Майк Резник
Инферно (17)

14

През първите часове на кризата Картрайт и Бедоус останаха пред холовизора, чакайки с нетърпение подробностите, които все не идваха.

Най-сетне рано вечерта друг говорител съобщи, че отговор от Републиката все още не е получен и че по един мъж и две жени е стреляно при опит за бягство. Мъжът починал, а жените били върнати при останалите заложници. За състоянието им не се знаело нищо. Пожизненият президент Лабу възнамерявал да запази пълен неутралитет и по тази причина не можел да предложи медицинска помощ, но ако някой от хората на планетата пожелаел да помогне на пострадалите…

— Артър, имаш ли аптечка в къщата? — попита Бедоус след края на бюлетина.

— Да не мислиш да ходиш на космодрума? — попита Картрайт. — Тук има хора лекари, те ще се погрижат за заложниците.

— Това е предлог да се добера дотам.

— А защо ти е притрябвало?

— Рано или късно заложниците ще бъдат освободени или спасени. По-скоро рано. Мисля, че имат всички шансове да се измъкнат от тази планета преди мен. Иска ми се някои от тях да научат какво става тук и да разнесат новините, в случай че не успея да се махна скоро. Ако се появя с аптечката, сигурно ще мога да стигна до тях.

— Но ти нямаш никакви познания в тази област! — възпротиви се Картрайт. — Никой няма да те пусне там.

— Имам докторска степен по ентомология — отвърна тя. — Пък и, между нас казано, много се съмнявам, че охраната на космодрума може да различи един вид доктор от друг. Та имаш ли?

— Какво, документ за самоличност ли? — обърка се той.

— Аптечка!

— Да. Щом така и така си тръгнала, най-добре е да те закарам дотам.

— Благодаря, Артър. Оценявам жеста ти. И все пак ми се струва, че идеята да влезеш в космодрума не е особено добра. Тук те познават и им е ясно, че не си вещ в медицината.

— Може да имаш нужда от мен — възрази той. — Повечето от войниците на Лабу не говорят земен език.

— Нямам нужда — увери го тя. — И аз съм живяла тук, ако си спомняш. Малко съм позабравила маринго, но все ще се разбера някак с тях.

Картрайт се качи на горния етаж и след няколко минути се върна с леко куфарче.

— Колко време мислиш, че ще останеш там?

Тя вдигна рамене.

— Нямам представа. Ако раните на заложниците са повърхностни, сигурно не повече от час. В случай че положението е сериозно или някои заблудени местни хора решат необмислено да протестират, може да остана и няколко дни. — Тя се усмихна. — Това е заобиколен начин да ти кажа да не ме чакаш. Ако ги откупят или ги освободят и има някаква възможност да замина с тях, въобще няма да се върна.

— Няма да ги откупят. Това само би насърчило петдесетина други раси също да вземат заложници. Нищо чудно да останеш доста време при тях.

— Едва ли ще се чувствам по-зле, отколкото да заседна тук в очакване проблемът да се реши и да се добера до някой кораб. Поне ще бъда там, ако се появи някаква възможност да замина.

Картрайт се запъти към вратата.

— Добре тогава. Май че ще е най-добре да потегляме.

На около миля извън града се натъкнаха на първата бариера. Бедоус показа аптечката и обясни, че откликва на призива за помощ на пожизнения президент Лабу, така че ги пропуснаха. Това се повтори още пет пъти, докато най-сетне се озоваха пред входа на космодрума, където разпитът беше още по-настойчив и продължителен. Накрая един от охраната нареди на Бедоус да слезе от колата. Обискира я, заповяда й да го последва и я поведе към главното фоайе. Картрайт й махна за довиждане и подкара обратно.

Ескортът я поведе към входа, после продължиха по дълъг коридор между редиците войници язони до широка чакалня. След дълъг разговор между двама язони и трима въоръжени до зъби лодинити тя беше предадена на чужденците, които я въведоха в помещението.

