Пол Дохърти
Призракът на тресавището (14)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Omnibus ignotae mortis timor.

Всяко създание се страхува от непозната смърт.

Овидий

Лейди Маргарет не помръдваше. Седеше, стиснала бастуна си, впила втренчен поглед в слабия огън, където пламъците пукаха около леко влажните цепеници.

— Чу ли какво казах, мадам?

— Чух какво каза, сър Хю. Сега съвестта ти е спокойна.

— Обичаше ли сър Стивън Д’Обини?

Лейди Маргарет го изгледа. По челото й под покривалото избиха капки пот.

— Дали съм го обичала! — прошепна тя дрезгаво.

— Разбира се, че си го обичала! — продължи Корбет делово. — Била си сгодена за сър Реджиналд, обаче сърцето ти е принадлежало на Д’Обини, както и неговото на теб.

— Той имаше любима, Елоиз Аржантьой.

— Не, мадам, това е било игра или може би по-скоро умишлена измама, която е трябвало да прикрие онова, което сте правили. Преди десетилетия в Париж прочутият теолог Абелар се влюбил в Елоиза, жената, на която преподавал. Абелар бил блестящ учен, тънък богослов, прочут преподавател. Обаче роднините на Елоиза били вбесени. Te заловили Абелар и го кастрирали. По-късно той се оттеглил от обществото, но въпреки всички пречки и насилието, Абелар и Елоиза продължили да се обичат. Елоиза постъпила в един манастир в Аржантьой. Вие сте използвали името й, за да създадете онази митична жена, която, според слуховете, Стивън Д’Обини обичал и изгубил. Всъщност, всичко било само за да се отклонят каквито и да е подозрения.

Лейди Маргарет не възрази. Върху безкръвните й устни се появи усмивка, сякаш се наслаждаваше на приказка, която някога я беше радвала.

— Реджиналд Харкорт бил твой съпруг — продължи Корбет, — но Стивън Д’Обини бил рицарят на сърцето ти. Добре сте скривали чувствата си под маската на онова, което другите приемали като взаимна неприязън, дори презрение. Всъщност сте били любовници. Сър Реджиналд може и да е бил представителен мъж, но какво да кажем за неговата мъжественост? — Корбет съзря изненадата върху лицето на лейди Маргарет. — Старият лечител от „Сейнт Мартин’с“ добре си го спомня. Стивън Д’Обини станал постоянен посетител в замъка Харкорт. Всички мислели, че идвал заради обичта си към сър Реджиналд, докато в същност идвал заради любовта си към неговата съпруга. — Корбет хвърли кос поглед към Пазача. — Когато наближавал дома, той три път надувал ловджийския си рог. Сър Реджиналд мислел, че това е игра и, подобно на рицарите на Карл Велики в Ронсевал^[1], надувал своя в отговор.

Ако сър Реджиналд отсъствал, липсата на отговор било знак за Д’Обини, че е в безопасност. Когато сте оставали заедно насаме, сте можели да се отдавате на дълбоката си любов един към друг.

Лейди Маргарет седеше изправена, стиснала масата. Не гледаше огъня, а право в очите на Пазача. Корбет проследи погледа й.

— Не, не, лейди Маргарет, той не те предаде. Онова, което разказвам, е само мое заключение, но заключение, основано на логиката.

— Тогава продължавай с логиката си, кралски служителю!

— Предполагам, че сър Реджиналд не е подозирал за любовния ви роман, докато не станало твърде късно. По време на големия турнир, проведен тук през лятото, след който той изчезнал, е станало нещо. Накратко казано, той и Д’Обини се срещнали късно една вечер на Кървавата ливада. По това време сър Реджиналд вече бил много подозрителен и двамата си разменили обвинения. Да им прости Бог, но някогашните приятели са били навярно и доста пийнали. Измъкнали мечове и Д’Обини, известен със своята сърцатост, убил моментално Харкорт. Свалил от тялото му всичко, което би могло да подскаже кой е той в действителност, ако го намерят. Свалил горния пласт на земята от погребалната могила и изкопал импровизиран гроб. Загърнал тялото на сър Реджиналд в наметката му, спуснал го там и го покрил. Преди Кървавата ливада да стане повод за раздори между абата и неговите монаси, тя била самотно място, където малцина отивали. Скоро всяка следа от набързо изкопания гроб била прикрита. Местните хора смятали гроба за свещено място: то било предпазвано от своята святост, както и от религиозната страст или от суеверията. Но сър Стивън бил преследван от чувство за вина. Смъртта на сър Реджиналд нито била замисляна, нито желана: тя по-скоро била последица от прибързано разменени думи, червено вино и гореща кръв. На другата сутрин Д’Обини тръгнал от замъка Харкорт, преоблечен като сър Реджиналд. Облечен в дрехите му, обвит в наметка и с качулка, той се отправил към източните пристанища, а после тайно се завърнал обратно.

