Димчо Дебелянов
Далеч

Далеч над мъртвите гори погледна мъртвата луна

и пред очите ми разкри скръбта на тиха равнина.

 

Напразно дирят път очи, напразно чака жаден слух —

просторът царствено мълчи — навеки сляп, навеки глух.

 

Понявга само тръпен хлад разбужда сънните треви

и някой страшен и злорад слова загадъчни мълви.

 

Аз дигам сепнато глава, сърце ми свиват страх и мраз.

Потръпвам, спирам се, зова и мре без ехо моят глас.

 

Като лампада в мъртъв храм погледна мъртвата луна —

и аз бях слаб, и аз бях сам, сред пълна с бури тишина.