Пол Дохърти
Призракът на тресавището (3)

ВТОРА ГЛАВА

Nam Fortuna sua tempora lege regit.

Фортуна управлява съдбата ни, както намери за добре.

Тибул

Брат Гилдас, каменоделец и архитект на абатството „Сейнт Мартин’с“, се гордееше с това, че дойде ли смъртта, би бил готов за нея. Беше възрастен, но все още имаше остър поглед, бивш войник, опитен майстор, помагал при градежа на големите замъци на Едуард в Южен Уелс. Брат Гилдас често се беше сблъсквал със смъртта в самотните мъгливи долини и в горските просеки, където лесно можеше да се натъкне на някоя стрела, пика, секира или кама. За да се подготви за смъртта, брат Гилдас беше постъпил в абатството преди двадесет години и монасите често се възползваха от уменията му. Близък приятел на приора Кътбърт, брат Гилдас обичаше да чертае планове с перо върху пергамент, да избира камъка, да опипва неговата повърхност, да реже и мери, да планира и изгражда в съзнанието си, преди да бъде изрязан първият чим и да се положи крайъгълният камък.

Сивокосият, невъзмутим брат Гилдас обичаше да остава сам. Наистина, скърбеше дълбоко за смъртта на абат Стивън и щеше да пее заедно с останалите псалмите от заупокойната литургия. И все пак животът продължаваше. Брат Гилдас сега беше зает в собствената си работилница в далечния край на абатството. Масата край него беше отрупана с различни видове камък, чукове, секачи и парчета пергамент. Гилдас си тананикаше под нос един от своите любими псалми. „От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми!“

* * *

Брат Гилдас обичаше този псалм: той трябва да е бил написан от някой войник. Нали в него ставаше дума за стража, за Бог избавителя? Брат Гилдас седеше зад високия си пюпитър и потропваше леко с пръсти по гладката му, лъскава повърхност, докато отново проучваше плановете си за новата странноприемница. Сега, след като абат Стивън бе мъртъв, брат Кътбърт сигурно щеше да бъде избран да го замести. Погребалната могила в Кървавата ливада щеше да бъде премахната. Брат Гилдас усети вълнение при мисълта за нови строителни работи. Може би щеше да избере сивия твърд камък от Южен Йоркшър? Или може би щеше да подбере нещо ново — като красивия, медножълт камък от Оксфордшър, използван за градежа на колежи в университетските градове? Гилдас почувства тръпка на разкаяние, притвори очи и зашепна молитва. Не биваше да мисли така! Тялото на абат Стивън още не беше положено в земята. Гилдас взе перото и го подостри. Как бе възможно техният абат да бъде убит при такива зловещи обстоятелства! Гилдас не вярваше, че някой разбойник се е промъкнал при него, въпреки, че присъства, когато разбиха вратата. Нямаше никакви други входове или ходници. Прозорците бяха затворени, а като зидар Гилдас знаеше, че дори и за най-леконогия убиец е невъзможно да се покатери по тези стени. Te бяха отвесни и гладки и по тях нямаше нито цепнатини, нито пропуквания, за които човек да се закачи с пръстите на краката си или да се улови с ръка. Гилдас се питаше дали убиецът е имал нещо общо с онази тайнствена, ухаеща на парфюм фигура, която бе срещал по време на неспокойните си нощни бродения. Той спеше малко, често излизаше да се разходи през нощта и вече два пъти бе виждал тази загадъчна фигура. Бе помислил, че сънува, и за да не изпадне в неловко положение и да се предпази от насмешки, се бе доверил само на брат Хамоу. Заместникът на приора се бе съгласил, че е невъзможно преоблечена като монах жена да броди нощем из абатството. Гилдас навярно се е объркал? Или е сънувал? Както и да е!

Брат Гилдас се огледа из работилницата си. Скоро трябваше да тръгва. Приорът Кътбърт свикваше заседание на съвета. Гилдас бе зърнал за миг онзи висок кралски пратеник при пристигането му, загърнат в тежко пътно наметало със спусната качулка, под която едва се виждаше загадъчното му смугло лице. След като кралят се бе намесил, Корбет без никакво съмнение щеше да се рови из това абатство, докато разкрие истината. Гилдас се смъкна от високия си стол и отиде до една скамейка. Подтикнат от някакво странно чувство, той се загледа в една картина на отсрещната стена, подарък от местен търговец. Бе рисувана върху дърво и изобразяваше Смъртта, застанала пред някаква къща, да чука на вратата. Смъртта беше облечена като рицар, едната й ръка стискаше дръжката на меча, а другата яростно блъскаше по вратата, сякаш решена да прибере душата вътре в къщата. Брат Гилдас не можеше да знае, но Смъртта бе наблизо, и преследваше собствената му душа.

Вече се канеше да се върне при пюпитъра, когато чу някакви звуци от склада точно до страничната врата.

— Какво е това? — обади се той. Навярно плъх, а може би лисица или дива котка — такива животни понякога се вмъкваха от мочурищата, за да потърсят тук топлина. Гилдас отиде до притворената врата и я отвори.

— Кой е там? — повтори той. Влезе вътре, присвивайки очи срещу тъмнината, и извика: — Кой е там?

