Майк Резник
Инферно (41)

35

Трябваше да мине близо месец, докато в Рем приключим с лечението на пострадалите от войната — в този район беше пратен моят отряд. След това повечето ни медицински части бяха прехвърлени на други планети, но Републиката успя да издейства няколко души да останат на Фалигор, за да работят върху СПРОП. И тъй като аз бях удобно настанен в къщата на Картрайт (а Малиачи, верен на думата си, уреди формалностите), съгласих се да бъда един от тях.

Когато оборудването, поръчано от нас, започна да пристига, смятахме, че е въпрос единствено на време да се доберем до причинителя на болестта. Все пак вече ни бяха известни симптомите и имахме достатъчно проби от тъкани и кръв, с които да работим.

Ала колкото повече се задълбочавахме в изследванията, толкова повече се отдалечавахме от решението. Изследвахме всички основни хранителни продукти на Фалигор — резултатите бяха отрицателни. Анализирахме храните, внесени от човешките планети — отново нищо. Преминахме към мутиралите семена, донесени от първите заселници. Нищо.

Започнахме да търсим сред всички породи добитък. Отново нищо.

Водата, почвата, дрехите… Отрицателни резултати.

Тогава предположихме, че вирусът се е самозародил у един-единствен представител на местното население и е бил предаден по полов път. Резултатът пак беше отрицателен.

Тогава може би чрез допир? Пак разочарование.

По въздуха? Не, и това не беше.

Започнахме всичко отначало, повторихме пробите — най-напред изследвахме най-вероятните източници, после по-малко вероятните, докато накрая стигнахме до най-невероятните.

Тогава го открих — здраво заседнал в ДНК на местно растение, разпространено по цялата планета. Никога обаче не бях виждал да го използват за храна, за лекарство или за каквото и да било друго.

Занесох няколко листа на Малиачи и го попитах има ли представа дали местните ги употребяват за нещо.

Той дълго се вглежда в тях, после се обърна към мен.

— Не може това да причинява СПРОП.

— Защо?

— Защото го използваме от хилядолетия, а болестта се появи съвсем наскоро.

— Самото растение не е причинител — обясних аз, — но в него се съдържа вирус, който води до заболяването. Вероятно е мутирал и е станал смъртоносен през последните десетина години.

Той се намръщи и отново се вгледа в листата.

— Не знам дали Бог мрази Фалигор или просто има извратено чувство за хумор.

— Знаеш ли за какво се употребява? — настоях аз.

— Знам.

— Чудесно. Каквото и да е то, трябва да се прекрати и да се вземат мерки срещу самата болест.

— Не е толкова просто, капитан Папаголос — въздъхна Малиачи. — На Фалигор никога нищо не е просто.

— Какво искаш да кажеш, Малиачи?

Той взе едно листо.

— Ние го пушим.

— Никога не съм виждал някой от местните да пуши! Нито пура, нито лула, нито пък цигара. Нищо подобно не съм забелязал.

— Това е част от нашия ритуал на възмъжаването, едно от най-свято тачените тайнства в нашата култура. Няколко листа се стриват почти на прах и се свиват в друго листо. По време на ритуала всяко момче изпушва листата заедно с настойника си — обикновено баща му, но не винаги, особено след като толкова бащи бяха избити.

— Защо го правят?

— Това растение е едновременно наркотик и слаб халюциноген. Нататък ритуалът е много болезнен и толкова съкровен, че ми е неудобно да ви го описвам. Но пушенето на листата го прави поносим.

— Щом е наркотик, защо сънародниците ти не са се пристрастили към него?

— Страничните действия не са от най-приятните. Стомахът ти се обръща и в продължение на три-четири дни повръщаш непрекъснато. Не си заслужава да се подложиш на подобно нещо заради няколко мига удоволствие.

— И само момчета ли участват в тази церемония?

Той не отговори и аз повторих въпроса си.

— Тази церемония е строго интимна — отвърна той — и не би трябвало да я обсъждам с външен човек.

— По дяволите, Малиачи, сънародниците ти измират с хиляди! — не се сдържах аз. — Трябва да ми кажеш!

Той се замисли, после кимна.

— Участват момчето, настойникът му, семейството и жрецът на селото.

— Само момчето и настойникът му ли пушат?

— Точно така.

— Настойникът трябва ли непременно да е мъж?

— Да.

Намръщих се.

— Тогава как, по дяволите, се заразяват жените? Те са дванадесет процента от заболелите. Не може да се заразят само докато берат листата.

— Те ги стриват на прах — обясни Малиачи.

— Искаш да кажеш, че вдишват праха неволно?

— Едва ли е неволно — отговори той.

— Това обяснява данните за разпространение на болестта. Случаите на заболяване се срещат много по-често в провинцията, отколкото в градовете, където повечето местни жители са скъсали с племенните традиции. Освен това щом листата не се приготвят от всички жени, а, да кажем, от една, ясно е защо заболеваемостта сред тях е по-ниска. — Замислих се. Това обяснение ми се стори приемливо. — Да, мисля, че този е отговорът.

— Отговорът — да, но не и лекарството — подметна Малиачи.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. От нас се иска само да се уверим, че съм прав, и да огласим публично информацията.

— И после какво?

— Това е всичко. Ще кажем на фалигорите как се хваща болестта и ще им обясним, че не бива повече да пушат тези листа.

— Хайде бе! — скептично произнесе Малиачи.

— Ама наистина не разбирам накъде биеш! Знаем, че болестта се причинява от листата. Ти ми каза как се използват. От тях се иска само да спрат да ги пушат.

— А ако не го направят?

— Защо да не го направят? СПРОП уби вече над един милион фалигори. Никой не е изкарал повече от пет години след появата на първите симптоми, а повечето умират още през първите шест месеца.

— Те пушат тези листа от незапомнени времена — обясни Малиачи. — Това е част от културата им.

— Ако продължат да ги пушат, и те, и културата им ще отидат по дяволите! Не спрат ли доброволно, след като вече знаят, че така се хваща СПРОП, тогава ще се наложи Кракана да им го забрани със закон.

— Ако го направи, аз лично бих го убил — заяви Малиачи.

Случва се, когато живееш с чужденец и делиш с него покрива над главата и залъка си, да започнеш да го възприемаш като човек, само че в по-различно тяло. И тогава се случва нещо — като, да речем, последното изказване на Малиачи, и изведнъж разбираш колко са си чужди двете раси.

— За Бога, как можеш да кажеш подобно нещо? — възкликнах аз.

— Той ни обеща, че ще бъдем фалигори, а не жалка имитация на хората.

— Да, ще бъдете фалигори, само че мъртви!

— И така да е.

— Ти не разбираш!

— Не, капитан Папаголос. Вие не разбирате.

— Тогава обясни ми.

— Някога — и споменът за това време е още жив — тази планета е била богата, прекрасна и плодородна. Едно по едно всички съкровища на Фалигор ни бяха отнети, понякога с най-добри намерения, понякога не толкова. Но каквото и да ни е сполетяло, има едно нещо, което никой не е успял да ни отнеме — нашата гордост и нашето самосъзнание. Щом Гама Лабу, Бариоки и Душу не можаха да ни накарат да се срамуваме, че сме фалигори, няма да успее и СПРОП.

— Не става дума за срам, а за оцеляване!

— Преживели сме и по-лоши неща.

— Няма по-лоши.

— Как да няма! — възкликна Малиачи. — Можем да се превърнем в хора.