Пол Дохърти
Призракът на тресавището (6)

ПЕТА ГЛАВА

Iustitia est constans et perpetua voluntas ius suum cuique tribuens.

Правосъдието е постоянно и повтарящо се желание да отдадеш всекиму заслуженото.

Юстиниан

Съветът на „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“ се събра в Звездната палата — голямо помещение в центъра на главната постройка на абатството. Тя се наричаше така заради златните звезди, изобразени върху варосаните стени, звезди бяха издълбани и върху каменния под. Помещението беше просторно, кръгло, с прозорци, които гледаха към всички краища на абатството. Тази сутрин, в деня на свещеномъченик Климент, тук царяха объркване и хаос. Бяха открили трупа на Тавърнър на една пътека. Стрелата, която го бе убила, беше преминала почти през цялото тяло. Разбира се, повикаха вездесъщия кралски пратеник, а после трупът беше отнесен в дома на мъртвите.

Приорът Кътбърт заяви, че е свикал съвета, за да обсъдят все по-влошаващото се положение в абатството. За първи път приорът Кътбърт съжаляваше искрено за смъртта на абат Стивън и му се искаше и той да има авторитета на своя покоен, но не особено дълбоко оплакван, началник. Висшите духовници на абатството се бяха скупчили около дъбовата маса и напрегнато се взираха в него. Най-отпред беше Елфрик от лечебницата, най-сериозният съперник на Кътбърт. Сега, след като абат Стивън бе напуснал този свят, такива съперничества започваха да излизат наяве. С червения си нос и воднисти очи Елфрик седеше със стиснати устни до своя довереник брат Ричард, който се грижеше за помощите и милостинята.

— Отче приоре — поведе атаката брат Ричард, — нещата не вървят добре. Край нас из цялото абатство дебнат кралски пълномощници, а броят на труповете се увеличава всеки ден.

— Слушайте! Слушайте! — вдигна ръка приорът Кътбърт. — Абат Стивън умря, ние не знаем как и защо. Беше промушен с кама. Убийството на Гилдас също е загадка. А сега е убит и Тавърнър, но чия е вината за това? Нещо повече, ние не можем да се противопоставим на кралския служител. Ако го сторим, самият крал може да дойде тук или, което е още по-лошо, може да ни призове да се изправим пред него в Норич или дори в Лондон. Това ли искате?

— Искаме да престанат тези ужасни убийства! — извика брат Ричард. — И кралските служители да вървят да си гледат своите работи. Казано откровено, отче приоре, нещата вървят от лошо към по-лошо.

— А съществува и въпросът за странноприемницата — заговори Елфрик. — Сега, след като абат Стивън е мъртъв, защо да не може да започнем строителните работи? Погребалната могила може да се изравни. Може и да я разкопаем и да видим какво има вътре.

— Това е неприемливо! — отвърна приорът Кътбърт. — Би било неподходяща привързаност и липса на почит към паметта на абат Стивън. На другите братя няма да им хареса.

— Вярно е — намеси се библиотекарят брат Френсиз. — Най-добре ще е да изчакаме, докато се избере нов абат. — Той се усмихна замислено на Кътбърт. — Кой ли може да бъде?

Монасите мълчаха. Приорът поглаждаше повърхността на масата с върха на пръстите си. Нещата не се развиваха по план. Абат Стивън бе казал, че Кървавата ливада никога няма да бъде застроена, докато той води това братство. Сега, дори и мъртъв, той все още си оставаше абат. Дали духът му броди из абатството? Възможно е, при този негов интерес към бесове и призраци. Само в едно отношение приорът Кътбърт се бе поуспокоил: покровителстваният от абат Стивън Тавърнър бе мъртъв. Този човек бе цяла напаст и щеше да създава проблеми. Какво щяха да правят с него иначе?

— Отче приоре — меко попита Елфрик, — какво ще ни посъветваш? Каква ще е твоята заръка?

Приорът Кътбърт го изгледа неприязнено.

— Навярно ще трябва да говорим по-откровено! — заяви Елфрик и отметна ръкавите на расото си.

— Откровено ли? Какво искаш да кажеш?

— За смъртта на абат Стивън! Всички знаем твоите планове за Кървавата ливада.

Приорът Кътбърт насочи пръст към него:

— И ти беше посветен в тези планове!

— Да не би да намекваш, че някой от нас е причинил смъртта на абат Стивън? — попита брат Ричард. — Може и да сме Божи служители, но не можем да проникваме през заключени врати или през стени!

— Аз лично огледах онази врата! — извика Елфрик. — Може би пантите са били свалени?

Бледите му страни почервеняха, докато другите монаси се задавяха от смях.

— А защо умря Гилдас? — управителят на лечебницата почти викаше. — Гилдас беше твой довереник, приоре! Пръстите го сърбяха да построи онази странноприемница! Той живееше само с това свое видение, сънуваше и виждаше само него. Ти го подкрепяше. Колко често сме седели тук, докато ти тормозеше абата?