Лейди Маргарет затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Сър Стивън тръгнал с теб, за да търсите сър Реджиналд — продължи Корбет. — Със същия успех можел да гони и лунните лъчи. Оставил те в Холандия и се завърнал в Англия. Оттогава вече бил друг човек. Обзет от разкаяние, Д’Обини постъпил в „Сейнт Мартин’с“ и станал благочестив монах. Обаче бил преследван от спомена за ужасното убийство на приятеля си. Трябвало да измине само краткото разстояние до Кървавата ливада, за да види онази заплашителна погребална могила, която му напомняла за неговия голям грях. Абат Стивън смятал могилата за символ на живота си, който сравнявал с колело, чиято главина е погребалната могила, криеща трупа на убития му приятел. Често я рисувал, вероятно подсъзнателно, защото кръглата ливада никога не била далеч от мислите на абат Стивън.

— А мозайката? — обади се от другия край Ранулф.

— Да, когато абат Стивън я открил, трябва да е помислил, че това е Божи знак. Навярно приликата между една древна картина и образа, завладял цялото му същество, душата, сърцето и съзнанието, му е направила извънредно силно впечатление. Бил е виновен пред теб, задето отнел живота на съпруга ти, а, разбира се, съществувала и умишлено разпространената история за това как те изоставил зад граница и се завърнал в Англия. И така възникнала враждебност, онази мълчалива преграда между вас — чиито корени се намират в миналото. — Корбет замълча. — Разбира се, мадам, моят разказ е недовършен, нали така? Ти също си присъствала на убийството на съпруга си. Ти и управителя Сейлиъм, верният оръженосец, също сте взели участие. Така трябва да е било. Самата ти ми каза, че сър Реджиналд тръгнал онази сутрин. Не си твърдяла, че не си го виждала през онази нощ, а Сейлиъм дори заяви, че е помогнал на сър Реджиналд с приготовленията и го е видял да тръгва.

Лейди Маргарет отвори очи.

От мястото си в еркерния прозорец Пазача край портата скочи на крака, сякаш да възрази. Лейди Маргарет му направи знак отново да седне. Седеше и хапеше устни.

— Да ми прости Бог, сър Хю, наистина си много прозорлив. Няма да отричам. Ти откри истината. Обикнах Стивън Д’Обини от деня, когато го срещнах. Извърших два големи гряха. Трябваше да последвам сърцето си и да се омъжа за него, но не го сторих. Омъжих се за сър Реджиналд. Харкорт, както ти сам каза, беше мил човек, но не беше от онези мъже, които жените обичат. А беше и импотентен. — Тя въздъхна. — Любовта ни нямаше нищо общо с песните на трубадурите. Аз полагах всички усилия. — Очите й се напълниха със сълзи. — Отчаяно исках да остана вярна на сър Реджиналд и, ако трябва да съм честна, ще ви кажа, че и Стивън го искаше. И все пак, то бе като да се опитваме да спрем изгрева на слънцето. Съчинихме измислицата, че не се харесваме, че не понасяме да сме в обществото един на друг. А Стивън, за да направи нещата още по-сигурни, измисли историята, че е влюбен в някаква млада благородна дама, наречена Елоиз Аржантьой. Тогава мислехме, че тази хитрост ще заблуди другите. Сър Реджиналд никога не заподозря нищо до онзи горещ летен следобед.

— Ти ли му каза?

— Не, сър Хю, той разбра, че съм бременна. Стивън поиска двамата да се срещнем при дъбовите дървета в Кървавата ливада. Сър Реджиналд беше постигнал успехи на турнира, но пи повече, отколкото трябваше. Срещнахме се край Соколовия ручей. Сейлиъм, който е тук, бе оръженосец на Стивън и държеше конете. Д’Обини падна на колене, като каещ се пред своя изповедник. Той каза истината на Реджиналд. Никога няма да забравя лицето на мъжа си. Стоеше като поразен от удар, от лицето му изчезна всякакъв цвят, езикът му не намираше думите. После всичко се разви за секунди. Той внезапно измъкна меча си и оръжието изсвистя във въздуха. Д’Обини пъргаво се отдръпна, като танцьор. Отстъпи встрани и също извади меча си, а Реджиналд се втурна към него. Д’Обини искаше само да го разоръжи. Всичко стана за миг — по-скоро нещастен случай, отколкото преднамерен удар. Мечът на сър Стивън го прониза тук — тя се удари в ляво, — където бе прикрепена туниката над ризницата, дълбоко в гърдите му. Бях ужасена, както и Д’Обини. Мъжът ми направи крачка напред, от устните му избликна кръв. Беше мъртъв, преди да се строполи на земята. Какво можехме да направим в тази прекрасна лятна привечер, с ромолящия край нас поток! Сейлиъм бе чул звън на мечове и дотърча при нас.

— Беше мой план! — обади се Пазача. — Моя беше идеята! Сър Стивън възнамеряваше да се предаде на краля, но аз го помолих да не го прави. Каква полза щеше да има?

Сейлиъм доближи, придърпа едно столче и се намести до креслото на Корбет.