Триста мъже и жени и шепа представители на други раси стояха или седяха. Повечето изглеждаха потресени и ужасени. Две жени лежаха на пода, а млад лекар обработваше раните им.

— Слава богу, че дойдохте! — възкликна докторът, хвърляйки й бегъл поглед, и посочи една от жените. — Струва ми се, че тази няма да оживее. Тежък вътрешен кръвоизлив, изгубила е много кръв. Направете каквото можете за нея, докато се занимавам с другата.

Бедоус се приближи и коленичи до него.

— Не съм нито лекар, нито сестра — прошепна тя. — Кажете ми какво да правя.

Той се обърна към нея с широко отворени очи.

— Да не би да сте от спасителния отряд?

Тя поклати глава.

— Не съм.

— Тогава какво…

— Говорете по-тихо и само ми обяснете какво да правя.

— Нищо не може да се направи при тези обстоятелства — отвърна докторът. — Просто се опитайте някак да облекчите страданията на пациентката, а ако знаете как се мери пулс, съобщавайте ми на всеки четири-пет минути колко е.

Бедоус кимна и започна да изпълнява нарежданията на доктора. След няколко минути махна на един мъж на средна възраст, който беше застанал отстрани и я наблюдаваше напрегнато, а ризата му беше подгизнала от пот.

— Роднина ли сте на тази жена? — попита Бедоус.

— Не.

— Добре. Лодинитите няма да разберат веднага, но тя е мъртва. Не реагирайте! — изсъска тя. — Много е важно да остана тук. Искам да обиколите заложниците и да се погрижите на всеки час някой да припада или да се превива от болки в стомаха, изобщо да демонстрира нужда от медицинска помощ. Разбрахте ли ме?

— Да! — възкликна мъжът развълнуван. — Ще ни спасят, нали?

— Нямам представа — призна Бедоус. — Знам само, че се налага да остана тук. Ще ми помогнете ли?

— Да — отвърна мъжът.

След малко той започна да обикаля сред заложниците, като спираше да поговори с онези, които познаваше.

Малко по-късно докторът погледна пациентката на Бедоус, въздъхна и покри лицето й с кърпа.

— По дяволите! — избухна Бедоус. — Щеше да мине поне половин час, докато лодинитите разберат, че е мъртва.

— Не искахте ли да знаят? — попита докторът объркан.

— Не.

— Защо?

— Защото не искам да ме изпъдят.

— Коя сте вие?

— Просто жена, която иска да напусне планетата… или поне да изнесе някакви сведения оттук.

— И доброволно сте се напъхала в ръцете на лодинитите?! — попита той невярващо.

— Лодинитите са най-малкият ви проблем — отговори Бедоус. — Кажете ми сега какво да правя, та да изглежда, че ви помагам.

Той й обясни как да се погрижи за онези заложници, които не бяха чак толкова зле, докато той се занимава с ранената жена. Беше изминал половин час, когато внезапно настъпилата тишина я накара да вдигне глава. Обърна се и видя самия Гама Лабу, облечен в привичната вече военна униформа, да влиза в помещението.

— Добро утро! — поздрави пожизненият президент, макар че беше едва полунощ. — Аз съм пожизненият президент Гама Лабу и ви поздравявам с добре дошли. Благодаря много.

Изказването му беше посрещнато с гробна тишина.

— Благодаря много — повтори той и бързо се огледа. — Маринго?

Бедоус се изправи.

— Аз говоря маринго.

Лабу я огледа любопитно.

— Не се ли познаваме? — попита той на родния си диалект.

— Не мисля, господин президент. Аз съм просто гост на Фалигор.

— Тогава къде сте научила маринго? Освен това титлата ми не е просто президент, а пожизнен президент.

— Живяла съм на Фалигор преди доста години — отговори Бедоус.

Той продължаваше да я изучава втренчено.

— И никога не сме се срещали?

— Официално не. Бях тук, когато победихте Били Уичински.

Лабу неочаквано се усмихна.

