Майк Резник
Инферно (4)

2

Групата по контакта пристигна точно навреме. След седмица беше уредена първата клиника за ваксиниране на енкотите, а за един месец броят им нарасна на повече от две дузини. Те бяха предназначени да обслужват ризалите, траджите, болимбо и всички останали племена.

Земята оправда напълно надеждите на Сюзън Бедоус и групата иззе трийсетина хиляди квадратни мили целина за нуждите на хората фермери. Когато някои от ситатите се възпротивиха, бяха изпратени посредници да ги обезщетят. Траджа и болимбо получиха трактори и облагородени семена, но Дизанко, който беше изучавал хората не по-малко внимателно, отколкото те него, настоя да му се плати във валута.

Три месеца по-късно пътища с настилки от катран и чакъл свързваха столиците на по-големите племена. Бяха докарани около двеста учители хора, които преподаваха както на децата, така и на възрастните основите на науките, математиката и земния език — официалния език на Републиката, превърнал се в последно време в универсално средство за общуване между различните раси в цялата галактика.

И тогава, шест месеца след първото кацане на Бедоус, бе направено едно откритие, което доведе Артър Картрайт на Фалигор доста преди планирания срок. Той се приземи на временния космодрум, прехвърли се на малък самолет и веднага излетя. Върна се същата вечер и незабавно свика десетината си най-близки сътрудници в набързо построената сграда, която служеше в този момент за щаб на хората.

Бедоус беше сред поканените и влезе в голямата зала за съвещания заедно с останалите членове на екипа. Картрайт се беше изправил сковано пред редицата столове и ги чакаше. Беше висок слаб мъж, безупречно облечен, с кротки кафяви очи, рошави посивели вежди над орловия нос и малка уста. Изглеждаше притеснен като човек, свикнал да си върши работата по видеофона и подпространствената радиостанция. Когато всички заеха местата си, той се прокашля и заговори:

— Преди да се спра на целта на тази среща, ще използвам случая да ви кажа, че работата, която сте свършили досега, е отлична. Напреднахме много повече, отколкото въобще съм разчитал.

— Цялата заслуга е на язоните, сър — обади се една от жените — координатор по мерките за здравеопазване. — За по-интелигентна, дружелюбна и сговорчива раса не бихме могли и да мечтаем.

— Язоните ли? — повтори Картрайт.

Жената се усмихна.

— Така ги наричаме помежду си. Заради златното руно.

— Чудесно — усмихна се в отговор Картрайт. — Одобрявам. Стига те да не възразяват, разбира се.

— Те нямат нищо против.

— Хубаво… Та, както ви казах, мисля, че сте свършили забележително добра работа. — Той бръкна в джоба си, извади портативен компютър и му хвърли бърз поглед. — А сега за причината, която ме накара да ви събера тук. Както знаете, спряхме се на Фалигор, защото имахме данни, че е богата земеделска планета с големи водни запаси, чудесен климат и население, с което лесно бихме се сработили. — Картрайт хвърли още един поглед към компютъра и го пъхна в джоба си. — Е, оказва се, че Фалигор е още по-богат, отколкото очаквахме. Току-що пристигам от района на планинската верига, известна като Небесните хълмове. Цялата планина е прорязана от невероятно богати златни и сребърни жили, залежите на радиоактивни метали също са значителни. Нещо повече, в пустинята на югозапад от Хълмовете открихме три диамантени находища и е твърде вероятно да открием и други.

Залата възбудено забръмча и Картрайт изчака шумът да стихне, после продължи:

— Това означава, че Фалигор не само е в състояние да плаща разходите си още от самото начало, като изнася храна за близките миньорски планети, а и самият той би могъл да се превърне в един от най-богатите миньорски светове в сектора. Това ни открива огромни възможности, но също така ни изправя пред един проблем, който искам да обсъдя с вас и ако е възможно, да намерим разрешение през следващите два дни, преди да си замина.

— Не можем да пуснем Републиката тук — намеси се Константин Талат, едрият лекар, който ръководеше програмата за ваксиниране на енкотите. — Достатъчно е нейните миньори да стъпят на планетата, и само след месец Флотът ще я управлява. Те ще задължат язоните да работят в мините и ще имаме един нов Рокгардън.