— Не съм го тормозил! — Приорът Кътбърт се опита да овладее гнева си; той виждаше, че Елфрик губи самоконтрол. Сега се радваше, че Корбет не е тук.

— А има и още нещо!

Сърцето на Кътбърт замря. Елфрик се наведе над масата.

— Какво нещо, брате?

— Много добре знаеш! Както и ние: допълнението към завещанието на сър Юстъс!

Гърлото на приора пресъхна. Сега Елфрик сочеше него с костеливия си пръст. На Кътбърт му се прииска да се хвърли напред, да го сграбчи и да го счупи.

— Всички знаем за допълнението към завещанието на сър Юстъс — обясни Кътбърт. — Всички се съгласихме да го скрием от абат Стивън, въпреки че, разбира се, щяхме да бъдем принудени да му кажем някой ден.

— Знаете ли, намерих го в една книга с грамоти високо в библиотеката — обади се библиотекарят брат Френсиз.

— Не сме проверявали дали е истинско — каза Кътбърт. — Всички знаем — продължи той, — че сър Юстъс е основал това абатство. Ако откритият от брат Френсиз документ е истински, тогава ние притежаваме не само Соколовия ручей, но и ливадите от другата му страна, които все още са част от владенията на лейди Маргарет. Все пак грамотата е стара, не е скрепена с печат, тъй че не можем да бъдем сигурни в истинността й.

— Може би в Уестминстър има препис?

— Защо не го показа на абат Стивън? — попита Елфрик.

— Нали всички решихме да не го показваме. Разбира се — продължи бавно приорът, — мога да говоря само за себе си. — Той погледна за помощ към Хамоу и ковчежника Дънстън, но те запазиха мълчание. — Все пак — продължи Кътбърт, — някой от нас трябва да е казал на абат Стивън.

— Казвал ли си на лейди Маргарет? — попита рязко Елфрик.

Приорът се размърда смутено в креслото си.

— Казал си й, нали? — намеси се седналият от лявата му страна Хамоу, като се наведе през масата.

— Не съм й казал. Само намекнах, че ако решим да строим странноприемница, тя или ще трябва да приеме милостиво исканията ни, или ще се намери друг начин.

— Значи си го направил! — изсъска Хамоу. — Неприязънта на лейди Маргарет беше добре известна. Би ли могла тя да стои зад тези убийства? Нима споменаването на някакво тайно допълнение към завещанието би могло да я подтикне да убива?

— О, не ставай смешен! — отвърна остро Кътбърт. — Никоя жена няма право да влиза в това абатство!

— Отче приоре, аз знам правилата на свети Бенедикт, както и ти. Това, че на жените не е позволено да влизат в абатството, далеч не означава, че те не са добре дошли тук.

Приорът гледаше недоумяващо пред себе си. В Звездната палата настъпи тишина. Хамоу явно имаше нещо предвид.

— Тук идват поклонници — каза отговарящият за помощите и милостинята. — Пътници, жените им, жените на търговци… А също така имаме и тайнствени нощни посетителки.

Хамоу явно се забавляваше.

— Невъзможно! — извика приорът Кътбърт.

— Наистина ли? — Хамоу вдигна очи към тавана. — Всички знаем, че брат Гилдас заспиваше трудно нощем. Навярно не е бил само той?

— Хайде, говори!

— Нашето абатство е обширно, то се простира на голяма площ — продължи Хамоу. — Имаме къщичка на вратаря, но има и други странични врати, да не говорим за портата на Юда. Гилдас все не го свърташе. Спомнете си, че той винаги беше пръв в църквата за Светата литургия. Тъй или иначе, той честичко излизаше да се поразходи. И така, според правилата, когато един монах срещне друг през нощта, той трябва само да прошепне „Pax vobiscum“^[1] и да благослови. Гилдас твърдеше, че в два случая край него минала фигура, загърната в расо с качулка, която не отвърнала на благослова, а той доловил леко ухание на парфюм.

Думите му предизвикаха шум.

— Жена в абатството ни през нощта?! Твърдя, че доказателство не съществува! — извика брат Френсиз.

Хамоу удари с юмрук по масата:

— Не, разбира се, че не съществува! Това не е нещо, което човек обявява под звука на тромпети!

— И Гилдас ти го каза? — приорът се наведе напред. — Защо не си ми съобщил? Аз отговарям за реда тук!

— Брат Гилдас не беше сигурен.

— А ти опита ли се да научиш нещо повече? Хамоу се изсмя.

— Аз държа на съня си, приор Кътбърт. Не бродя нощем из „Сейнт Мартин’с“, за да диря някаква тайнствена жена. В края на краищата, дори да е вярно, жената може да е била доведена от някой от другите монаси или от някой послушник. Някоя мома от селото например, или прислужница от „Горският фенер“.