— Аха! Тогава сме стари приятели! Бях страхотен тогава, нали? — изкикоти се той.

— Да, наистина, господин пожизнен президент.

Лабу се изгърби в нелепо подражание на боксьорска стойка.

— Десен, десен, ляв, десен! — радостно извика той. — И край с човешкия шампион!

— Това беше незабравимо зрелище — съгласи се Бедоус, мислейки си, че никой от заложниците не разбира нито дума. Как ли щяха да изтълкуват боксирането на Лабу с въображаем партньор?

— Така си е — съгласи се пожизненият президент, после изведнъж възвърна деловия си тон. — Застанете до мен и превеждайте.

Бедоус се приближи и с мъка сдържа треперенето си, когато той постави с дружески жест огромната си ръка на рамото й.

— Здравейте, приятели, и добре дошли на Фалигор. Аз съм пожизненият президент Гама Лабу и вие сте мои гости. — Той изчака Бедоус да преведе и продължи: — По нещастно стечение на обстоятелствата вие бяхте докарани насила в тази зала. Тъй като нашата планета е неутрална, а ние не желаем да си създаваме врагове, не съм в състояние да ви освободя. Но правя всичко възможно да съдействам за освобождаването на затворниците лодинити от Републиката и съм сигурен, че скоро ще постигнем взаимно приемливо споразумение. А дотогава ще имам грижата да сте добре нахранени и да получите необходимата медицинска помощ. Съжалявам, че нищо повече не мога да направя, обаче не аз съм безразличен към съдбата ви, а Републиката. Сигурно ви прави впечатление, че не нося оръжие. Аз съм не по-малко затворник от вас на собствената си планета.

Бедоус преведе всичко без последното изречение и Лабу се обърна към нея.

— Разбирам земния език по-добре, отколкото го говоря — каза той. — А сега преведете последното изречение, ако обичате.

— Мислите ли, че ще ви повярват? — попита Бедоус.

— Да не би да ме наричате лъжец? — гневно процеди Лабу, надвесвайки се над нея в целия си гигантски ръст.

Бедоус го погледна в лицето, разкривено от бяс, и изпита същия страх както тогава, в резиденцията на император Боби преди години.

— Не, сър. — Тя се обърна към заложниците и изрече на земен език: — Аз съм не по-малко затворник от вас на собствената си планета.

Тази забележка бе посрещната с мрачни погледи и саркастичен смях.

— Вие сте глупаци! — избухна Лабу. — Също като вашите ръководители! Всички ще умрете тук, а труповете ви ще бъдат оставени на лешоядите!

Бедоус започна да превежда, но Лабу постави тежката си ръка на рамото й и силно го стисна.

— Мълчи.

Той се втренчи в заложниците, после с мъка успя да изобрази усмивка.

— Правя каквото мога да извоювам свободата ви. Ако вашето правителство прояви разум, сигурен съм, че ще намерим изход от това неприятно положение за броени дни, а може би и часове.

Бедоус не реагира. Той я смушка с дебелия си пръст.

— Превеждай!

— Мислех…

— На Републиката ще й бъде все едно дали ще получи двеста деветдесет и девет или триста заложници — изрече той почти ласкаво. — Не ме предизвиквай повече.

Бедоус послушно преведе думите му.

— Благодаря ви много — завърши той на земен език, усмихна се, поклони се и излезе.

Заложниците започнаха уплашено да си шепнат. Млад мъж се приближи до Бедоус и й прегради пътя, докато се връщаше при доктора.

— Трябва да говоря с вас — изрече той смирено.

— За какво?

Той се озърна.

— Не сега. Почакайте, докато всички се успокоят след посещението на Лабу и стражите ослабят вниманието си.

Тя си намери работа за двайсетина минути, след което се запъти към един ъгъл, а не след дълго се появи и младежът.

— Имате ли някакво съобщение за мен? — тихо попита той.

— Не.

— Помислете си добре — настоя младежът. — Казвам се Антон Маккрей.