— Изчакахме, докато се стъмни напълно. Съблякохме тялото, обаче ризницата и туниката ни затрудниха, затова ги оставихме. Отидох до погребалната могила. Беше лято, но бе валяло и почвата беше мека. Докато служих като управител, се понаучих да копая и садя, тъй че свалих горния слой от почвата, като оставих тревната ивица встрани, и с помощта на сър Стивън, който ползваше меча и камата си, изкопахме гроба на сър Реджиналд. Положихме загърнатия в наметалото труп вътре и покрихме импровизирания гроб, доколкото можехме. Селяните, дори някои от монасите смятаха Кървавата ливада за място, обитавано от призраци. Скоро всеки белег, че сме копали там, бе заличен. Пак се върнахме при Соколовия ручей, за да се измием и да премахнем кървавите петна. Сложихме дрехите, ботушите и панталоните на сър Реджиналд в един пристегнат с връв вързоп и ги изгорихме. След като трупът вече беше скрит, съставихме план за действие. — Сейлиъм погледна към Корбет. Той се усмихваше студено и гладеше наболата си брада. — Тъй като сър Реджиналд беше погребан, знаехме, че ако открият трупа, това може доведе до екзекутирането на сър Стивън, а може би и на всички ни. Тогава разработихме плана си и се върнахме в замъка. Рано на другата сутрин Д’Обини, загърнат в плащ и със спусната качулка, се престори на сър Реджиналд и напусна Харкорт на бойния му кон, като водеше и един товарен.

— Но никой ли не забеляза, че сър Стивън го няма? — прекъсна го Корбет.

— Аз обясних, че му се е наложило да замине! — обясни лейди Маргарет. — Кой би могъл да си помисли нещо? По онова време загадката още не беше възникнала. Д’Обини замина, преоблечен като съпруга ми, към източните приетанища. Вдигал доста шум около себе си, за да могат хората да го запомнят. На вид Д’Обини и мъжът ми доста си приличаха. После се отървал от маскировката си, продал двата коня и сбруите, и се завърна бързо и тайно в Харкорт.

— И така — поде разказа Корбет, — сър Реджиналд бил мъртъв, а ти — бременна. Можела си да твърдиш, че си забременяла малко преди смъртта на бащата.

— Би било твърде опасно! — отговори тя, като поклати глава. — Бременността ми беше съвсем в началото. На хората можеше да им се види странно. Освен това, както сам откри, сър Хю, безсилието на сър Реджиналд, неговата липса на мъжественост, не бе тайна само на нашата спалня.

— Тогава се престорихте, че отивате да търсите сър Реджиналд?

— Детето в мен растеше. Д’Обини се чувстваше отговорен. Ние прекосихме морето, минахме през Ено и Зееланд и навлязохме в германските държави. Умишлено не взехме със себе си прислуга. Спряхме край Кьолн, където аз отседнах в един от хановете за поклонници. Д’Обини се зае с търсене и накрая намери някакъв търговец и жена му, англичани, които се бяха преместили в Германия заради търговията си. Жената много бе искала да има дете, но била безплодна. Te приеха предложението на Д’Обини, както зажаднелият приема водата. Заживях с тях. Te никога не разбраха коя съм: бях променила името си, както и Стивън, и се бях снабдила с достатъчно пари. Двамата решихме, че ще е твърде подозрително, ако сър Стивън остане, докато родя. Преди да замине, ние обсъдихме бъдещето. Д’Обини беше сломен. Човекът, който не вярваше ни в Бога, ни в хората, младият войн, чиято глава бе пълна с мечти за слава, сега бе станал сериозен и мълчалив, духът му се пречупи. Беше обзет от чувството за вина заради смъртта на сър Реджиналд. И двамата дадохме обет да се покаем. — Тя тупна с бастуна си по пода. — Останалото го знаете. Д’Обини замина обратно за Англия и постъпи в „Сейнт Мартин’с“.

Аз родих прекрасно момченце. Мисълта, че трябва да го оставя, разбиваше сърцето ми, но това бе цената на моя грях. Когато вече можех да пътувам, напуснах Германия. Д’Обини вече бе в манастира. — Тя посочи Пазача: — Той също чувстваше вина. — Тя замълча: — Не можех да забравя детето си. Помолих Сейлиъм да замине обратно до Кьолн и да разбере какво е станало с него.

— Направих, както ми заповяда господарката — прекъсна я Пазача, — обаче когато пристигнах, семейството бе заминало и мен ме посрещна стена от мълчание.

— Подозирали са, че може да се върна — каза лейди Маргарет, — и се преместили някъде. Сейлиъм ги е търсил навсякъде, преди да си замине. Отначало мислеше да влезе в абатството, но — тя тъжно изгледа отшелника, — нашият Пазач край портата има меко сърце що се отнася до жените; обетите за въздържание не бяха за него.

— Бил е посредник между вас, нали? — попита Корбет. — Между абат Стивън и теб?