Приорът се облегна назад в креслото, притиснал с пръсти устните си. Щеше му се да излее гнева си върху Хамоу. Ако подобен скандал се разчуеше, особено след тези мистериозни убийства, какъв шанс имаше той да бъде избран за абат и изборът му да бъде утвърден?

— Значи Гилдас твърдеше, че е била облечена като монах?

— Мога да съобщя само онова, което той ми каза. Фигурата била загърната в расо с качулка и със сандали на краката. Благоуханието го озадачило. Можел да настои да вдигне качулката си — въздъхна Хамоу, — но си помислил, че ако е сбъркал, би станал за посмешище в абатството.

— Парфюм ли? — възкликна приорът Кътбърт. — Тогава може би това е някоя високородна дама като лейди Маргарет? Ако е така, кого е посещавала?

— Е, не и отец абата! — заинати се Елфрик. — Te не само не се обичаха, но и вратата към покоите на абата се вижда много добре. Приоре, тъкмо ти имаш вземане-даване с лейди Маргарет.

По лицето на Кътбърт се изписа силен гняв.

— Нищо не намеквам — бързо продължи Елфрик. — Като теб и аз се опитвам да разбера кой носи отговорността за тези убийства. Лейди Маргарет е жена със силна воля. Ако е мислела, че абатството „Сейнт Мартин’с“ възнамерява да отнеме нещо от владенията й, нейната неприязън към абат Стивън би могла да се превърне в убийствена омраза.

— И, разбира се — намеси се Хамоу, — Гилдас може да е бил убит заради онова, което е видял.

— А Тавърнър? — Приорът се опита да прикрие насмешката в гласа си. — Може би и той е видял нещо?

— Има и друго! — Хамоу леко плесна с ръце. — Погребалната могила в Кървавата ливада. Тази сутрин реших да я разгледам. Тя цялата е обрасла с трева. Забелязах, че в нея има изсечен чим и го извадих. Някой се е опитвал да рови в могилата, а после е върнал чима на мястото му, за да прикрие делото си. Било е направено внимателно, защото го открих съвсем случайно.

— Да не би вече да си нарушил покоя на могилата, отче приоре? — шеговито го обвини Елфрик.

— Нищо не знам за това! — Кътбърт посочи към една маса встрани, където имаше кана с пиво и малки чаши заедно с чиния хляб и сирене. От кухнята винаги изпращаха закуска, когато съветът се събираше. — Имаме нужда да починем и да размислим.

Приорът се опита да си припомни как постъпваше абат Стивън, когато в тази палата се появяваха разногласия. Te трябваше да говорят una voce, единогласно. Ковчежникът брат Дънстън, който бе седял мълчаливо през пялото време, извънредно охотно отмести креслото си и поднесе на колегите си чашите с пиво. Блюдото с хляб и сирене обиколи масата. Приорът поклати глава. Озовал съм се в лабиринт, мислеше си той. Кътбърт бе роден в Кент — беше по-младият син на владетел на феодално имение. В един летен ден баща му го отведе в дома на свой приятел, заможен търговец, който бе построил лабиринт в обширните си градини. Там Кътбърт се почувства изгубен, хванат в капана на стесняващите се редици жив плет. Дори по времето, когато беше войник, Котбърт не изпита повторно подобен ужас. Сега имаше чувството, че отново се е върнал в онзи лабиринт, но този път нямаше кой да го изведе. Затвори очи и мислено благодари на Бога, че няма свидетели на личните разговори между него й абат Стивън. Никой, който да е чул отправените заплахи и предупреждения. Кътбърт разбираше, че е извършил грях и си даде обет следващия път, когато отиде в Норич, да потърси опрощение. Беше скрил греха си, бе го погребал дълбоко в душата си. Едно наистина го тревожеше: дали абатът се бе изповядал другиму? Абатът трябва да имаше изповедник в абатството. Но кой беше той? Някой от старите монаси, чието зрение е твърде помътняло, за да работи в библиотеката? Тъй като телата им бяха твърде слаби за каквато и да е работа в манастира, те прекарваха времето си в своите лични, малки килии — в молитви и сън. Понякога се присъединяваха към останалите от братството в църквата за Света литургия или в трапезарията, за да се нахранят. Приорът Кътбърт често се беше питал дали някой от тях — Люк, Саймън или Игнейшъс — не е изповедник на абата. Но дори да бе така, те не биха могли да кажат нищо. Казаното доверително бе заключено с печата на изповедта.