— Не, нямам. Защо си мислите, че трябва да ви предам нещо?

— Защото аз съм от сигурността, а вие не сте пътничка.

— От сигурността ли?

— Говорете по-тихо, моля ви.

— Колко такива като вас има тук?

— Четирима сме. Откакто миналата година канфоритите отвлякоха наш космически лайнер, във всеки полет участва и екип от службата за сигурност.

— Не си спомням да съм чувала нещо за отвличане от канфоритите.

— Измъкнахме хората си от кашата още преди онези да поставят исканията си — обясни Маккрей. — Работата е там, че по време на спасителната операция изгубихме шестдесет и трима пътници. Оттогава подготвяме антитерористични групи, които участват във всеки пътнически полет. Имаме няколко схеми на действие в извънредни обстоятелства, чиято цел е да спасим хората си с минимални загуби.

— Как тогава се озовахте в такова положение?

— Те превзеха кораба още преди да излети, а и бяха много. Ако бяхме открили стрелба, щяхме да загубим прекалено много хора.

— Какъв е тогава смисълът на тези групи за сигурност?

— Спасителната операция би трябвало вече да е започнала. И тъй като вие не сте от пътниците, аз си помислих, че може би участвате в нея или поне ни носите съобщение… Нашата работа е да предпазим пътниците, когато започне стрелбата, и да ги изведем оттук по възможно най-бързия начин, щом престрелката свърши.

— Как ще разберете коя спасителна схема да използвате?

— Ще ни дадат сигнал — стига да го забележим. Вече се уговорихме помежду си кои от лодинитите ще обезвредим самите ние.

— Въоръжени ли сте?

Той поклати глава.

— Трябваше да оставим оръжията си на кораба. Нямаше никакъв начин да ги прекараме през скенерите на космодрума.

— Тук са четиринадесет въоръжени до зъби лодинити — забеляза Сюзън. — Да не искате да кажете, че четирима невъоръжени мъже са в състояние да ги обезвредят?

— Онези, които охраняват района и следят за предотвратяване на бягствата, не влизат в сметката. Грижата ни е да се справим с шестимата или седмина, които биха се изкушили да насочат оръжията си към заложниците в мига, в който установят, че Републиката предпочита да предприеме спасителна акция, вместо да сключи сделка.

— Това ми прилича на самоубийство.

— Че е опасно, опасно е — съгласи се той, — но самоубийство е отказът на жената, която превежда, да предаде онова, което Лабу иска да чуе.

— Амин! И кога очаквате спасителната акция?

Той вдигна рамене.

— Няма как да разберем. Републиката може да нахлуе и да помете Лабу и цялата му пасмина, стига да пожелае, но това няма да спаси заложниците. Предполагам, че поне три хиляди души от армията на Лабу охраняват в този момент космодрума. Ако видят нашите да се приземяват и да стрелят, всички в тази стая със сигурност ще умрат. Ето защо спасителният отряд трябва внимателно да прецени къде да кацне, как да стигне незабелязано до космодрума и по какъв начин да избегне сблъсъка, докато това помещение не бъде обезопасено, а заложниците защитени. — Той се намръщи. — Та затова се надявах, че работите за нас. Всяка информация би могла да спаси човешки живот.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна — каза Бедоус.

— Тогава какво, по дяволите, правите тук? Наблюдавах ви. Вие не сте сестра, по всичко личи, че не работите и за Лабу, но и заложничка не сте. Коя сте вие и какво целите?

— Някога живеех на Фалигор — отвърна тя. — Заминах си още преди Лабу да вземе властта. Пристигнах тук за погребението на свой приятел и се оказа, че може би няма да успея да си тръгна. Особено пък ако вашата спасителна операция успее. Лабу ще бъде толкова бесен, че най-вероятно ще откаже изходни визи и ще започне да избива всички хора, до които се добере.

Маккрей се усмихна.

— И сега се надявате да минете за заложничка и да се спасите заедно с останалите?

Бедоус кимна.