— Гилдас! — Думите прозвучаха като съскане. — Гилдас! Виновникът Гилдас!

Зидарят понечи да побегне. И все пак, вече готов да се втурне навън, той разбра грешката си: никой войник не обръща гръб на неприятеля. Подхлъзвайки се, Гилдас се обърна. Една тъмна фигура се втурна към него, а после към главата му изсвистя тояга и ударът го накара да се строполи на земята.

Брат Гилдас лежеше в полусъзнание, а главата му пулсираше от болка.

— Моля те! — прошепна той. — Недей…

Разбра, че ръцете му са вързани зад гърба, а кръвта, която се стичаше от дълбоката рана на главата му, го заслепяваше. Устата му бе пресъхнала. Той се опита да погледне нагоре към нападателя, но всичко, което можа да види, беше меката кожа на ботуши за езда. Въпреки вързаните си ръце, той се опита да се обърне на едната си страна. Видя как нападателят, който бе затворил вратата към работилницата, сега се надвесваше над мангала. Гилдас ужасен го следеше с поглед, докато нападателят се оглеждаше наоколо. Червена маска на палач покриваше цялото му лице. Наметало обвиваше тялото му. Не можеше да е монах, брат от абатството. Гилдас си спомни за разказите за дивите ловджии, които препускали край тресавищата. Гилдас усети миризмата на нещо запалено: нападателят разравяше жаравата. Той се обърна и се върна при него.

— Гилдас! Убиецо!

Думите се отрониха с мъка, това наистина беше повече съскане, отколкото глас.

Нападателят се промъкна зад него, после фигурата му внезапно се извиси над него. Гилдас чу задъханото му дишане и погледна нагоре. Облеченият в черно нападател държеше в ръцете си тежък каменен блок.

— О, не, моля ти се!

Нападателят издигна блока и го пусна; той падна и премаза черепа на брат Гилдас, както чукът премазва яйце.

Корбет седна зад голямото дъбово писалище на абат Стивън. Кралският служител не обичаше такава демонстрация на власт и едва прикри смутената си усмивка. Чувстваше се като някой от кралските съдии, председателстващи заседания на съда. Писалището беше разтребено и Корбет сложи пред себе си листове велен, пемза и перо. Ранулф седна в ъгъла, подготвен по същия начин. Чансън застана на стража пред вратата. Около писалището в полукръг бяха подредени столове за съвета на абатството. Приорът седеше в средата. Корбет огледа тези властни монаси, същинските господари на това абатство. Тук беше брат Френсиз, архивист и библиотекар, изискан, с меки черти и мечтателни очи. Елфрик, който отговаряше за лечебницата, имаше вид на човек, който постоянно мръзне — с бледи хлътнали страни, източен червен нос и воднисти очи, които непрестанно примигваха. Брат Хамоу, закръглен и сив като домашен гълъб, с втренчен поглед и здраво стиснати устни, приличаше на човек, готов да облагодетелства другите със своята мъдрост. Брат Ричард, който се занимаваше с помощите и милостинята, беше все още млад човек с гладко лице. Той постоянно докосваше устните си и потъркваше издутия си корем. Ковчежникът Дънстън нямаше тонзура поради своята плешивост — той беше с тежки черти на лицето, малки очички и стиснати устни: монах, свикнал със сметките, главната счетоводна книга, разписките и договорите между чираците и настоятелството, помисли Корбет. Човек, който търси печалба от всичко. Техният господар и повелител, приорът Кътбърт, се беше поуспокоил и изучаваше Корбет, преценявайки достойнствата му. Корбет разбра защо са закъснели. Кътбърт вероятно беше събрал тези монаси в своята килия и им беше разказал какво е научил, как кралският служител няма да се церемони или да се поддаде на позоваванията на каноничното право, устава на свети Бенедикт или обичаите в абатството. В най-далечния край на полукръга седеше брат Пердитус. Младият човек изглеждаше решително не на място, постоянно оправяше нервно расото си и мърдаше крака. Архидякон Ейдриън обаче сякаш се наслаждаваше като зрител на пантомима. Той очевидно не приемаше смъртта на абат Стивън като нещо, което го засяга лично. Корбет се изправи в креслото си:

— Всички ли сме тук?

— Отсъства брат Гилдас — обясни приорът Кътбърт.

— Предадох поканата ти, отче — обади се Пердитус. — Гилдас беше първият, на когото казах, но нали знаете колко е зает: човек не може да го откъсне от работата му.

— Тогава да започваме. — Корбет взе пълномощното си и потупа черно-червения печат в края му. — Това е личният печат на краля — обяви той. — Той ми дава властта да действам като негов специален пълномощник относно смъртта на абат Стивън или който и да е друг възникнал проблем. Не желая да ме предизвикват. Кралската заповед действа и тук, както действа в Уелс или в шотландските тресавища.

Приорът Кътбърт отвори уста да протестира. Корбет улови погледа му. Останалите членове на съвета неспокойно се размърдаха.

— Заупокойната литургия скоро ще започне! — простена брат Елфрик. — За абат Стивън.

— Ако се налага литургията да закъснее, ще закъснее! — заяви Корбет.