Приорът Кътбърт взе чашата си и отпи от пивото. Всъщност не би трябвало да пие, стомахът му вече беше разстроен. Погледна към масата. Елфрик бе потънал в задълбочен разговор с библиотекаря. Брат Ричард и Заместник-приорът си шушукаха поверително. Ковчежникът Дънстън обаче продължаваше да оглежда залата. Приорът го погледна с крайчеца на окото си. Странен човек беше този Дънстън, с тези малки очички и оплешивяващ глава. Потаен и твърде лукав! А сега изглеждаше и някак разтревожен.

— Брате Дънстън! Всичко наред ли е? Ковчежникът принудено се усмихна:

— Боя се да не би сегашните ни неприятности да навредят на приходите на абатството. Ако се разчуе, селяните няма да искат да работят полетата ни, а търговците няма да идват да купуват реколтата.

— Глупости! — подигравателно каза приорът. — Тези неприятности ще отминат.

— Не мисля така! — прошепна Дънстън. Той боязливо погледна приора. — Имам чувството, че сме се озовали в Долината на смъртта и нашите грехове тежко ни притискат.

— Какви грехове?

Дънстън поклати глава и се загледа в чашата си.

— Чувствам се зле! — промърмори той и остави чашата си. — Имам нужда от чист въздух!

Ковчежникът излезе от помещението. Приорът Кътбърт допи бирата си и тихичко плесна с ръце.

— Братя! — каза той. — Време е да се върнем към текущите си дела. Първо, трябва да предупредя останалите от братството да бъдат бдителни към чужденците и да избягват да се разхождат сами.

— Това ще е трудно! — възрази Елфрик. — Мнозина от нас спят в отделни килии. Още повече, че жертвите са били членове на съвета.

— Тавърнър не беше! — отбеляза приорът.

Той замълча, когато вратата се отвори и ковчежникът се присъедини към тях.

— Трябва да има мир…

Приорът млъкна. Заместникът му, Хамоу, отблъсна креслото си назад и се хвана за стомаха. Тлъстото му лице бе пребледняло.

— Господи! — едва си поемаше дъх той. — Боже мой, каква болка!

Приорът Кътбърт помисли, че е апоплектичен удар. Хамоу размахваше ръце, отметнал глава назад. Другите братя наскачаха и се втурнаха да помогнат. Хамоу ги отблъсна и се опита да се надигне. Приорът гледаше ужасен. Сякаш някой душеше бавно човека пред него: лицето му бе покрито с пот, очите му се опулиха, устата се отваряше и затваряше, той отчаяно се опитваше да си поеме въздух. Върху устните му се появи пяна. Той се обърна, сякаш искаше да избяга от болката, но се строполи на колене, притиснал ръце към корема си. Състоянието му се влошаваше. Той се сгърчи на една страна и зарита с крака. Някои от останалите братя се разкрещяха. Елфрик се опита да сграби Хамоу за раменете.

— Навярно се задушава!

Приорът Кътбърт започваше да подозира какво става: обземаше го ужасяващо опасение. Хамоу бе потънал в своя свят на болки, ръцете и краката му се гърчеха конвулсивно. Странни гъргорещи звуци се надигаха в гърлото му. Елфрик се опитваше да му помогне, но бе невъзможно. Хамоу се мяташе като риба на сухо. Той простена, потръпна още веднъж и се отпусна с отметната встрани глава и оцъклени очи. Елфрик го обърна по гръб и отчаяно се опита да намери пулса му на врата и китката на ръката. После пъхна пръстите си в устата му.

— Какво е това? — уплашено попита брат Дънстън. — Апоплектичен удар?

— Не мисля! — Елфрик притисна ръка върху страната на мъртвия. — Отче приоре, брат Хамоу е бил отровен.

Приорът завъртя отрицателно глава:

— Не може да е отровен! Не може да е отровен!

— Налице са всички симптоми! — настоя Елфрик. — Болките бяха в стомаха, а не в гърдите или главата. Беше здрав и енергичен, преди да пие от пивото и да хапне от хляба и сиренето.

Приорът Кътбърт посочи с ръка към масата:

— Седнете по местата си. Никой да не докосва храната и питието. Брате Елфрик, разбираш ли от отрови?

Лечителят взе каната с пиво. Той я подуши и внимателно огледа онова, което бе останало на подноса. После провери собствената си чаша.

— Никой друг не се чувства зле! — обади се брат Френсиз. Елфрик взе чашата на Хамоу. Намери къс велен и изля утайката върху него. След това подаде чашата на приора Кътбърт. Приорът забеляза някакви зрънца на дъното, сякаш вътре е бил разтворен прах.

— Не мисля, че пивото е било отровено — обяви Елфрик. — Нито пък хлябът и сиренето. Отровата е била поставена в чашата на брат Хамоу. Не мога да усетя никакъв мирис, а ако е имала някакъв вкус, пивото го е скрило.

— Каква е? — попита приорът.

Елфрик с треперещи ръце постави чашата на масата. Той се загледа в утайката, която бе образувала малки петна върху велена.