Тя кимна:

— Бяхме дали обет никога да не се срещнем отново. Сейлиъм беше нашият куриер: не пишехме писма, предавахме вестите само устно. Преструвахме се, че сме врагове, които спорят за Соколовия ручей. Ти сигурно си разбрал, сър Хю, че не давам и пукната пара за Соколовия ручей. Дадох обет да не се омъжа за другиго. Видя ли онези просяци, бедняците, които посетиха замъка миналия път, когато беше тук? Te също са част от моето покаяние. — Тя въздъхна: — Той стана духовник, въпреки че не вярваше в нищо. Беше умен човек, а се оказа и изкусен теолог. Мислеше, че като гони бесове, ще може да прогони и собствения си демон и да намери основа, върху която да изгради вярата си.

Лейди Маргарет се разплака, тихо, но искрено; сълзите се стичаха по страните й.

— Нека Бог ми прости! — прошепна тя. — Обичах Д’Обини повече от самия живот и още продължавам да го обичам. Една страстна нощ, Корбет! — тя вдигна ръка. — Само една-единствена нощ и целият ни свят рухна. Мислех, че съм изкупила греха си, но дълбоко в сърцето си знаех, че демоните ще се завърнат. Тялото на сър Реджиналд лежи в неосветена земя. Кръвта иска кръв. Възмездието търси изкупление. Убийството крещи за правосъдие.

— А смъртта на абат Стивън?

— Дойде като гръм от ясно небе, като буря през летен следобед. Уверявам те, кралски служителю, че нищо не знам за нея. — Тя сграбчи ръката на Корбет. — Но ти знаеш, нали?

Корбет тъжно се усмихна.

— Няма ли да ми кажеш?

— Не сега, не преди всичко да е стигнало до края си. Кажи ми, милейди, срещала ли си се някога с абат Стивън, през деня или през нощта, тук или някъде другаде?

— Никога! Ние спазвахме обета си!

— Той питал ли те е за сина си?

— Отначало не. Но след около три или четири години започна да ме разпитва настоятелно чрез Сейлиъм. Разбрах, че загубата на сина му го измъчва също толкова, колкото и смъртта на сър Реджиналд.

— Аз носех посланията! — заговори Пазача. — Абат Стивън искаше да научи подробности за приемните родители, всичко, което лейди Маргарет знаеше за тях.

— Отишъл е да го търси, нали? — попита лейди Маргарет.

— Разбира се! — потвърди Корбет. — Кралят използваше абат Стивън да води посланичествата в много от дворовете в Европа. Имаше широк кръг приятели, хора, които можеха да му помогнат.

Лейди Маргарет затвори очи:

— Аз… Аз мисля…

— Че подозираш какво е станало — довърши вместо нея Корбет.

Тя го изгледа, отвори уста, за да отговори, но замълча, защото отвън се разнесе някакъв звук.

— Как успя да разбереш? Когато чух, че си пристигнал, помислих, че ще ти трябват години, дори само да заподозреш истината!

— Елоиз Аржантьой…

— Тази глупава приумица! — прекъсна го тя. — Измислица, обикновена шега!

— Беше очевидно, че сър Стивън е обичал някого! — отбеляза Корбет. — След като разбрах, че Елоиз Аржантьой е измислица, започнах да се питам защо. Подозирах, че вашата враждебност не е истинска, както се и оказа. Колкото до теб, Сейлиъм…

— Аз не предадох господаря си!

— Не умишлено! — съгласи се Корбет. — Винаги съм се питал защо абатът разкрива сърцето си пред теб, но той, разбира се, е бил свикнал с това. И след това онзи поменик — защо абатът е трябвало да се моли за жена, която никога не е съществувала? Накрая разбрах, че той е наричал теб Елоиз, нали така?

Корбет сложи ръка върху ръката на лейди Маргарет.

— Ще ме арестуват ли? — попита лейди Маргарет. Корбет поклати глава:

— Да обичаш необмислено може и да е грях, но не е престъпление.

— Присъствах на смъртта на съпруга си.

— Но не си я пожелала! Дълбоко се съмнявам, че и Д’Обини също е искал да го убива. Просто така е станало и отровното цвете е пуснало корени. Сега, след десетилетия, то цъфти с пълна сила!

Корбет стана, чувстваше се леко схванат, напрегнат.

— Обаче ще арестуваш някого?

— О, да, милейди! Ще трябва да настоя ти и Сейлиъм да останете тук, в Харкорт. Той не бива да се връща в „Сейнт Мартин’с“ до утре.

Корбет се поклони и, последван от Чансън и Ранулф, излезе от залата. Доведоха конете им. Корбет бързо яхна своя и се загърна в наметалото си, за да се предпази от студения вятър, който се беше усилил.

— Елоиз Аржантьой! — възкликна Ранулф. — Толкова много от толкова малко!

Корбет взе юздите:

— Толкова много заради толкова малко, Ранулф, но такива са пътищата на сърцето, нали? Сега бързо ще трябва да се върнем в „Сейнт Мартин’с“. Искам да отида право в стаята на абата. Когато стигнем там, ще ви разкажа кого ще арестуваме.

— Опасно ли ще е? — попита Чансън.

— О, да! — пришпори коня си Корбет. — Имаме си работа със сърце, което е преизпълнено с омраза!