Той се изправи на крака, обърна се с гръб към съвета, отиде до големия еркерен прозорец и се загледа към двора.

— Поправете ме, ако греша, но доколкото разбирам, преди четири дена, в навечерието на празника на свети Лъв Велики, абат Стивън не слязъл в църквата на абатството за утренната?

Приорът Кътбърт кимна утвърдително.

— Ти, брат Пердитус, си бил личен прислужник на абат Стивън. Обичайно ли беше за абат Стивън да пропуска от време на време часовете на божествената служба?

— Той често беше много зает, понякога и разсеян — отговори Пердитус. — Когато утрото отмина и абат Стивън не се появи, аз се разтревожих, почуках на вратата му и се опитах да снема резето, но то не поддаде. Тогава отидох и съобщих на приор Кътбърт.

Корбет се върна и положи ръце върху облегалото на креслото си.

— Какво се случи тогава?

Приорът посочи през рамо към вратата.

— Насилихме ключалката. Когато влязохме вътре, абат Стивън седеше в креслото си, леко отпуснат, с глава, наклонена на една страна. Камата беше забита — той посочи — точно над стомаха му. Острието беше потънало почти до дръжката.

— Беше очевидно — заяви брат Елфрик, — че абатът е мъртъв и че е мъртъв от известно време.

— А сигурно ли е, че вратата е била заключена? — попита Корбет.

Той заобиколи и внимателно разгледа вратата. Можеше да види, че скоро са й били поставени нови панти. Дърводелецът също така беше поправил вътрешното резе, както и двете ключалки — горната и долната.

— Разбира се, че е сигурно! — отвърна рязко приорът Кътбърт и се обърна към него в креслото си.

Чувстваше се обиден, че го разпитват като престъпник, докато този кралски служител сновеше с безшумни стъпки из килията на абата, а червенокосият му довереник внимателно записваше всичко, което казва. От време на време Ранулф вдигаше глава. На приора Кътбърт не се нравеше слабата му усмивка, нито тези покрити с тежки клепачи очи, които като че ли му се надсмиваха. Ранулф сякаш не вярваше на нищо, което виждаше или чуваше.

— Продължавайте! — настойчиво се обади Корбет.

— Отнесохме тялото на абата.

— А самата килия?

— На писалището имаше документи, огънят едва гореше. Абат Стивън бе пил малко вино, а на пода, освен кървавото петно…

— Лежеше и това.

Корбет вдигна парче пергамент.

— О, да! — мрачно се усмихна приорът.

— Погледнете! — обърна се Корбет. — Какво означава това колело? Съзрях го на много от книжата на абата.

— То беше просто неговата любима рисунка. Корбет завъртя хартията:

— А тези цитати? И двата са доста неясни. Единият от свети Павел — за това да гледаш сякаш през огледало, и още нещо — за зова на блуждаещите огньове. Другият — Корбет присви очи — е доста прочут и често цитиран: това са думи на римския философ Сенека. „Всеки може да отнеме живота на човека, но никой не може да отнеме смъртта му.“ — Той ги огледа, а те на свой ред отвърнаха с безизразни погледи. — Това са последните думи, написани от абат Стивън. Очевидно той се е боял от нещо. — Корбет замълча. — Какво е имал предвид с това „виждаме смътно като през огледало“? Докато цитатът от Сенека сякаш подсказва, че е очаквал смъртта?

— Не знам! — рязко отвърна приорът. — Сър Хю, аз не мога да кажа какво е мислил абатът в онази нощ.

— А някой друг може ли? — очаквателно попита Корбет, но никой не му отговори. — Както и да е. — Корбет остави парчето пергамент. — Говорихме за кръвта. Прясна ли беше или съсирена?

— Съсирена — проговори Елфрик. Останалите братя потвърдиха думите му.

— Значи, абат Стивън е бил мъртъв от известно време?

— Естествено! — рязко каза Хамоу. — След като кръвта се е съсирила.

— Как е името ти? — прекъсна го Ранулф. — Хамоу.

— И си заместник на приора? — Ранулф се усмихна на господаря си.

— Ти знаеш както името, така и длъжността ми.

— Наистина, брате, точно както и ти знаеш името и длъжността на господаря ми Корбет. Ще трябва да говориш по-почтително.

Застанал зад братята, Корбет скръсти ръце и се втренчи в пода. Той и Ранулф бяха провели много разследвания. Чувстваше се като актьор в пиеса. Te поемаха ролите си, без дори да мислят. Ранулф, който смяташе за своя лична привилегия да се закача и — да се шегува със сериозния си господар, съвсем не беше склонен да позволи някой друг да прави същото. Хамоу измърмори нещо като извинение.

— Значи, нямаше нищо разбъркано? — Корбет се върна и седна в креслото си, като удари с ръце по писалището. — Тази стая няма друга врата, прозорците са били затворени, няма никакви тайни проходи и въпреки всичко някой е влязъл и е забил кама в гърдите на вашия абат. — Корбет не изчака хора от потвърждения. — Абатът седял отпуснат, така ли?

— Казах ви! — отговори приорът Кътбърт.

— А ръцете му?

— Висяха от двете му страни.

— И нищо не беше разбъркано? Нищо ли не показваше, че има нещо нередно?

