Майк Резник
Инферно (8)

ИНТЕРЛЮДИЯ

Бродиш из улиците, подминаваш развалините на печално известното Държавно научно управление, а въздухът е наситен тежката миризма на смъртта. Виждаш зелената равнина между обгорените силуети на две къщи, простираща се чак до така наречените Небесни хълмове, и се питаш дали е останало поне едно живо същество, докъдето поглед стига.

Трудно е да повярваш, че някога Джони Рамзи е скитал из тези равнини и е преследвал животни за Музея по естествена история на Делурос VIII, че университетът „Сабаре“ се е смятал за най-доброто средище на науките на Външната граница, че само на петдесетина метра от мястото, където си застанал, хора, язони и къртици са живели и работили мирно и спокойно заедно.

О, слушал си разказите, чел си заглавията във вестниците, гледал си холограмите на клането… Но всичко това е било за някакъв неправдоподобно далечен полудял свят. То не те е засягало. А сега си тук и колкото и да се мъчиш, все не можеш да разбереш как се е стигнало дотам.

Никой ли не е усетил какво назрява? Не са ли се надигнали гласове на протест? И ако язоните не ги е било грижа, къде са били хилядите хора, избрали този свят за свой дом? Нима не е имало ден, час, та дори миг, в който някой от тях да се е изправил с вик: „Стига! Спрете дотук!“

И къде беше Републиката при това пропадане в ада? Тя откри този свят, даде образование на народа му, научи го да обработва земята, да разработва мините и да търгува, въведе го в сложното изкуство на управлението. Как е възможно просто да обърне гръб и да дава вид, че нищо не е станало? Много въпроси — и всичките сериозни. Но има един, към който се връщаш отново и отново: как е започнало всичко това?…