорт. Брат Ричард описа живо нападението.

— Войник! — възкликна Корбет.

— Какво има, господарю? — попита Чансън.

— Брат Ричард е бил нападнат тази сутрин, обаче могъл да се защити, вероятно защото е бивш войник. Обаче, когато обмислих внимателно разказа му, бих казал, че същото се отнася и до нападателя.

— Но тук има много монаси, които според Ранулф някога са служили под кралските знамена! — Чансън изтри нос в подгъва на късото си палто.

— О, знам! — отвърна Корбет. — Но има и нещо друго. Лейди Маргарет говореше за една млада жена на име Елоиз Аржантьой, по която абатът бил увлечен, преди да се подстриже за монах, според хорските приказки. Пазача повтори същата история.

— И? Корбет поклати глава:

— Чувал съм това име преди. Не познавам никой Аржантьой, определено не и в двора, но името ми напомня нещо. Чансън — каза той и потупа коня си по гърба, — ти се оправи с конете. Аз отивам в библиотеката.

Корбет излезе от конюшнята.

— Сър Хю?

Срещу него бързаше приорът Кътбърт със зачервени очи и посивяло от изтощение лице.

— Научи ли за нападението срещу брат Ричард?

— Да. — Корбет хвърли поглед към ятото монаси, струпали се на входа зад приора. — Кажи на братята да внимават. Искам да ти задам един въпрос.

Той отведе приора по-далеч, където не можеха да ги чуват.

— Името Елоиз Аржантьой говори ли ти нещо?

— Ах, да. Абат Стивън веднъж я спомена. Говорят, че като млад рицар бил дълбоко влюбен в нея.

— Но ти не знаеш нищо друго?

— О, не!

Сега, когато не стоеше в сянката, приорът изглеждаше още по-потресен. Корбет забеляза, че лицето му е небръснато и че има тъмни кръгове под очите.

— Отче приоре, струва ми се, че имаш да ми кажеш още нещо.

— Уверявам те, сър Хю, нямам какво да кажа. — Приорът размаха ръце във въздуха.

Корбет разбра, че Кътбърт не е готов да говори.

— Библиотеката заключена ли е?

Приорът потупа връзката ключове на колана си:

— Ще ти отворя.

Той сякаш гореше от нетърпение по-скоро да се отърве от наблюдателния поглед на Корбет и тръгна отпред, като направи знак с ръка на кралския служител да го последва. Корбет тръгна и тъкмо щеше да се изравни с приора, когато забеляза тъмните петна по расото му, високо на гърба. Качулката скриваше врата му, но Корбет бе сигурен, че петната са от кръв. Дали приорът не се самобичуваше? Какви тайни грехове изкупваше този горд духовник, за да си наложи такова сурово наказание? Стигнаха до библиотеката и приорът Кътбърт отключи вратата. Той се засуети да запали свещите и светилниците под техните стоманени похлупаци.

— Ще ти изпратя един послушник — обяви той. — Когато привършиш, той ще заключи вратата след теб. — Потърка ръце: — Трябва все пак да назнача нов библиотекар!

Приорът излезе бързо и затръшна вратата зад себе си. Корбет обиколи помещението. Кърваво петно бележеше онова място на пода, където е бил убит библиотекарят — страховито напомняне за ужасите, които преследваха абатството. Корбет седна на писалищната маса. Какво бе казал отшелникът? Беше споменал римския философ Сенека и онази жена, Елоиз Аржантьой. Но къде беше чувал това име преди? Той се загледа в светлината, която се лееше през един от прозорците с цветни стъкла и лениво се запита колко ли време ще мине, преди Ранулф да се завърне.

 

Ранулф-ат-Нюгейт беше бесен. Старшият секретар от канцеларията на Зеления восъчен печат внимателно бе изучавал закона. Той и Корбет бяха кралски пратеници и носеха кралския указ: те бяха пълномощници на Негово величество в тези краища. Не бяха тръгнали през мрачните замръзнали мочурища, за да стават плячка на разбойници.

„Нападение срещу кралски служител“, често бе отбелязвал Корбет, „е нападение срещу самия крал, зловредна обида на Короната, на която трябва да се отговори.“

Корбет обаче можеше да си позволи да пренебрегне собственото си тълкувание, като приемаше обиди и спънки, каквито Ранулф никога не би могъл да приеме. Скарибрик бе организирал засадата, тогава защо трябваше да му се позволява да се разполага в „Горският фенер“ и да се хвали със своята сърцатост? Ранулф стигна до кръчмата по заобиколен път. Избягваше утъпканите пътеки, но му беше трудно да си проправя път през обсипаните със сняг дървета, през прещипа и шипките, скрити под леденобялата мекота. Пътуването не подобри настроението му. По едно време се изгуби и трябваше да се промушва направо през шубрака, обаче накрая намери път, воден от дима, който се издигаше от огнището в кръчмата.

Ранулф бе спънал коня си дълбоко в гората срещу кръчмата. Сега стоеше и наблюдаваше главния вход, завит в наметката си и с нахлупена качулка, за да се пази от ледените пръски от клоните над него. Наблюдаваше как влизаха пътници, калайджии и амбулантни търговци.

Тъй или иначе, не разпозна нито един. Опита се да пресметне времето. Скарибрик и хората му вероятно бяха дошли право тук и навярно седяха вътре. Бланш излезе, за да излее ведро с мръсна вода, а по някое време се появи и ханджията Талбът със счупен стол, който остави пред входа. Ранулф го извика по име и излезе иззад дърветата, като отметна качулката си и направи знак с ръка. Ханджията страхливо погледна назад към странноприемницата.