— Нищо.

— Но камата е била на абат Стивън?

— Да, така е — каза Хамоу. — Забелязах само едно. Абат Стивън беше извадил стария си войнишки колан от раклата. Той лежеше на пода. Канията на камата беше празна.

— Донесете ми тази кама! — заповяда Корбет. Приорът Кътбърт даде знак на Пердитус, който излезе и се върна с нещо, загърнато в платно. Корбет разгъна платното и извади камата. Тя беше почистена и лъсната. Ефесът беше от стомана, дръжката специално набраздена, за да не се изплъзва от ръката, острието беше дълго, остро и страховито. Корбет носеше подобна кама — при ръкопашен бой пробождането с такова оръжие бе смъртоносно. Той поседя известно време, като люлееше камата в ръката си, преди да я остави на масата.

— Наистина ли се налагаше да разбиете вратата? — попита той.

— Аз бях там! — възкликна приорът. — С мен бяха и Хамоу, Елфрик и брат Дънстън. Влязохме направо и видяхме трупа на абата.

— И никой ли не си отиде? — настоя Корбет.

— Разбира се, че не! Бяхме потресени от видяното. Корбет се загледа в кинжала и потисна безпокойството си. Преди срещата той внимателно беше огледал килията и преддверието. Вратата беше заключена, а прозорецът затворен. Как би могъл да влезе някой?

— И никой ли от вас — попита той настоятелно — не знае как убиецът е влязъл в това помещение или как е излязъл?

Монасите поклатиха отрицателно глави. Корбет съзря тържествуващо пламъче в очите на приора Кътбърт. Знаеш, че съм в капан, помисли Корбет, и че не мога да намеря отговора на всичко това. Той се загледа във вратата. Беше изработена от тежко дъбово дърво, отвътре подсилена с метални гвоздеи с големи главички и висеше на дебели кожени панти. Щеше да отнеме часове, ако някой се опиташе да я разкърти.

— Ами ако някой е минал през прозореца? — усъмни се Чансън. — И след като вратата е била Насилена, убиецът е използвал последвалата бъркотия, за да го затвори?

Ранулф, който в миналото обичаше да скита нощем из Лондон, заяви, че е практически невъзможно човек да се покатери по отвесните стени отвън. А освен това, разбира се, имаше още един проблем…

— В добро здраве ли беше абат Стивън? — попита Корбет.

— О, да, енергичен мъж в добро здраве! Корбет се усмихна:

— Значи разбирате какво искам да кажа? Вашият абат е бил на времето рицар, боец, войн. Свикнал е с битките. Такъв човек няма да даде лесно живота си, нали?

Някой изхлипа и той замълча. Пердитус седеше със сведена надолу глава и ръце в скута си. Раменете му се разтърсваха от плач.

— Би трябвало абат Стивън да се е съпротивлявал. Би трябвало да са се чули викове, шум, да е имало суматоха. Брат Пердитус, не искам да смущавам скръбта ти, но леко ли спиш?

— Щях да чуя, ако е имало такава суматоха!

Корбет се размърда в креслото си и погледна към Ранулф, който си водеше бележки, използвайки тайнописа, на който Корбет го бе научил.

— Нека бъдем честни! — каза той. — Не искам да ви карам да се кълнете, но абат Стивън имаше ли врагове сред братството?

— Въобще никакви! — отговори бързо брат Ричард. — Той беше нашият духовен наставник. Беше строг, но можеше също така да е мек и любезен, истински учен, свят човек.

Той погледна събратята си.

— Брат Ричард казва истината — заяви приорът.

— И все пак в едно братство като това винаги има ревност, съперничества…

— Абат Стивън стоеше над такива съперничества, сър Хю.

— Да не би да подозирате някой от нас? — запита повелително помощник-приорът. — Сър Хю, няма ли други монаси в това братство?

— Брат Хамоу, мислех, че никога няма да зададеш подобен въпрос. Вие сте тук по три причини. Първо, всички сте членове на съвета. Имали сте непосредствени отношения с абата, което не може да се каже за останалите братя. Второ, разбирам, че всички вие си имате отделни спални? Значи, ако през нощта излезете оттам, никой няма да забележи, както в килиите и общите спални на останалите монаси. И накрая — продължи безмилостно Корбет, — до покоите на абата се стига по стълбище. Вратата към външния двор винаги се заключва през нощта. Брат Пердитус, мисля, че това е твое задължение?

Послушникът кимна утвърдително.

— Единствените, които имат ключове към тази врата, са личният прислужник на абата и членовете на съвета.

— Значи, обвиняваш нас? — извика приорът.

— Не обвинявам никого. Просто отговарям на въпроса на помощник-приора. И така, да се върнем към вашите отношения с отец абата. Имало ли е някакви несъгласия?

Брат Ричард от лечебницата сега се развълнува. Той втренчено гледаше през масата към приора.

— Имало е нещо, нали така, брат Ричард? Разкажи ми, моля те!