Корбет седеше в покоите на абата. Беше се върнал и бе обиколил пеш „Сейнт Мартин’с“, като мереше разстоянията. Имаше чувството, че абатството се е затворило около него. Фантастичните образи по фасадите контрастираха с благия вид на светците, изрисувани върху витражите на прозорците край него. Статуите в резбованите си ниши се взираха самотно надолу към него. Поскърцването на ботушите му отекваше глухо из ходниците. Беше разкрил очи и ум за впечатления от абатството: тъмните, плесенясали бараки и хлътналите стаи; различните миризми на абатството, на пчелен восък и мастило, на велен и ръкописи; студенината на дома на покойниците; сладката топлина на кухните. Сега беше готов за последния сблъсък. На вратата се почука и влезе приорът. Все още изглеждаше премръзнал, по расото и сандалите му бяха полепнали буци кал.

— Сър Хю, бих искал да разговарям насаме с теб!

— Какво има?

Приорът запристъпва объркано от крак на крак.

— Ние отворихме погребалната могила.

— И? — попита Корбет.

— Намерихме стар саркофаг, на много столетия. Дървото бе изгнило, но е било доброкачествено. Вътре лежи скелет на знатен човек.

— Значи, открихте вашия свят Сигбърт?

— Не, ако съдим по материята и украшенията, бих казал, че в саркофага лежи тялото на жена.

Приорът срамежливо погледна Корбет, който отметна глава и избухна в смях.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Толкова, колкото, че стоя тук. Скелетът е цял и неразложен. Това е чудо! Дори по черепа има кичури руса коса. Има белег от меч тук! — Той посочи лявото си рамо, точно под врата.

— И коя според вас е била тази жена? — попита Корбет, като изтриваше очи с опакото на ръката си.

— Проверихме в ръкописите. Трябва да е била най-голямата дъщеря на Сигбърт, Бертолда, франкска принцеса. Тя също е управлявала малкото кралство, съществувало някога тук. Навярно езичниците са я предали на мъченическа смърт поради вярата й.

Корбет се облегна в креслото и внимателно се взря в приора.

— Значи, си имате реликва?

— Да, сър Хю, имаме си свети мощи. Te се подготвят за съхранение в дома на мъртвите.

Корбет плесна с ръце:

— Искаш да кажеш, докато това тук приключи. Ранулф! — извика той към довереника си, който пазеше на вратата. — Доведи останалите! Отче приоре, имаме работа!

В стаята започнаха да влизат един след друг членовете на съвета, Дънстън, Елфрик и Ричард; архидякон Уолъсби и накрая Пердитус. Te седнаха на столчетата, които Ранулф беше приготвил. Чансън пазеше на вратата, а Ранулф дойде и седна край Корбет. Сър Хю извади своето пълномощно, показа кралския печат и го остави на масата. За да напомня, че той има права на кралски съдия, мечът му лежеше до пълномощното.

— Аз съм кралският пълномощник в тези земи! — започна Корбет. — Във всяко отношение това е съд, който разглежда делата на Короната. Първо, бих искал да говоря за смъртта на абат Стивън и за отвратителните убийства, случили се в това абатство. И така, относно смъртта на абат Стивън… — Корбет се изправи в креслото си и огледа присъстващите. — Във всяко отношение всички вие сте виновни. — Той разсече въздуха пред себе си с ръка, за да предотврати протестите им. — В известен смисъл — продължи той, — абат Стивън е бил странен човек. Духовник, който е търсел основание както за своята вяра, така и за своето призвание. Няма да обяснявам, все още не, защо сър Стивън Д’Обини е станал монах, но той си е имал своите тайни, свързани и с насилствената смърт на неговия приятел сър Реджиналд Харкорт, чиито трагични останки бяха открити в погребалната могила. — Корбет замълча. — Д’Обини е бил отговорен за смъртта му.

— Не! — възпротиви се Елфрик. — Не може да бъде!

— Да, вярно е и мога да го докажа. Той е убил Харкорт не злонамерено, а в яростна свада за жена, която и двамата обичали. Д’Обини с измама прикрил своя грях, обаче го изкупвал чрез покаяние. Но Д’Обини не вярвал в Бога, в Неговите ангели или в силата на Църквата. Той непрестанно търсел доказателство. Станал ненаситен учен, религиозен наставник, теолог, изучавал демонологията. Преследвайки сатаната — добави Корбет, — абат Стивън е мислел, че може да намери Бога. Предполагам, че животът като абат му е давал известен мир, докато амбициозните членове на неговия съвет започнали да предявяват искания за погребалната могила.

— Значи, не е защитавал светите мощи? — прекъсна го приорът. — А собствения си грях?

— Разбира се! Тогава — продължи Корбет, като криеше погледа си от мъжа, за който знаеше, че е убиецът, — съветът започнал своята тайна война срещу своя абат.

— Не е вярно! — възкликна брат Дънстън.

— Започнали сте я! — Корбет удари с юмрук по масата.