— Един Бог знае! — прошепна той. — В лечебницата имам много прахове. В нашата градинка за билки има беладона, буника, напръстник, дози от които…

— Могат да убият… — завърши изречението вместо него приорът.

Брат Дънстън се строполи в креслото си, скри лице в ръцете си и започна да ридае. Приорът въздъхна.

— Трябва да уведомим сър Хю.

Корбет бе в стаята на Тавърнър заедно с Ранулф. Чансън пазеше отвън.

— Кой според вас е убил нашия измамник? — попита Ранулф.

— Не знам! — Корбет продължи да се рови из вещите на Тавърнър. — Но ако се съди по трупа, не е бил нужен майстор стрелец. Помисли само, за толкова близък изстрел не се изисква голямо умение. — Той престана да оглежда предметите. — Едно обаче ми липсва. Няма я дамгата върху челото. Питам се дали това е, защото убиецът е трябвало да действа бързо или защото не е възприемал Тавърнър по същия начин като Гилдас?

— Или пък има двама убийци?

— Много добре, секретарю на Зеления восъчен печат! Бог знае какво става тук. Смъртта на Тавърнър може и да не е свързана с тази на другите.

— Но защо да го убиват? — настойчиво попита Ранулф. — Той беше просто един мошеник!

— Мисля, че е бил повече от това — пое си дъх Корбет. — Знаеш ли, Ранулф, когато го разпитвах, за миг ми се стори, че чувам нещо отвън. Предположих, че Чансън се връща с книгите, но нали го срещнахме по-късно с Пердитус.

— Тогава какво търсим?

— Не съм сигурен, Ранулф-ат-Нюгейт. Ти познаваше мъртвия по-добре от мен. Мисля, че той не ни каза цялата истина.

— Той открай време си беше скаран с истината.

— Точно така! — съгласи се Корбет. — На мен ми беше трудно да повярвам, че Тавърнър просто се е появил в „Сейнт Мартин’с“ с тази налудничава история. Вярно, като всеки скитащ се моряк той сигурно си е търсил спокойно пристанище, за да пусне котва, но, Ранулф, постави се на негово място. Ако ти се беше озовал в това величествено, богато абатство, какво щеше да направиш?

Ранулф се обърна, както беше приведен:

— Щях да оглеждам, да изчаквам и да наблюдавам.

— Тавърнър е направил същото. — Корбет отвори една протрита кожена торба и започна да рови в нея. — Вероятно е искал да има някаква сигурност, просто в случай, че номерата му не минат. Досега не съм срещал разбойник, който да не си е приготвил скрита миша дупка, ако делата му тръгнат наопаки.

— В абатството държат ли лъкове и стрели?

— Вероятно повече, отколкото в който и да е замък. Монасите ходят на лов и трябва да могат да се защитават. Когато влязохме в складовете, съзрях кошници, пълни със стрели, както и наръчи пръчки за стрели.

— А умението да ги ползват?

— Повечето мъже могат да стрелят с лък — отвърна Корбет разсеяно. — Много от тези монаси са бивши воини. Мога да се обзаложа, че някои са били на кралска служба. Били са обучавани да воюват. Наистина съм озадачен от смъртта на Тавърнър. Неговият убиец е искал да го премахне колкото е възможно по-бързо. Питам се — защо ли? Ранулф наблюдаваше как Корбет вдигна един от ботушите на Тавърнър и започна да тършува вътре.

— Нали не мислиш…

— Да, мисля. — Корбет вмъкна ръката си по-надълбоко. — Помниш ли, когато Тавърнър се канеше да ни поведе към избите? Когато каза, че иска да смени сандалите си?

— Помня.

— Мисля, че е възнамерявал да скрие някакви документи: Тавърнър знаеше, че аз ще се върна. А, ето!

Корбет измъкна малка кама, превързана с червен шнур, както и тънък, износен кожен калъф, изтъркан и покрит с тъмни следи от плесен.

— Така си и мислех.

Корбет свърши с претърсването, отиде и седна на едно столче с гръб към прозореца, за да може да се възползва от светлината.

— Ха!

— Какво е това?

— Разрешителни, пълномощни, позволителни; някои стари, някои нови, някои оригинални, някои вероятно подправени.

— Защо не бяхме по-настоятелни с Тавърнър? — промърмори Ранулф. — Защо не ме остави да го хвана за врата и да го пораздрусам?

— Тавърнър ни каза достатъчно за един ден. Като всеки мошеник, той щеше да изчака да види докъде му е минал номерът, да разбере какви договорености би могъл да постигне, какво би могъл да спотаи. Както знаеш, хора като Тавърнър не бъбрят като свраки!

Корбет се канеше да продължи, когато чу шум от тичащи стъпки; отвън се дочу говор и Чансън нахлу в стаята.