— Не е необходимо! — заяви приорът. — Имахме едно несъгласие с абата. Манастирът притежава едно поле, наречено Кървавата ливада, в чийто център има надгробна могила. Според местните хора, преди много столетия един от първите християнски крале, Сигбърт, приел мъченическа смърт и бил погребан там. Ние, членовете на съвета, мислехме, че ливадата е идеално място за една нова странноприемница. Абат Стивън не беше съгласен. Казваше, че ливадата и погребалната могила са свещено място и не бива да бъдат осквернявани.

Корбет внимателно гледаше лицето на приора. „Говориш бързо, помисли той, сякаш споменаваш нещо маловажно. И все пак подозирам, че е било много важно за теб, но би ли могло това да те подтикне към убийство?“ Погледна встрани, там, където седеше отегченият архидякон Ейдриън Уолъсби и чоплеше зъбите си.

— А ти? — Корбет посочи архидякона. — Бил ли си в абатството дни преди убийството? Срещал ли си се с абат Стивън? Той даде ли ти ключ към покоите си?

Архидякон Ейдриън вече не се отегчаваше. Той нервно почеса страната си.

— Абат Стивън беше добре познат като заклинател — отвърна Уолъсби. — Той се занимаваше с прогонване на бесове както тук, така и в Лондон. На ритуалите присъстваха учени и теолози. — Той замълча за миг, като внимателно подбираше думите си. — Както знаете, сър Хю, членовете на доминиканския орден са папските инквизитори. Te са свикнали да се ровят в ересите и магията. Много доминиканци сега са съгласни с мен: тъй наречените „обладани от демони“ или имат душевно страдание, или се преструват, или са просто луди.

— И абат Стивън оспорваше твърденията ви?

— Нашият спор беше научен, състоеше се в размяна на писма. Преди няколко седмици абат Стивън ми писа за един мъж на име Тавърнър, който дошъл в „Сейнт Мартин’с“ да потърси помощ. Тавърнър твърди, че е обладан от демоничния дух на Джефри Мандевил.

Корбет изненадано впи очи в него.

— Баронът-разбойник, който е върлувал тук?

— Същият.

— И как описва Тавърнър обсебването? — попита любопитно Ранулф.

— Аз го разпитах — отговори приорът Кътбърт. — Не е образован човек, а от време на време проговаря на нормански френски или латински. Освен това, изглежда знае много за живота на Мандевил. Всъщност той сякаш е двама души в едно тяло.

— Трябва да видя този човек! — заяви Корбет. — Затворен ли е?

— Държат го в едно помещение край лечебницата — обясни приорът. — Грижат се добре за него, получава прилична храна и питие. Абат Стивън особено много се интересуваше от него.

— А ти какво мислиш? — попита Корбет. Приорът направи гримаса:

— Сър Хю, аз съм бенедиктински монах, и имам своите грижи и задължения.

— Значи, не виждаш дяволът да се показва от ъглите или да се крие в сенките?

— Както не го виждаше и абатът. — Пердитус вече не беше нервен. Лицето му беше сурово и решително. — Абатът не виждаше бесове и таласъми да пробягват между дърветата или да се крият в езерата. Той наистина вярваше, че демоните са повелители на въздуха и че имат някаква власт да обсебват душите на определени хора.

— Абат Стивън няма нужда от твоята защита — отекна гласът на Корбет. — В Евангелията се говори за демони. Нима гадаринецът не твърди, че цял легион бесове го е обладавал?

Корбет се обърна към архидякона.

— А какво мислиш ти за Тавърнър?

— Забележителен случай. — Архидяконът потри ръце. — Сър Хю, в Лондон съм се срещал с всякакви хора, лукави измамници, но трябва да призная, че Тавърнър наполовина ме убеди.

— Наполовина ли?

— Аз не отричам съществуването на сатаната и неговите легиони — усмихна се криво архидяконът. — Просто не мога да приема, че те притежават силата да се намесват в живота ни. В края на краищата човешката воля може да извърши достатъчно зловещи дела и без онези същества, наричани от нашия учен брат послушник господари на въздуха. Моят спор с абат Стивън беше относно писанията на светите отци като свети Амброзий^[1] и свети Августин^[2]. И все пак това е доста странно — замислено произнесе той.

— Кое? — настойчиво попита Корбет.

— Чародеите и некромантите, онези, които изучават Кабалата, вярват в могъщи заклинания и призоваването на духове. Сър Хю, чувал ли си за ордена на невидимите?

Корбет поклати отрицателно глава.

— Някои вярват, че един магьосник чрез определени заклинания може да стане невидим за няколко часа и да преминава през вещества като дървото и камъка.

Корбет схвана какво искаше да каже.

— Говориш за убийството на абат Стивън?

— Аз те слушах внимателно, сър Хю. Как другояче, освен с помощта на черните изкуства, абатът би могъл да бъде прободен в собствената си килия? Вратата в подножието на стълбите е била отключена, но братът послушник не е чул никой да се качва. Прозорците и вратата на абата са били здраво затворени. Няма тайни проходи. Изглежда, че не е имало борба и все пак абатът е бил намерен убит. Питам се…

Корбет го прекъсна:

— Преди да се впуснем в небесните въпроси, нека повторя това, което каза ти, архидякон Ейдриън: „Човешката воля може да извърши достатъчно много зло“.

— Но загадката си остава! — настоя архидяконът.