— Не открито! Уставът на свети Бенедикт е съвършено ясен относно подчинението на братството пред абата. Всички вие сте вървели по своите различни пътища, до идването на архидякон Уолъсби в тази свята обител, решен да даде воля на замисленото от самия него злодеяние. Той е искал да унижи абат Стивън, да докаже, че абатът не е заклинател. Бил е подпомаган от някои от вас, така ли е? Но докато заговорничел, предателството нападнало като пепелянка и ухапало неговите помощници. Вашият абат направил силно впечатление на измамника Тавърнър; отначало въвлечен в злоумишлените планове на Уолъсби, Тавърнър по-късно отказал да вземе каквото и да е участие в представлението и измамата, която сте замисляли.

— Какво значи това? — възкликна приорът.

Той огледа подред лицата на събратята си, но изразът на Елфрик и Уолъсби му показа, че Корбет говори истината.

— Отче приоре, не се прави на толкова невинен! — обади се Корбет. — Не може да не си дочул шушукания за онова, което са замисляли!

— Да, да, чуваше! — намеси се Елфрик. — Хайде, хайде, брате! — продължи лечителят. — Ти знаеше, че Уолъсби и аз се срещаме. Сигурно си подозирал, че Тавърнър не е онова, за което се представяше!

— Но ти направи нещо по-лошо, нали така, отче приоре? — забарабани с пръсти по ефеса на меча си Корбет.

— Започна сам да го преследваш! Една нощ си видял абата да прегръща и целува някаква забулена фигура, облечена като монах, на Кървавата ливада. Обвинил си го в противоестествена любов и си намекнал, че можеш да го разкриеш и опозориш, заплашвал си го, че ако не се съгласи с теб за построяването на странноприемницата…

Корбет млъкна сред извисилите се протести и възклицания. Приорът Кътбърт седеше с наведена глава като осъден затворник, готов да бъде отведен към Нюгейт в каруцата на палача. Елфрик се усмихваше иронично, докато Ричард и Дънстън изглеждаха ужасени.

— Как си могъл! — изкрещя брат Ричард. — Как си могъл!

— Това е лъжа! — приведе се напред ковчежникът със зачервено лице. — Сър Хю, това е лъжа!

— Не, но приорът е разполагал само с половината от истината. Той е видял отец абатът да прегръща и целува член на вашето братство, но не е знаел причината за това. След малко ще ви кажа коя е тя. Тъй или иначе, абатът се почувствал уловен в капан. Той знаел, че между него и останалите монаси е зинала бездна. Въпросът за Кървавата ливада бил кама, насочена към сърцето му, подкана към всички бесове от миналото да се завърнат. Той не можел да направи самопризнание, тъй че напрежението между него и вас само нараствало. Човек с колеблива вяра, абат Стивън се затворил в себе си, повярвал, че миналото му се е завърнало, за да го преследва. В деня на смъртта му нещо в душата на абат Стивън се пречупило. — Корбет замълча. — Същата вечер абат Стивън дошъл в тази стая. Заключил и залостил прозорците и вратите и потънал в най-мрачни мисли. Не можел да види никакъв изход от затрудненото си положение. Пил малко вино и погледнал през прозореца. — Корбет леко се извърна и посочи нататък. — Видял отраженията на свещите в стъклото. Под въздействието на своето трескаво, объркано въображение абатът помислил, че вижда блуждаещи огньове, които го приканват към смъртта: ето защо той написал цитата от свети Павел за онова, което виждаш смътно, като през огледало, и тези тайнствени светлинки, които се виждат в мочурищата отвъд абатството, приканващи го към смъртта. Светото Писание му дало слаба утеха. Затова абатът започнал да мисли за древните римляни, за тяхната култура и цивилизация, които толкова силно обичал. Спомнил си Сенека, прочутия римски философ, който написал: „Всеки може да отнеме живота на човека, но никой не може да му отнеме смъртта.“ Абат Стивън мрачно размишлявал върху тези слова, потъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко в бездната на отчаянието, което богословите наричат грях срещу Светия Дух.

Корбет втренчено изгледа приора. Ужасна мисъл беше осенила Кътбърт. Той седеше като човек, изправен пред смъртта, устата му се отваряше и затваряше, сякаш искаше да проговори, но не можеше да намери думи.

— О Domine Jesu, Miserere Nobisl^[2] — прошепна приорът.

— Сър Хю, да не би да казваш, че абат Стивън се е самоубил?

Помещението се изпълни с мъртва тишина. Корбет изгледа всеки поотделно.

— Абат Стивън — той внимателно подбираше думите си, — е бил човек, привличан към ръба на пропастта, която накрая го е погълнала. Той не е виждал друг път, освен да постъпи „като римляните“ — съдбата на Сенека. — Корбет посочи към раклата: — Извадил е камата си, седнал в креслото, внимателно я наместил и я забил дълбоко в гърдите си. Било е въпрос на няколко секунди, ужасна пронизваща болка, преди да изгуби съзнание, точно затова не се е чул никакъв шум, никакъв вик, нищо не е било разбъркано. Душата на абат Стивън потънала тихо в безкрайната нощ.