— Най-добре ще е да дойдеш — меко го повика Ранулф. — Мастър Талбът, аз не те обвинявам за някаква простъпка, поне не засега.

Ханджията затвори вратата на странноприемницата и побърза да приближи. Ранулф го сграбчи за рамото и го вмъкна между дърветата; камата му гъделичкаше месестия врат на Талбът и го принуждаваше да държи главата си отметната назад.

— Какво има? — проплака мъжът. — Не съм сторил нищо лошо! Чух за нападението срещу вас, но нищичко не мога да кажа на такива хора. Te ще направят, каквото са решили.

— Да, майстор Талбът, и аз съм решил нещо. Скарибрик е вътре, нали? — Ранулф натисна по-силно с върха на камата си. — Тук е, нали?

Талбът примигна и кимна, като преглъщаше с мъка. Плашеше го този кралски служител с твърд поглед и дълга уелска кама, чийто остър като бръснач връх опираше под брадичката му.

— Искам да говоря с него! Незабавно!

— Той няма да излезе навън. — Ханджията поклати глава. — А ако излезе, сър, ще вземе със себе си двама-трима от своите хора.

Ранулф свали камата. Ханджията се канеше да побегне обратно, но Ранулф го сграбчи за рамото и този път върхът на камата се озова срещу издутото му шкембе.

— Много добре! — заповяда Ранулф. — Кажи на Скарибрик, че един човек иска да се види с него.

— Не мога! — опита се да си поеме дъх ханджията. — Ти си добре, сър. Ще напуснеш тези места, но аз живея тук и тук си въртя търговията.

— В такъв случай…

Ранулф пъхна камата в ножницата си, блъсна ханджията и като пресече коловоза, влезе в странноприемницата. Талбът изтърча зад него, като подвикваше и протестираше. Щом влезе вътре, Ранулф отметна мантията си и сложи ръка върху ръкохватката на меча. Огледа общото помещение, калайджиите и пътуващите търговци, местните търговци и селяни, а после откри плячката си: група мъже в отсрещния ъгъл. Te седяха скупчени около масата, с отметнати качулки, а коланите с оръжието лежаха на пода край тях. Поделяха си кана с пиво, а на масата пред тях имаше голямо блюдо с хляб и месо. Ранулф безшумно тръгна към тях с поглед, прикован върху дебелия мъж с ледено лице, седнал в ъгъла. Ранулф само го беше зърнал за миг по време на засадата, но го разпозна. Скарибрик прошепна нещо на спътниците си, те се извърнаха, а ръцете им се протегнаха към мечовете и камите. Ранулф приближи още. Месестото лице на Скарибрик бе добре охранено. Грубиян, помисли Ранулф, свикнал да се тъпче. Не може бързо да скочи на крака.

— Не пипайте оръжията! — заповяда Ранулф. Той отвори торбичката на колана си и извади оттам документ с кралския печат. — Аз съм Ранулф-ат-Нюгейт, старши писар в Канцеларията на Зеления восъчен печат. Ти — посочи той вожда на разбойниците, — си Скарибрик. Смятай се за арестуван. Списъкът на престъпленията ти е дълъг като литания, обаче най-важното сред тях е измяна.

— Измяна ли? — тихо повтори Скарибрик. — Кой си ти? Някой откачен?

Ранулф със задоволство установи, че другите разбойници държаха ръцете си далеч от коланите с оръжието.

— А къде са останалите хитреци? — подигра се Ранулф. — На удобно и топло местенце в някоя пещера сред горите ли? Всички ще бъдат арестувани и ще увиснат на въжето!

Ранулф наблюдаваше очите на Скарибрик, но разбойникът бе отместил поглед встрани. Ранулф огледа разбойниците и разбра, че онзи с мишето лице го няма. Той чу някакъв звук и като измъкна камата си, се обърна. Плъхът стоеше зад него с нож в ръка, готов да скочи. Ранулф удари пръв. Отстъпи леко встрани, заби камата си право в корема на мъжа, измъкна я и го ритна. Зад него започнаха да се местят столове. Ранулф се извъртя като вихър, извади меч и застана с разкрачени крака. Разбойниците бяха тромави, уморени и подпийнали. Първият се наниза почти сам на меча му. Ранулф го заби дълбоко и отстъпи навътре в кръчмата, докато усети бъчвите зад гърба си. Без да обръщат внимание на стенанията на ранените си другари, разбойниците разгъваха редицата си със Скарибрик посредата им. Останалите посетители си плюха на петите.

— Двама долу! — надсмя се Ранулф. — Като на игра на кегли, а?

Разбойниците бяха изплашени. Te бяха свикнали да нападат изневиделица, да правят тайни засади, но един войн с меч и кама в ръцете и със защитен гръб беше друго нещо. Стоновете на ранените само ги объркваха още повече. Единият от разбойниците вдясно отстъпи и, без да обръща внимание на ругатните на Скарибрик, се насочи право към прозореца. Той скочи на една маса, отвори капаците и се измъкна навън.

— Не съм тук за всички ви! — изсмя се Ранулф. — Трябва ми само вашият главатар!

Това стигаше. Разбойниците се разпръснаха и побягнаха във всички посоки. Скарибрик се опита да ги последва, обаче Ранулф препречи пътя му.

— Убих двамина от приятелчетата ти! — присмя се Ранулф. — А и тази сутрин те бихме. — Гласът му се извиси. — Когато привърша с теб, ще си станал за посмешище…

Той спря.

Ръмжащ от ярост, с извадени меч и кама, разбойникът се втурна напред. Ранулф бързо се извъртя. Успя да избегне удара, принуди Скарибрик да вдигне ръка и заби меча си дълбоко в корема на разбойника.