— Нещо такова. Или, в най-лошия случай, да предам по някого, който се връща в Републиката, какво става тук.

— Става това, че Лабу помага на приятелите си лодинити да изнудват Републиката за освобождаване на техните пленени терористи.

Тя поклати глава.

— Това е най-малкото. Той вече е избил над един милион души от собствената си раса. Трябва да бъде спрян, преди да е унищожил и последната жива твар на Фалигор.

— Това, което Лабу прави със собствения си народ, не засяга Републиката.

— Тогава най-добре е да започне да ни засяга! — избухна Бедоус. — Ние създадохме условията за идването му на власт. Отговорността за него носим ние!

— Мен можете да убедите, но това не ви върши работа — напомни й Маккрей. — Аз съм обикновен войник.

— Затова искам сведенията да стигнат до някого, който може да направи нещо. И тъй като повечето от заложниците са заети със собствените си грижи, предпочитам да замина и аз.

— Е, поне това мога да ви обещая. Всеки в тази зала ще си тръгне — по един или друг начин.

— По един или друг начин? — повтори Бедоус.

— С кораб или в ковчег — а може би и двете заедно.

Точно в този момент един от мъжете се хвана за корема и започна да стене. Бедоус се надяваше това да е част от играта, целяща оставането й тук като медицинско лице, и се запъти към него. Оказа се, че човекът е припаднал от нервно изтощение, но състоянието му не изглеждаше опасно и тя направи всичко, зависещо от нея, той да се почувства по-удобно. Към нея се присъедини и съпругата му и през следващите петнадесет минути Бедоус шепнешком й повери онова, което трябваше да стигне до властите в Републиката, в случай че самата тя не доживее да напусне Фалигор.

Остатъкът от нощта и по-голямата част от следващия ден изминаха горе-долу по същия начин и Бедоус правеше всичко възможно да помогне на шепата мъже и жени, които се чувстваха зле или се преструваха на болни. На разсъмване състоянието на ранената жена се стабилизира и докторът се оттегли в един ъгъл да поспи. Следобед отново се появи Лабу, който обясни, че преговорите продължават, и се извини, че въпреки обещанието си не е успял да осигури храна на заложниците. Той обяви още веднъж, че може да бъде от полза при преговорите само ако запази строг неутралитет, което според него означаваше да не си мръдне пръста нито за да ги освободи, нито да им създаде някакви удобства. След около час Лабу се върна, този път с двама язони и холографска камера в добавка. Операторите я насочиха към мъртвата жена, после към ранената и накрая към един мъж, който беше плакал цялата нощ и сега седеше напълно вцепенен, с празен поглед.

— Вашата прекрасна раса винаги е била известна с милосърдието си — заяви Лабу, а Бедоус преведе думите му. — Това може би е най-забележителната ви черта. Щом тези прискърбни кадри стигнат до ръководителите ви, аз съм сигурен, те ще удвоят усилията си за вашето освобождаване. — Той замълча за миг. — За съжаление кризата наложи отменянето на всички полети от и до планетата и аз съм длъжен да поискам компенсации за щетите, но за такава приказно богата раса като вашата това е дреболия и вярвам, че то няма да окаже влияние при преговорите.

После той и екипът си заминаха и оставиха заложниците да размишляват над съдбата си.

Бедоус се върна към грижите си за истинските болни — с всеки изминал час те сякаш ставаха все повече, докато най-сетне изтощена тръгна към стената, седна и се облегна назад. Миг по-късно до нея се отпусна и Маккрей, подпря гръб и затвори очи.

— Будна ли сте? — прошепна той.

— Да.

— Тази вечер.

— Получихте ли сигнала? Как?

— Не, още няма сигнал.

— Тогава откъде знаете?

— От опит — щом похитителите разберат, че не преговаряме сериозно, а само печелим време, те разделят заложниците така, че спасителната акция става невъзможна. Затова инструкциите ни са да предприемем решителни действия най-късно четиридесет и осем часа след отвличането. Те изтичат тази вечер.

