Димчо Дебелянов
Мечти

Пър-пър, Хасане,

изгоря ти чалмата!

Из пустинната алея,

дето нявга двама с нея

в полунощен час дълбок,

вгледани в една звезда,

дадохме си свят оброк

да се любим навсегда —

скитах сам.

 

Ненадейно там до мен

някой кихна в тъмнината…

 

И замаян, и смутен,

взрян в очите на луната,

аз попитах ужасен:

в тая нощ печално-тиха,

в тоя късен, злобен час

кой посмя да киха?

 

В миг отгадка лучезарна

мойта мисъл освети

и се сетих аз тогаз,

че, настинали отзарна,

в тоя кобен, злобен час

кихат моите мечти.