Димчо Дебелянов
Нощем

На лунния трепет вълните

заливат скръбта на безлюдния път.

След ден на позор и на сълзи прикрити

как тихо, как сладостно жалбите спят.

 

Низ ширните плодни простори

не трепва ни сърп, ни звънтяща коса —

то сякаш сонм ангели с бели амфори

прелитат над тях и разръсват роса.

 

Далечна звезда се отронва;

пустинно мълчи небосводът дълбок

и чут е вълна как вълната догонва

в прикрития в тревните пазви поток.

 

Аз тръпна, аз тая, аз плувам

в море от покой и безсилни лъчи

и тъй съм смирен — сякаш повтор целувам

през сълзи целунати нявга очи.