— Господарю, викат ви в помещението, което тук наричат Звездна палата — един от монасите е мъртъв!

Корбет грабна ръкописите, които бе намерил в стаята на Тавърнър, и ги напъха в кожения си елек. Послушникът отвън бе извънредно възбуден и затича отпред, като подвикна през рамо да го последват колкото е възможно по-бързо. Когато стигнаха Звездната палата, трупът на Хамоу вече бе положен на пода. Някой беше донесъл одеяло и го бе метнал върху него. Без да обръща внимание на приора и другите, Корбет прекоси помещението и дръпна одеялото. Един поглед беше достатъчен. Оцъклените очи на Хамоу, зяпналата му уста и обложеният, подпухнал език, странната бледност и сгърчените мускули на лицето сочеха, че е бил отровен.

— Бог да го прости!

Корбет отново покри лицето му, изправи се и промърмори набързо заупокойна молитва.

— Отровен! — възкликна той. — Никой не бива да умира така, особено пък свещеник, човек, посветил живота си на Христа! — Изгледа последователно всеки член на съвета — Върху челото му няма дамга — подчерта той. — Но — Корбет задъвка ъгълчето на устната си, — подозирам, че това е дело на същия убиец!

Той замлъкна, докато брат Пердитус въвеждаше архидякон Ейдриън. Двамата застанаха до вратата.

— Какво желаете? — попита Корбет.

— Чух, че отново има смъртен случай — отвърна архидяконът. — Разговарях с брат Пердитус за ръкописите на абат Стивън, когато ни казаха… — Той преглътна с мъка. — Бих желал да съм далеч от тук. Кътбърт, не виждам защо да отлагам заминаването си.

— О, основанията са много!

Корбет приближи до него и го потупа леко по рамото. Лицето на архидякона вече не беше жизнерадостно. Видимо изплашен и толкова възбуден, че не можеше да стои на едно място, той се опитваше да не поглежда към проснатия под одеялото труп.

— Никой няма да излиза оттук — заяви Корбет, — докато аз не позволя. Особено ти — добави шепнешком той, — архидякон Ейдриън!

Архидяконът отметна глава назад. Опита се да каже нещо, обаче Корбет се обърна.

— Брат Пердитус, ти също оставаш тук! Корбет седна в едно кресло в края на масата.

— Предлагам всички да седнете. Приор Кътбърт — той се огледа из стаята, — вие сте се събрали тук след смъртта на Тавърнър?

— Разбира се, имаше някои неща, които трябваше да обсъдим.

— Чудесно! — засмя се Корбет. — Тогава ще ги обсъдите с мен.

Брат Дънстън се канеше да възрази, обаче Корбет удари с юмрук по масата. Ранулф прекоси помещението, затвори с ритник вратата и застана с гръб към нея. Чансън седна на столче в другия ъгъл. Корбет скръсти ръце и посочи към масата. Монасите и архидякон Ейдриън покорно насядаха. По начина, по който отместиха чашите си, Корбет разбра къде трябва да е била отровата.

— Брат Хамоу е мъртъв — започна Корбет. — Трупът му лежи тук, а душата му е при Бога. Къде е била поставена отровата?

— Нито в каната с пиво, нито в хляба и сиренето — отвърна Елфрик, — а в чашата на Хамоу.

— А кой поднесе чашите?

— Аз — отговори хрисимо Дънстън, вдигайки ръка. — Но събратята ми ме видяха. Държах подноса с две ръце. Всеки можеше да вземе тази чаша, която сам избере.

— Няма ли да изнесат трупа? — настоятелно попита приорът.

— Не познавате историята! — отвърна Корбет. — Преди много години, в случай на убийство, разпитът се е състоял в присъствието на трупа. Хората казвали, че духът на убития се навърта наоколо, за да помогне да се открие истината, макар и да подозирам, че в нашия случай това ще отнеме повечко време. Не желая да съм непочтителен, но Хамоу може да почака малко. И така — Корбет потри ръце, — брат Дънстън е взел подноса и е обиколил масата с него. Всеки ли взе чаша?

Монасите отново кимнаха в знак на съгласие.

— После оставих каната на масата. Подносът с хляба и сиренето обиколи масата.

— И пивото на брат Хамоу е било отровено, така ли? — попита Корбет. — Но никой не е знаел коя чаша ще вземе Хамоу?

— Не, разбира се! — отговори брат Ричард. — Чашите са напълно еднакви. Никой не се замисли дори за миг.

— А кога беше донесен подносът? — попита Корбет. — Преди съветът да се събере или по време на събранието?

— Точно след като започнахме — отговори приорът Кътбърт. — Вече сядахме по местата си, когато брат Осуалд го донесе.