— За момента да. Кажи ми, Кътбърт, случвало ли се е нещо необикновено вътре или около абатството в дните преди смъртта на абат Стивън?

— В нашето абатство цари мир и съгласие, сър Хю. Но ти вече видя околността отвъд стените — тресавища, блата, поля, гъсти гори. Там бродят разбойници като онзи Скарибрик например.

— Но те не представляват заплаха за абатството?

— Никаква и никога.

— А лейди Маргарет Харкорт?

— Неприязънта между нея и абатът бе добре известна. Te никога не се срещаха и не разговаряха.

— Соколовият ручей — намеси се ковчежникът Дънкан, но забеляза учудения израз на Корбет. — Соколовият ручей — обясни той — е поток, който тече в подножието на Кървавата ливада. Лейди Маргарет и нашият абат спореха чие притежание е той.

— Аз обаче уредих спора — намеси се приорът Кътбърт.

— И то точно както желаеше абат Стивън.

Корбет се вгледа в една картина на стената. Платното беше опънато върху дървена плоскост. Цветовете бяха живи и блестящи, нанесени с енергични мазки на четката. Той присви очи. Отначало фигурите върху него не му говореха нищо, но после различи една пламтяща кула в дъното. Млад мъж в доспехи водеше по-възрастен човек, на чиито очи имаше превръзка. Накрая Корбет разпозна сцената: Еней извеждаше баща си от Троя. Той се огледа из помещението. И другите картини имаха подобни сюжети: сцени от преданията за Ромул и Рем, живота на Цезар и други теми из историята и легендите за древния Рим. Приорът Кътбърт проследи погледа му.

— Това беше една от слабостите на абата — обясни той. — Обичаше всичко, свързано с древния Рим. Разбирам го. И като рицар, и като монах, той често служеше в посланичества при Светия Отец в Рим. Беше особено завладян от руините там, търсеше и събираше древни предания.

— Абат Стивън беше поклонник на древния Рим във всяко отношение — обади се библиотекарят брат Френсиз. — Той събираше книги и ръкописи за града.

— Защо? — поинтересува се Корбет.

— И аз самият веднъж го попитах — отвърна библиотекарят. — Абат Стивън отговори, че се възхищава на строгостта и честността на древните римляни, на любовта им към порядъка и дисциплината. Ние дори разполагаме с препис на „Деянията на Пилат“. Той беше голям учен — замислено добави библиотекарят. — Живя добър живот и заслужаваше по-добра смърт.

Корбет хвърли бърз поглед към Ранулф, който напрегнато записваше. Трудно му беше да прикрие своето разочарование и чувството си за безсилие. Ето, този абат беше жестоко убит, а освен по въпроса за Кървавата ливада, Корбет не забеляза никаква вражда или омраза към мъртвия, или поне определено не такава, която би предизвикала убийство. И как точно е било извършено то? Той затвори очи и внезапно почувства умората от бързото си пътуване дотук. Кралят беше толкова настоятелен, че те заминаха веднага. На Корбет му се прииска да е в леглото си, да е издърпал завивките над главата си, да спи и да сънува.

— Сър Хю?

Той бързо отвори очи.

— Сър Хю! — Приорът му се усмихваше в опит да го умилостиви. — Има ли още въпроси? Всекидневните дела на абатството изискват нашето внимание и трябва да отслужим заупокойната литургия.

Корбет се извини и се съгласи. Членовете на съвета излязоха, последвани от архидякон Ейдриън и Пердитус. Корбет изчака, докато Чансън затвори вратата зад тях. Ранулф остави перото си върху масата и отпусна глава в ръцете си.

— Нищо, господарю, ама нищичко! Говорим за един абат, учен, теолог с интереси към древността, доста обичан и почитан от своето братство.

— Но дали това не е само повърхността? — попита Корбет. — Има ли нещо повече?

Той безсилно удари по масата. Готвеше се да продължи, когато на вратата се почука и се появи архидякон Ейдриън.

— Има едно нещо, сър Хю, за което братята изобщо не споменаха. — Той седна на мястото, което му посочи Ранулф. — Тук съм само от няколко дена…

— И как ти се вижда братството? — запита Корбет. — В края на краищата, мастър^[3] Уолъсби, ти си архидякон, и би трябвало да умееш да надушваш скандалите и греховете.

Уолъсби прие думите му добродушно.

— Честно казано, сър Хю, абатството се управлява добре. Ако бях тук на официално посещение… — Той поклати глава. — Божествената служба се провежда както се полага и песнопението е добро. Братята работят усърдно в библиотеката, в скрипториума, в кухнята и на полето. В пределите на абатството не се допускат никакви жени. Има някои обичайни дребни съперничества, но нищо особено с изключение…

— И затова ли се върнахте?

— Става въпрос за ловеца — обясни архидяконът. — Две нощи преди абатът да умре, не можах да заспя. Излязох да се поразходя наоколо. При първото протръбяване помислих, че ми се е сторило, обаче последваха още две, подобни на онези, които съм чувал на лов, преди да пуснат кучетата. След като поговорих с някои по-възрастни братя, разбрах, че съпругът на лейди Маргарет е имал обичая по нощите да надува на шега ловджийски рог, правейки се на духа на сър Джефри Мандевил. Научих също, че през последните четири или пет месеца често са чували този рог. — Той се изправи. — Но не бих могъл да кажа нищо повече.