— Защо ми казвате всичко това? — попита Бедоус.

— Защото цял ден гледате в мен, а повечето от нас заспаха, така че охраната наблюдаваше още по-зорко будните. Никак не ми се иска да съберат две и две.

— Не съм забелязала да съм ви гледала.

— Мисля, че и лодинитите още не са го забелязали, но искам да внимавате.

— А какво да правя, когато операцията започне?

— Нищо.

— Сигурно все с нещо ще мога да помогна. Да им отвлека вниманието или…

— Просто имайте готовност и викайте с все сила като останалите. Ако започнете да тичате насам-натам, може да ви улучат. Или в най-добрия случай ще разсеете добрите момчета не по-малко от лошите.

Тя въздъхна.

— Както кажете.

— Това е, което искам да ви кажа. Просто ми повярвайте, че си знам работата.

Той се изправи и се протегна, после се отдалечи и легна на пода в по-тъмната част на залата.

Бедоус усети, че клепачите й натежават — не беше спала близо четиридесет часа, и затвори очи. Можеше да дремне час, час и половина. Така щеше да се ободри и да бъде на линия, когато стане опасно. Да, час и половина щяха да свършат работа, хайде, нека да са два…

Стреснаха я бръмченето на лазерни пушки и предсмъртните викове на простреляните лодинити. Маккрей стоеше над един от похитителите, чиято глава беше извита под невъзможен ъгъл, а още един мъж и две жени тъкмо довършваха други трима от лодинитите. В този миг през прозорците нахлуха въоръжени мъже, през двете врати се втурнаха лодинити, стреляйки в движение. В полумрака на стаята язони гърмяха напосоки, заложниците пищяха, а стаята напомняше за градинско увеселение с пръскащи се във въздуха фойерверки.

Малко момченце изтича през залата, като пищеше и викаше майка си. Бедоус скочи да му прегради пътя. Внезапно пареща болка прониза коляното й кракът й се подгъна под нея. Тя се претърколи и се насочи пълзешком към детето, но коляното й докосна пода и болката я накара да изпищи. Опита се да пропълзи до стената, ала усети изгарящото парване на лазерен лъч по рамото, отново изкрещя и замря с широко отворени очи.

Безумието около нея продължаваше вече четири-пет минути, когато внезапно прозвуча мъжки глас:

— Районът е обезопасен!

Запалиха лампите и петдесетина въоръжени мъже и жени започнаха да обхождат залата. Пет-шест души проверяваха дали прострените на пода лодинити и язони наистина са мъртви, а останалите помагаха на заложниците да се изправят на крака. Бедоус беше от четиримата, които не бяха в състояние да станат. Миг по-късно се появи докторът, прегледа я и превърза раната, доколкото условията му позволяваха.

— Е? — попита Маккрей, който се беше приближил до тях.

Докторът поклати глава.

— Коляното й е раздробено, а лявото й рамо е сериозно обгорено.

— Ще оживее ли?

— Артерията й е прекъсната. Изгубила е много кръв. Има нужда от кръвопреливане, при това дяволски бързо.

— А останалите трима?

— Двамата могат да се местят, а третият едва ли ще изкара и час.

— Добре — каза Маккрей. — Ще погледна картата.

— Трябва да ме вземете! — изфъфли Бедоус.

— Няма да издържите — Маккрей разглеждаше картата, която някой му подаде. — Ще ви оставим в някоя болница на път за корабите.

— Ще рискувам — изпъшка Бедоус. — Само ме отведете оттук!

— Вие вече изпадате в шок — намеси се докторът и й инжектира нещо в ръката. — Лежете кротко и се опитайте да се отпуснете.

— Той ще ме убие!

— И с пръст няма да ви пипне — увери я Маккрей. — Повярвайте ми!

Тя понечи да попита защо трябва да му вярва за каквото и да било, още повече когато се отнася за живота й, но таванът над главата й се залюля и всичко потъна в мрак.