Корбет кимна към Чансън, който бързо излезе. Останалите седяха мълчаливо. Корбет беше постигнал целта си. Езерото е размътено, мислеше той, въпреки че все още крие много неща под спокойната си повърхност. Един от тези мъже тук е убиец, но кой? Приорът Кътбърт, който изглежда толкова разтревожен? Елфрик, който се надува, сякаш се радва на начина, по който се развиват нещата? Библиотекарят Френсиз, който крадешком поглежда през рамо към Корбет? Ричард, който бе сключил ръце, сякаш четеше молитва? Брат Дънстън, който гледаше отнесено, сякаш още не можеше да повярва в случилото се? Архидякон Ейдриън седеше с наведена глава и от време на време се размърдваше неспокойно в креслото. До него Пердитус със смръщени вежди гледаше втренчено трупа, сякаш нещо в него го привличаше. На вратата се почука: въведоха един сивокос послушник. Лицето му беше пепеляво от страх. Той веднага падна на колене, сключил молитвено ръце.

— Отче приоре! Отче приоре! — изплака той. — Аз донесох пивото и чашите!

— Обръщай се към мен! — обади се меко Корбет. Мъжът се обърна към него, все още коленичил.

— Ти ли си Осуалд, кухненския прислужник? Мъжът премига с възпалените си очи и кимна, очевидно изгубил ума и дума от страх.

— Няма за какво да се тревожиш! — увери го Корбет. — Кой ти каза, че съветът се събира?

— Хамоу. Слезе долу в кухнята. Аз подредих обичайния поднос с хляб и сирене, чаши и кана пиво. Покрих каната с кърпа и ги оставих. После пратих горе едно от кухненските момчета, то е от селото. Момчето се върна и съобщи, че събранието е започнало, тогава донесох подноса.

— И никой ли не те спря по пътя ти? Брат Осуалд поклати отрицателно глава.

— Отец приорът и останалите току-що се бяха събрали. Събранието всъщност още не беше започнало. Аз оставих подноса на масата и веднага излязох.

— Приоре — попита заповеднически Корбет, — някой приближавал ли е до масата, докато разговаряхте?

— Не, докато аз не станах — отговори брат Дънстън.

— В такъв случай — обърна се Корбет към Осуалд, — докато подносът е бил още в кухнята, кой е влизал там?

Послушникът отчаяно разпери ръце:

— Сър, как бих могъл да знам?

— Опитай се да помислиш! — подкани го Корбет. — Огледай тази стая. Внимателно се взри във всяко лице поотделно!

Все още на колене, Осуалд неспокойно се размърда.

— Имаше някои външни хора — каза той. — Така де, посетители. Кръчмарят Талбът от „Горският фенер“ и онази кокетка, неговата щерка. Как й беше името?

— Бланш! — помогна приорът Кътбърт. — Te често идват тук да купуват провизии. Талбът е добър клиент.

— Така е! — каза сухо Осуалд. — Обаче тя има нагли очи и твърде много хихика.

— Te доближиха ли масата? — попита Корбет.

— Не мога да ви кажа. Но защо ще правят такова нещо? — Сега очите на Осуалд шареха из стаята. — Братя идваха и излизаха, донесоха наръч дърва за печката, но от съвета никой не е влизал. — Осуалд навлажни устните си. — Въпреки, че идва този!

Той се обърна и посочи архидякон Ейдриън.

— В името Божие! — измуча Уолъсби. — Бях гладен, пийваше ми се бира, търсех нещо за ядене. Канех се да отпътувам!

— Но не сте! — засмя се Корбет.

— Да, той влезе! — изправи се Осуалд, пръстите му трепереха. — Поиска това, поиска онова. Размени няколко думи с кръчмаря Талбът, попита го дали може да отседне в хана през нощта на път обратно за Лондон.

Архидякон Ейдриън само махна с ръка. Корбет можеше да разбере, че е бесен.

— Няма да се унижа да отговарям на това. Аз съм духовник, сър Хю, високопоставен служител на църквата. Бях тук единствено по настояване на абат Стивън и на доминиканския орден.

— Така ли? — попита Корбет. — Наистина ли е така? — Обърна се и допълни: — Брат Осуалд, можеш да си вървиш.

Ранулф изведе прислужника и затвори вратата. Облегна се на нея със скръстени ръце и отметната глава, наблюдавайки изпод тежките си клепачи събралите се първенци. Ранулф следеше Корбет като котка: понякога прекалено сериозният му господар го вбесяваше с необщителността си и със заобиколните си речи. Ранулф никога не беше срещал по-затворен човек. Корбет му беше по-близък от брат, но през годините той бе научил много малко за този загадъчен кралски служител. Единствената страст, която не криеше, бе любовта към красивата му жена Мейв. Ранулф се засмя в себе си. Лейди Мейв с нейните проницателни сини очи винаги плашеше Ранулф. Тя сякаш проникваше право в душата му и четеше неговите мисли, неговите най-скрити желания. О, да, единствената страст на Корбет бяха лейди Мейв, децата му и законът. Винаги законът! Веднъж Корбет му каза, че е виждал разбойнически набези в Уелс, как било унищожено едно цяло селце: изкормени от стомаха до врата жени; висящи от дърветата мъже; заклани деца. Никога не могъл да забрави тази гледка и научил един горчив урок.