Приорът Кътбърт седеше с лице, скрито в ръцете, и раменете му се тресяха.

— Можеш да плачеш — извика брат Елфрик, — обаче неговата кръв е по ръцете ти!

— Кръвта му е по ръцете на всички вас!

Всички се обърнаха към Пердитус. Той беше изместил столчето си, сякаш искаше да проучи лицата на всеки един.

— Всички вие сте проклети убийци! Това не е манастир, това е кървава обител на смъртта! И вие наричате себе си синове на свети Бенедикт? Не, вие сте синове на Каин!

Всички се втренчиха в послушника, който седеше с изправен гръб на столчето си, а лицето му бе изкривено от омраза и ярост.

— Как смееш! — извика брат Елфрик.

— Спокойно! — Пердитус се озъби като разярено животно. — Ти, със своите сълзящи очи и вечно мокър нос! Ти си по-отвратителен от всяка измет!

Корбет напрегнато следеше събитията. Гневът на Пердитус не беше насочен срещу него. През цялото време, докато Корбет говореше, Пердитус бе седял с лека усмивка върху лицето, а главата му незабележимо кимаше в знак на съгласие с думите му. Сега истината беше излязла на бял свят и той не можа да се сдържи. Корбет погледна към Ранулф и видя, че довереникът му бе извадил камата си и си играеше с нея.

Корбет удари с ефеса на меча по масата. Пердитус прекъсна обвинителната си реч, не толкова заради Корбет, а защото вече бе излял яростта си и сега стоеше и дишаше тежко като човек, изтощен след дълго, трудно бягане.

— Смъртта на абат Стивън — спокойно отбеляза Корбет, — е ужасен грях и последица от отвратителни заплахи. Тя беляза началото на истинския ужас. Нали така, Пердитус? Каква част от истината ти разказа абат Стивън?

Лицето на послушника беше пепелявосиво с изключение на червените петна върху скулите, породени от изблика на ярост. Той поклати глава.

— Ти говориш както английски, така и немски — продължи делово Корбет. — Забелях го, когато те върнах в стаята ти след инсценираното нападение срещу тебе. Един от ръкописите, които четеше, беше на немски. Не знам този език, но разпознах специфичното писмо. Откъде го беше взел, от библиотеката ли?

Пердитус студено се усмихна.

— Говориш еднакво добре немски и английски. Ти си толкова от Бристъл, колкото и аз. Ако внимателно потърся там, сигурен съм, че няма да намеря никого, който да те помни.

— Какво означава това? — попита Уолъсби и тропна с крак.

— Ти! — Пердитус се обърна към него. — Затваряй… си… устата! Защото ти… — Пердитус подигравателно посочи с пръст изплашения архидякон — … ти също беше в моя списък. Трябва да благодариш на Бога, Уолъсби, че този кралски пратеник не те пусна да си заминеш от „Сейнт Мартин’с“. Ти представляваше специален интерес за мен и ако беше заминал, щях да тръгна подир теб!

Ранулф се канеше да го прекъсне, обаче Корбет му направи знак с ръка да замълчи.

— Може би Скарибрик и неговите хора нямаше да те хванат — подигравателно се засмя Пердитус, — но аз щях да те пипна!

Архидяконът преглътна с мъка и потърси с поглед защита от Корбет. Кралският служител отвърна на погледа му.

— Бях намислил да те спипам, докато яздиш. Щях да вържа примка около врата ти, да те оставя да виснеш от някой клон и да те използвам като мишена за стрелба, за да подобря уменията си с лъка!

— Стрелец ли си бил? — прекъсна го Корбет.

— Дори нещо повече! — обърна се към него обезумелият Пердитус.

— Да, убеден съм в това! — съгласи се Корбет. — Нека помислим — професионален наемник, наеман от благородниците и могъщите търговци от Германия? Ти и абат Стивън сте обсъждали трактата на Вегеций „За изкуството на войната“, значи, навярно някога си бил професионален войник?

— Бях Ritter, рицар! — обяви Пердитус. — Истинското ми име е Франц Шоденвелт. Водех свой собствен отряд! — гордо добави той. Седна с отметната назад глава, сякаш си припомняше миналото с приятели в някоя кръчма, а очите му светеха от гордост. — Командвах конници, пешаци и стрелци с лък.

Пердитус го погледна право в очите.

Корбет се запита дали в погледа му се четеше възхищение от заключенията на кралския пратеник или гордост от собствените му кървави дела.

— Допуснах грешки, нали? — призна си Пердитус. — Знаех, че не биваше да оставям онази книга на пода. И разбира се…

— Да — прекъсна го Корбет, нетърпелив да сложи край на разговора. — Ти говореше за флангове, описваше как може да се защити абатството. Разбира се, иронията беше там, че ти говореше за защитата му против себе си!

— Той ли е убиецът? Той ли е убил всички? — възкликна приорът, клатейки глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Разбира се! — кимна Корбет. — Пердитус е виждал себе си като въплъщение на Божия съд, като Неговото отмъщение за хората, подтикнали абат Стивън към смъртта му.