— И през ум не ми минава да каним Републиката — увери го Картрайт, чиято нервност се изпари в мига, в който заговори по специалността си. — Фалигор не е колония, а протекторат. Флотът може да се намеси единствено при положение че нашите хора са застрашени… Но има едно изключение. Ако се разчуе какво сме открили тук и не вземем мерки за разработване на богатствата на планетата, които да удовлетворят Републиката, Картографията ще бъде безсилна да предприеме каквото и да било, за да й попречи да нахлуе тук.

— Това означава, че трябва да започнем разработването на находищата незабавно, така ли? — попита Талат.

— Това означава, че все някой трябва да го направи — отвърна Картрайт. — Никак не ми се ще да докарвам хора миньори, защото Флотът ще държи да ги защитава… А такава защита няма да им е нужна, освен ако не се появи Флотът и не започне да показва мускули, както има обичай. Така че въпросът ми е следният: ще съумеят ли язоните да се справят с работата в мините при оборудването, с което разполагаме?

— Изключено! — отговори един от педагозите. — Те нямат писменост и до нашето идване дори не знаеха нищо за орбитата на планетата си. Иначе схващат бързо, повечето от тях учат с огромно желание, но ще се нужни години, докато се научат да работят с компютрите и сложните машини, необходими за сериозен рудодобив.

— Още повече — добави Виктория Домире, ръководителката на икономическия екип — че никой от тях, без да броим енкотите, няма дори елементарна представа какво е това пари. Ако имате намерение да ги използвате в мините, по какъв начин ще им плащате? Значи, ще трябва да ги вкарате там насила, а това е точно положението, което искаме да избегнем.

— Добре — изрече Картрайт. — Очаквах да чуя възражения от този род. — Той обходи с поглед присъстващите. — Някой от вас има ли предложения?

Бедоус почака някой да вземе думата, но никой не прояви такова намерение. Тя вдигна ръка.

— Къртиците.

— Моля? — сепна се Картрайт.

— Къртиците — повтори тя. — Не знам как се наричат официално. Говоря за жителите на Сократ IV. Хуманоиди, дишащи кислород, присъединени към Републиката преди повече от два века. Те са висококвалифицирани работници, съгласни да работят на всяка планета, която е в състояние да им плаща. На Алфа Сантори II имах възможност да се запозная с неколцина.

— А в мини работят ли? — попита Виктория Домире.

— Това е специалността им — отвърна Бедоус. — Затова ги наричаме къртици — защото прекарват повечето време под земята.

— Ще ни трябват не един и двама — отбеляза Домире.

— Планетата е голяма — увери я Бедоус.

— Ще обмисля предложението ти — намеси се Картрайт. — Всъщност ако до сутринта никой не се сети за нещо по-добро, най-вероятно ще действам по него… Има ли други въпроси или проблеми, които бихте искали да обсъдите с мен?

Толкова ръце се вдигнаха, че Картрайт се стъписа.

— Струва ми се, че е най-добре да се видя с ръководителите на всеки от отделите в кабинета си. Междувременно продължавайте да си гледате работата все така добре. — Той се обърна към Бедоус. — Сюзън, ела с мен, ако обичаш. Искам да говоря най-напред с теб.

Тя излезе след него от залата за съвещания и тръгна по дългия коридор към кабинета, който шефът й си беше присвоил още с пристигането си. Вътре, ако не се смята холографската карта на Фалигор, имаше само едно бюро, малък, но мощен компютър и два стола.

— Ти си живяла сред язоните по-дълго от всекиго, Сюзън — започна Картрайт. — Искам да ми кажеш… може ли да се очаква някаква съпротива от тяхна страна, ако докараме, да кажем, петдесет хиляди къртици на работа в мините?

— Не знам. Те нямат нищо против нас, но…

— Какво но?

— Но виждат, че сме тук, за да им помогнем. Когато разберат за какво са дошли къртиците, просто не знам…

— Мислиш ли, че с тях ще е по-различно?

— Отначало не.

— А кога?

— Когато им стане ясно, че изнасяме ценни материали от тяхната планета, а те не получават нищо.

— Аз нямам намерение да се стига дотам. Както вече казах, нужни са ни партньори, не слуги.