— Какво ще стане с Тавърнър? Архидяконът сви рамене:

— Предполагам, че добрите братя ще му дадат малко пари, храна, един кат дрехи и ще го отпратят по пътя му. Обаче от брат Ричард разбрах, че Тавърнър се е примолил да остане още известно време и че добрият приор е склонен да разреши.

Той безмълвно излезе. Корбет се обърна към спътниците си:

— Ранулф, Чансън, искам да поскитате из абатството. — Той се позасмя. — Дръжте се като невинни души с широко отворени очи, доколкото ви е възможно.

— Искаш от нас да се поровим из боклука? — възкликна Ранулф.

— Честно казано, да.

Ранулф и Чансън излязоха от помещението. Корбет се огледа и стана. Стаята беше добре обзаведена, с картини и разпятия по стените, статуи на Мадоната и светци в малките ниши. Подът бе от излъскано дърво. Многобройни свещи от пчелен восък пръскаха специфичния си аромат. В малък алков бе поставено леглото, тясно, с четири колони за балдахина. Вълнени постелки, боядисани в различи цветове, покриваха част от пода. Корбет ги отметна и започна да търси някакви тайни входове или капак, но не намери нищо. Стените бяха от плътен камък, подът беше от цели, блестящи дървени дъски. Той отмести леглото, писалището и столовете, но не можа да открие нищо.

После разгледа съдържанието на раклите и ковчежетата, но то само потвърди, че абат Стивън бе водил скромен живот. Имаше съвсем малко пръстени и други дреболии; голямата ракла съдържаше части от ризница, туника, която се носеше върху бронята, колан за оръжия — все реликви от времето, когато абатът е бил рицар. Корбет събра книжата и книгите, постави ги върху писалището и започна да ги преглежда внимателно. Не намери нищо необичайно: писма, сметки, договори, повечето от които се отнасяха до управлението на абатството, пътуванията на абат Стивън зад граница и разбира се, дейността му като заклинател. Някои от книгите бяха истории на древния Рим или трактати на църковните отци по демонология и обладаването от демони. Имаше и една възпоменателна книга, където се изброяваха имената на онези, за които абат Стивън трябваше да се моли по време на служба, но и тук нямаше нищо забележително. Корбет взе листа от велен, който съдържаше цитата от свети Павел за неясното гледане през огледало, забележката за блуждаещите огньове и цитата от римския философ Сенека. Какво значеше всичко това? Корбет внимателно разгледа драскулката или скицата отдолу. Беше я виждал и на други пергаментови листчета: нахвърляно с мастило колело с главина, спици и обръч. Дали тя нямаше някакво особено значение?

Корбет остави пергамента встрани и се взря във вратата. Това е, каза си той — мъж, духовник, на възраст някъде между четиридесет и пет и петдесет и пет лета, с много малко притежания, които да говорят за миналото му. Раздразнен, Корбет напусна стаята и се упъти към кухните за малко хляб, месо и пиво. Братята бяха любезни, но въздържани. Корбет разбра, че абатството се подготвяше за тържествената заупокойна служба. Той срещна Ранулф и Чансън, които бродеха из коридорите и галериите като изгубени души. Te също му докладваха, че братята се държали доста дружелюбно, обаче не научили нищо от тях. Корбет ги отпрати отново към сградата за гости и се върна в покоите на абата. Продължи да преглежда писмата и книгите, но не успя да открие нито някаква улика, нито причина праведният живот на абата да завърши така жестоко.

Дойде един прислужник и съобщи, че заупокойната служба ще започне всеки момент. Корбет се присъедини към братството в голямата църква на абатството с нейния дълъг неф^[4] и изпълнени със сенки трансепти^[5], отделени от олтара посредством богато украсена с резби преграда.

Тук се бяха събрали послушниците, докато монасите седяха по троновете си. Влезе приорът Кътбърт, облечен в тържествени одежди за заупокойна служба: само в черно и бяло. Ковчегът на абата, покрит с пурпурно покривало със златни бродерии, лежеше на поставка върху подпори пред високия олтар.

Възходите и падовете на простичкото песнопение, тържествените слова на ектенията, полюшването на кадилниците, които разпращаха на всички страни облаци ароматен тамян, унасяха Корбет. Олтарът беше осветен от светлината на високите пурпурни свещи. Кралският служител имаше чувството, че се намира в някакъв друг свят. Той виждаше статуите, лицата на митичните същества, втренчени в него; лицата на приора и служещите заедно с него, които се движеха край високия олтар. Издигайки високо потира и подноса с причастието, те се застъпваха за душата на техния блаженопочивш брат. Тръпки го побиха при последната тържествена ектения към небесните архангели да посрещнат душата на абата и да не позволят тя да „падне в ръцете на врага человечески“. Корбет осъзнаваше, че и той е смъртен и си спомни предупрежденията на Мейв относно такива задачи, когато трябваше да разследва някоя внезапна, мистериозна смърт и да преследва синовете на Каин с окървавени ръце. Беше му трудно да приеме посред този покой, че членове на това братство, участващи в тази свещена, величествена церемония, са заговорничили, замислили и извършили това ужасно убийство. И въпреки всичко, такова бе заключението на Корбет, и той съзнаваше, че трябва да остане тук, докато то се потвърди.