— Ако законът изчезне — казваше Корбет, — ние ще се превърнем в животни, които се разкъсват едно друго в мрака.

Корбет обичаше краля, но чувството му към него беше примесено със скептицизъм и враждебност. Тъкмо тук беше разликата между тях. В очите на Ранулф законът беше онова, което кралят искаше. Ранулф си спомни Тавърнър и как мошеникът беше описал младежките му години. Ранулф-ат-Нюгейт бе решен на едно: той никога нямаше да се върне към тях. Корбет му беше приятел и спътник, но беше също и негов господар и наставник. Ранулф изучаваше Корбет по същия начин, по който ловджийското куче изучава плячката си. Погледна крадешком към Корбет, който седеше облакътен на масата, подпрял брадичката си с ръце: любим негов номер, да седи мълчаливо и да изнервя виновника.

— Убийците винаги проговарят — бе казал той веднъж. — Първоначално се държат потайно, но след известно време добиват чувство за власт, което им завърта главите. И тогава започват да правят грешки.

Ранулф обичаше да гледа как големци и властници, все уж добродетелни, се свиват под погледа на господаря му.

— Сър Хю, молиш ли се?

— Да, брате Елфрик, моля се. Удари камбана.

— Време е за божествената служба — обади се брат Дънстън с ръце върху масата, сякаш се канеше да стане.

— Седни! — заповяда Корбет. — Чел съм устава на свети Бенедикт. Във време на опасност и криза службата за този ден може да се отмени. Друга служба трябва да отслужим: утренната за убиеца, утренната за злото, вечернята за смъртта, службата в три след пладне за правосъдието, вечернята за закона. Не мисля, че Бог иска да чуе молитвите ви. Той иска да види как се въздава справедливост. Приоре, най-добре ще е да събереш съвета и да уведомиш цялото братство, че докато не се решат тези въпроси, всеки ще трябва да бъде нащрек за собствената си безопасност.

— Всички ние сме в Божиите ръце! — заяви Кътбърт.

— Някои от нас са — отвърна Корбет. — Но другите? Той се размърда в креслото си.

— Какво другите? — властно запита приорът.

— В това абатство има убиец! — отговори Корбет. — Ще трябва време, докато Божията ръка го хване и го бележи, както е белязала Каин.

— А брат Хамоу? — настоя приорът.

— Да ви кажа ли нещо? — Корбет отмести стола си назад, изправи се и се подпря с ръце на масата.

— Вашият брат беше отровен. Не съм лекар и не мога да позная с какво. Елфрик, в твоята лечебница има сигурно много гърнета, стъкленици и кутии с прахчета. Навън в полята растат треви, които, ако ги извадиш и изсушиш, могат да убият човек за няколко мига. Онова, което вледенява кръвта ми при мисълта за смъртта на Хамоу, е, че тя не е била планирана.

— Какво? — удиви се Елфрик.

— Убиецът играе с нас някаква игра — продължи Корбет. — Абат Стивън, една озадачаваща смърт; Гилдас, дамгосан, тялото му — намерено на надгробната могила; котката с прерязано гърло, окачена на преградата пред Разпятието; Тавърнър, убит със стрела. Мисля, че убиецът би могъл да убие всеки от вас тази сутрин. По някакъв начин той е пуснал отровата в чашата. За него всъщност е нямало значение кой ще пие от нея, достатъчно е било, че ще бъде някой от вас.

Брат Дънстън издаде протяжен стон и зарови лице в ръцете си.

— Както играчът играе комар. — Корбет направи движение с ръка: — Подхвърля зара и той пада, както дойде. Нашият убиец прави същото: отровата е била поставена в чаша, докато подносът е бил в кухнята. Била е донесена тук — сви рамене Корбет, — и жребият е бил хвърлен.

— Значи, всеки от нас би могъл да вземе тази чаша? — попита приорът с обезумели от ужас очи.

— О, да! Убиецът ви е изпратил предупреждение. Може да нанесе удар когато и където пожелае. Ако е искал, би могъл да убие двама, трима или всички вас. — Корбет отново седна на мястото си. — Ще играе играта, докато бъде задоволен.

— Какво можем да направим? — изплака брат Ричард.

— Да се молите, да внимавате къде вървите, какво ядете и пиете. — Корбет потупа по масата. — И да ми кажете истината. И така, Кътбърт, ще ми кажеш ли истината? Какво обсъжда съветът тази сутрин? Какво друго трябва да знам за абатството „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“?