— Той ми разказа, разбирате ли! — едва ли не изкрещя Пердитус. — Разказа ми как го ръфат като кучета и само искат… Абат Стивън не се боеше от вас! — Гласът му премина в ръмжене.

— Казвал ли ти е какво има в погребалната могила? — попита Корбет. — Не ти е казвал, нали?

Пердитус поклати глава:

— Каза само, че не бива да бъде разкопавана. Спомена нещо неясно — че тази могила е главината на живота му: никога не ми обясни какво е искал да каже. — Той се усмихна на Корбет. — Ти си умен човек, кралски пратенико. Абат Стивън постоянно рисуваше това колело. Когато се изкачих на могилата, разбрах какво е имал предвид. Не е чудно, че се възхищаваше от онази мозайка в избите. Te обаче — гласът му се извиси, когато посочи към монасите, — те обаче са истинските убийци! Абат Стивън се беше поболял от техните молби, намеци и заплахи. О, да, приоре! — язвително се изсмя Пердитус. — Той ми разказа как си ни видял в Кървавата ливада; за твоето изнудване и досадните ти заплахи. Ако имаше начин, щях да прережа дръгливото ти гърло, обаче абат Стивън нямаше да позволи никакво насилие.

— Значи ти си бил любовникът на абат Стивън? — проговори брат Дънстън.

— Млъкни, тлъст развратнико! Какво знаеш ти за любовта, освен бедрата на някоя кръчмарска пачавра! Кажи им, Корбет! Изглежда, че знаеш всичко!

— Абат Стивън е обичал Пердитус — тихо отвърна Корбет. — Но това не е бил противоестествен порок, а най-естествената любов на света: Пердитус е негов син.

При всякакви други обстоятелства изразът по лицата на монасите би разсмял Корбет.

— Син ли? — възкликна брат Елфрик. — Как един духовник може да има син?

— Не ставай глупак! Християнският свят е пълен от единия до другия си край с копелета на духовници! — изръмжа Пердитус.

— Абат Стивън — обясни Корбет — не е станал баща, когато е бил монах, а когато бил рицар, придворен на крал Едуард. Пердитус?

Послушникът вдигна глава, очите му бяха пълни със сълзи.

— Абат Стивън казвал ли ти е нещо за твоята майка?

— Не. — Отговорът прозвуча почти като шепот. — Не, никога не е говорил за нея. Просто каза, че е умряла и че името й е Елоиз. Но след неговата смърт и събитията от тази сутрин…

— Искаш да кажеш — след онова, което открихме в погребалната могила ли? — попита Корбет.

— Когато отидохте в замъка Харкорт — отвърна Пердитус, — започнах да подозирам.

— Лейди Маргарет! — възкликна Уолъсби.

— Лейди Маргарет! — потвърди Корбет.

— Не знаех. — Пердитус сякаш се бе изгубил в мислите си. — Дори и не подозирах. Абат Стивън рядко споменаваше лейди Маргарет, а когато я споменаваше, я описваше само като съседка, която го дразни, като стара жена, срещу която негодуваше. Всичко е било преструвка, нали, Корбет? Трябва да ида при нея! — Той понечи да стане. — Трябва да я видя, нали трябва?

Застанал на прага, Ранулф безмълвно измъкна камата си.

— Седни на мястото си! — заповяда Корбет. — Пердитус, седни на мястото си! Остави ме да довърша. Нека обясня как взе правосъдието в свои ръце и се опита да въздадеш възмездие!

Присвил очи, Пердитус отново седна.

— А освен това и приликата — каза меко Корбет. — Когато за пръв път видях лейди Маргарет, си помислих, че някъде съм виждал тези черти. Ти много приличаш на нея: същия поглед, желязната воля; непреклонния стремеж да постигнеш целите си.

Корбет го ласкаеше умишлено, защото се надяваше да успокои този човек, чиято душа бе отдадена на омразата и отмъщението.

— Върви в църквата на абатството — подкани го Корбет, — и внимателно разгледай всички стенописи; чрез своя тайнопис те описват живота на Д’Обини и на неговия син. Показват как това абатство е станало негово убежище в бягството и място на заточението му, въпреки че изображението на убийството на Авел е било постоянно напомняне за злото, което сторил.

— Бих искал баща ми да ми го беше разказал! — промълви на себе си Пердитус.

— Навярно е щял да ти го разкаже! — каза убедително Корбет. — С времето.

— Как се е случило всичко? — попита приорът Кътбърт.

— Ще ви кажа — отвърна Корбет. — И когато свърша — той посочи Библията, поставена върху един аналой в другия край на стаята, — вие всички ще се закълнете тържествено, че никога няма да разкриете или обсъждате онова, което чухте днес. Сър Стивън Д’Обини и лейди Маргарет Харкорт заплатиха за греховете си. Омразата и гнева свършиха своето. Проля се достатъчно кръв! — Той се обърна към Пердитус. — Ще дойде истината, а след това мълчанието!