Бедоус въздъхна тежко.

— Не съм сигурна, че има голяма разлика.

— Изясни се, ако обичаш.

— Допреди четири месеца тези създания живееха в каменната ера… или в най-добрия случай в бронзовата. Изведнъж се появяваме ние и започваме да ги обучаваме, да ги ваксинираме и да им показваме как да използват селскостопанската техника. Всичко това е чудесно, но ми се струва, че ще е прекалено да искаме от тях да разберат такива абстрактни неща като галактическата икономика и нуждата ни от радиоактивни материали. Със стоманата всичко им е ясно — в крайна сметка от нея се правят по-добри копия, но как да им обясним за какво са нужни диамантите, особено когато се употребяват в промишлеността? Ситатите ще приемат парите ни, защото няма откъде да знаят кои метали са ценни и как могат да ги продадат. След време обаче ще усетят, че ги мамим, като караме тези материали на своите хора, вместо да им покажем как да ги използват и да им обясним с какво са толкова ценни за нас.

— Доводите ти са солидни — изрече Картрайт. — Ясно е, че не можем просто да предоставим мините на къртиците или на която и да било друга раса. Ще трябва да убедим язоните да ни пратят свои младежи, които да се запознаят с производствения процес. Нищо чудно след някоя и друга година част от тях да заемат ръководни длъжности. — Той се замисли. — Може би няма да е зле да изпратим най-умните да учат на някоя от планетите на Републиката. Не че не сме в състояние да организираме и тук първокласно обучение, но искам, като се върнат, да кажат на своите как е там, кои сме ние и как функционира нашият свят.

Бедоус се замисли за миг, после вдигна рамене.

— Може и да се получи нещо — изрече тя без ентусиазъм.

— Май не си убедена.

— Язоните са чудесна раса. Схватлива, трудолюбива, интелигентна. Мисля, че с времето могат да станат всичко онова, на което разчиташ.

— Но? — попита Картрайт. — Нали винаги има едно „но“…

— Но мисля, че ги насилваш.

— Нямаме друг избор. Този свят трябва да послужи като модел за асимилация.

— Не съм убедена, че да накараш цял разумен вид в рамките на едно-единствено поколение да напусне пущинаците и да заживее в галактическата ера, е кой знае какъв модел… Най-добрият ми приятел сред енкотите, един воин на име Тубито, е добил правото да се нарича мъж, убивайки само с копие огромен хищник, едва преди три години. Той притежава не едно изумително качество, включително любознателност и интелигентност, но не си представям как ще го облечеш в куртка и ще го сложиш пред компютъра, поне не след година, та дори и след десет. Може би никога няма да се получи. Той би могъл да бъде Коперник или Галилей на своята раса, но клечи вън на дъжда и яде парчета сушено месо, което къса с голи ръце.

— Затова пък децата му могат да бъдат асимилирани толкова лесно, колкото и твоите или моите деца.

— Нищо чудно. Стига да израснат в човешко семейство.

— Съмненията ти личат и в съобщенията ти, както и в бордовия дневник. Само че ние просто не разполагаме с толкова време. Виждала си какво става с други планети, когато Републиката се опитва да колонизира с най-добри намерения. Фалигор е последният ни шанс да докажем, че има и по-добър начин, че морковът върши по-добра работа от сопата. Знам, че искаме много от язоните, но те изглеждат умна и податлива раса и резултатите ще оправдаят усилията. При това другата възможност, която им се предлага, е значително по-лоша.

— Какво пък, ти поиска мнението ми и го получи — изрече Бедоус.

— Благодарен съм ти за това, Сюзън, и най-вече за предложението ти да повикаме къртиците. А сега най-добре да поговоря и с другите специалисти от екипа. Нали знаеш, времето ми е съвсем ограничено.

Бедоус разбра, че я отпраща, и стана. Тръгна към вратата, но внезапно спря и се обърна към Картрайт.

— Мога ли да направя още едно предложение?

— Разбира се.

— Сред твоите специалисти видях само двама психолози, изучаващи извънземните раси. Ако наистина възнамеряваш да ускориш дръзкия поход на язоните към цивилизацията, на твое място щях да докарам значително повече.