Димчо Дебелянов
Изповед

Аз имах кръчма на широки друми,

там уж на отдих, уж на сладки думи

отбиваха се „гости“ шумен рой.

 

И кат кръвта ми буйно и червено —

аз щедро леех вино, подсладено

ту с песни и шеги, ту с рев и бой.

 

Но нижеха се дните и в забрава,

не сетих аз, че вино не остава,

и неповолно стигнах до фалит.

 

Тогава мойте „гости“ се събраха

и дълго безпощадно ми се смяха,

защото бяха пили на кредит.