Димчо Дебелянов
Nevermore

Пропасти вечни делят те от мене,

зная, че ти си безкрайно далеч,

но пак като лъч след вековно затмение,

чакам да дойдеш… Ще дойдеш ли?

                — Никога веч!

 

Рано пробуден, с тъги непросветни,

впивам аз погледи в мрака далеч

и с клетви, и жал, безутешно преплетени,

чакам да съмне… Ще съмне ли?

                — Никога веч!

 

Мойте градини Неволята черна

с преспи засипа. Те дремят далеч,

а химни и смях в полунощ обезверена

чакам да трепнат!… Ще трепнат ли?

                — Никога веч!