Корбет гледаше цветните стъкла на прозорците над олтара. Вече се спускаше здрач. Хвърли поглед през рамото си назад, към преградата. Сенките в нефа се удължаваха като тъмни, грабливи пръсти, протегнати към него. Дали предупрежденията на Мейв се отнасяха и до това свято място? Дали да не избяга заедно със спътниците си, докато са невредими? Той се обърна и се загледа как приорът Кътбърт тържествено прикадява ковчега с тамян. Корбет бе преследвал мнозина убийци и въпреки че се наслаждаваше на покоя и хармонията в „Сейнт Мартин’с“, имаше своите предчувствия, че убийството на абата прилича на цвета на някакво ужасно растение с дълбоки, виещи се корени.

Корбет не бе споделил тези свои мрачни мисли със спътниците си, но според него това абатство, с неговите изпълнени със сенки коридори и галерии, с неговите самотни поля и градини, бе също толкова опасно, колкото което и да е бойно поле или уличките на „Уайтфрайърз“ или Съдърк. Смъртта вече бе нанесла първия си удар и всяко ново нападение щеше да бъде още по-изненадващо и внезапно. Ръката на Корбет се отпусна върху ръкохватката на камата му. Той разглеждаше лицата на братята в троновете им и тримата духовници, които свещенодействаха — приора Кътбърт, Хамоу и Елфрик. Te като че ли не обръщаха внимание на присъствието му, но от време на време нечия глава се обръщаше и той улавяше някой бегъл поглед или остро вглеждане.

След края на заупокойната молитва Корбет се върна в нефа. Той се облегна на една колона, докато братята спуснаха ковчега в приготвената гробница точно пред параклиса на Света Богородица. Корбет прошепна молитва, прекръсти се и излезе. Отправи се към странноприемницата и намери там задрямали Ранулф и Чансън. След това се върна в стаята си. Известно време лежа върху леглото си, размишлявайки върху онова, което бе чул и видял, но не можа да измисли нищо. Потъна в сън и бе събуден от камбаната на абатството, която призоваваше на вечерня. Той отново се присъедини към братята, седнал на столче точно зад преградата. Този път и той се включи в песнопенията. Корбет обичаше мелодичните звуци на простичкото песнопение, а много от псалмите от вечернята му бяха любими. Корбет имаше силен, въздействащ глас и участието му предизвика усмивки и приветствени погледи. В олтара светеше само една свещ. Приорът Кътбърт седеше на мястото на абата. Корбет имаше възможност да разгледа и останалите монаси. Повечето от тях бяха на средна възраст, между които тук-там можеха да се видят послушници и новопосветени братя. Забеляза, че някои от троновете бяха празни. Спомни си, че зидарят — архитект Гилдас не присъстваше на срещата със съвета и се запита какво ли може да му се е случило. Вечернята завършваше. Приорът вече се канеше да даде последната благословия, когато службата бе прекъсната от звук на забързани стъпки. Един потен послушник се втурна през вратичката на преградата и спря, хванал се с една ръка за полираното дърво, опитвайки се да си поеме дъх.

— Отче приоре! — изпъхтя той. — Отче приоре, трябва да дойдеш!

— Още не сме завършили вечернята — отговори приорът, като се наведе от трона си. — Знаеш правилата, брат Норбърт, Божествената литургия никога не се прекъсва!

— Гилдас! — Послушникът едва си поемаше дъх. — На погребалната могила в Кървавата ливада!

Приорът погледна към Корбет, който хвана послушника за ръката и го поведе навън. Мъжът се тресеше.

— Мъртъв е! — задъхваше се той. — О, сър, мъртъв е! Ужасна гледка!

— Заведи ме!

Корбет едва ли не избута послушника през нефа. Знаеше, че и другите го следват. Излязоха пред главната врата. Корбет потръпна от полъха на студения нощен въздух. Погледна нагоре: небето бе все така покрито с облаци и беше тъмно като катран. Следваше стъпките на послушника, докато тичаха през сводестите галерии и градините, по покритите с речни камъчета пътеки и през онова място, което послушникът нарече „Портата на Юда“. Корбет изчака, докато го настигнат приорът Кътбърт и останалите монаси с горящи насмолени факли.

— Местността е много неравна! — каза приорът.

Той поведе Корбет през ливадата. Очите на кралския служител започнаха да привикват към мрака. Вляво имаше дълга редица дървета. Той чу вика на нощна птица и видя пред себе си очертанията на голямата погребална могила. Послушникът посочи напред. Корбет грабна една факла и докато се подхлъзваше и ругаеше, се изкатери на върха на могилата. Там лежеше проснат трупът на Гилдас. Корбет притисна устата си с ръка, като видя жестоките рани по главата му. В трепкащия пламък на факлата се виждаше тъмна пихтиеста маса, но се различаваха оцъклените очи и ужасния знак във формата на „V“, отпечатан върху челото на мъртвеца.