Майк Резник
Инферно (18)

15

До ушите й достигнаха гласове — някои по-близки, други по-отдалеч, но не говореха на нея. Тогава усети, че слънцето грее право в лицето й, и извърна глава.

— Мисля, че идва на себе си — произнесе някой. — Сюзън?

— Махайте се! — проломоти Бедоус.

— Сюзън, аз съм, Артър. Отвори очи.

Бедоус се опита да хване възглавницата и да я сложи на главата си, но от движението жестока болка прониза ръката й. Някой изпищя. Трябваше й време, за да осъзнае, че писъкът е нейният.

— Добре дошла обратно при нас — обади се друг глас. — По едно време си мислех, че ще ви загубим.

Тя отвори очи, примижа от ярката слънчева светлина в стаята и постепенно всичко си дойде на мястото.

Артър Картрайт седеше на стол до леглото й, а Антон Маккрей се облягаше лениво на бялата стена.

— Къде съм? — попита тя.

— В мемориалната болница „Борис Петрович“ в Рем — отвърна Маккрей. — Спомняте ли си как попаднахте тук?

Тя отново затвори очи и се опита да се съсредоточи.

— Спомням си спасителната акция, после всичко ми се губи… Чакайте! Помня, че в бъркотията ме улучиха. Май че в рамото.

— Рамото ви беше най-малкият проблем.

— Коляното ми! — възкликна тя, после се намръщи. — Не усещам нищо там.

— Щях да се учудя, ако усещахте — каза Маккрей. — Поръчахме ви чисто ново, първо качество.

— Ампутирали са ми крака? — ужасена изрече тя.

— Нямаше как. Дори и да успееха да възстановят коляното, кракът се държеше само на няколко мускулни влакна. Нямаше никакъв начин да се възстанови кръвообращението.

— Съжалявам, Сюзън — намеси се Картрайт. — Изгубила си огромно количество кръв. Лекарите бяха по-загрижени да спасят живота ти.

— Освен това новият крак е по-хубав от стария — добави безгрижно Маккрей. — Никакви разширени вени!

— Как можете да се шегувате така? — избухна Бедоус. — Току-що изгубих крака си!

— Няма да повярвате какви чудеса се правят в днешно време с протезите — отвърна Маккрей.

— Лесно ви е на вас да го кажете!

Маккрей се усмихна.

— Дори по-лесно, отколкото си мислите. Искате ли да си сваля дясната ръка и да ви я дам? — Той вдигна ръка и размърда пръстите й. — Работи по-добре от истинската.

— Лекарите ни увериха, че след няколко седмици ще ходиш, без дори да куцаш — успокои я Картрайт.

— Ще го повярвам, когато го видя с очите си — изрече горчиво Бедоус.

— Повярвайте — намеси се Маккрей. — Последният рекордьор на три хиляди и пет хиляди метра е с два изкуствени крака. Даже се опитват да го дисквалифицират и да отменят постиженията му… А сега, ако сте приключили с благодарностите, че ви спасих живота, имате ли още нещо да питате?

— Така ли се държи човек с болен? — промърмори Бедоус.

— Е, ако трябва да си говорим честно, и вашето поведение се разминава с представите ми за „мируване“ — върна й любезността той.

— Защо сте още тук?

— Заради вас.

— Заради мен? — сви вежди тя.

— Някой в Републиката е решил да не ви оставя на нежните грижи на пожизнения президент.

— Тя е много уморена и явно я боли — намеси се Картрайт. — Да я оставим да поспи още малко. Можем да си поговорим за това по-късно.

— Добре съм — прекъсна го Бедоус. — Искам да чуя всичко още сега.

— Сигурна ли си, че си достатъчно укрепнала? — попита загрижено Картрайт.

— Всичко е наред, Артър. — Тя се обърна към Маккрей: — Разкажете ми за спасителната операция. Какво стана?

— Успяхме. Изгубихме двама от нашите хора и един заложник. Избихме всичките четиринадесет лодинити и около сто и петдесет невинни свидетели.

— Невинни свидетели ли? — учуди се Бедоус. — Не видях такива.

— Е, всичките носеха военни униформи, но президентът Лабу се кълне, че били случайни зрители — ухили се Маккрей. — Както и да е, всички заложници освен вас са на път за Републиката. Вашето състояние не позволи транспортирането ви.

— Все още не сте ми казал защо сте тук.

— Решихме, че е твърде вероятно Лабу да насочи гнева си към единствения оцелял, така че ми бе наредено да остана при вас, докато се възстановите.

— И очакват от вас да устоите на цялата армия на Фалигор? — попита Бедоус невярващо.

— Нищо подобно. Аз съм тук като представител на Републиката и съм упълномощен да уведомя местните власти, че всякакви враждебни действия спрямо Сюзън Бедоус ще се тълкуват като военен акт, насочен срещу Републиката, която ще отговори на подобна провокация с цялата си военна мощ.

— Не искам да бъда причина за война — промълви Бедоус.

— Няма да бъдете — усмихнато я успокои Маккрей. — Ние сме самозванци в пълния смисъл на думата и силно се съмнявам, че ще успеем да защитим позициите си, ако възникне такава необходимост. Но Лабу не го знае.

— Вие го унижихте публично, като измъкнахте заложниците под носа му — забеляза Бедоус. — Кое ви кара да мислите, че ще ме остави на мира независимо от всичките ви заплахи?

— Обстоятелството, че армията му си има други грижи. Понеже не смее да предизвика война с Републиката, а къртиците си заминаха до една, сега се е заел с изтребването на племето чиджанга.

— Чиджанга са кротки пастири, които живеят на хиляда мили оттук и никому нищо не правят — възмути се Бедоус. — Защо се е захванал точно с тях?

— Именно защото са кротки пастири, които никому нищо не правят — отвърна Маккрей. — Тази сутрин Лабу отново се появи по холовизията. Той обяви, че чиджанга са в заговор с Републиката и са й помогнали да освободи заложниците точно когато Лабу почти бил накарал двете страни да се споразумеят.

— С други думи, той изтрива от лицето на планетата цяло племе само за да спаси авторитета си?

— Май така стоят работите — съгласи се Маккрей.

— Добре, вие поставихте ултиматума си. Защо тогава още сте тук? Нещо повече — защо Лабу още не ви е тикнал в затвора за участие в спасителната операция?

— По две причини — обясни Маккрей. — Първо, по време на кризата той официално спазваше неутралитет и следователно не може да проявява предпочитание към която и да било от страните. И второ, аз съм прикрепен към посолството на Републиката и ако той не знае какво е дипломатически имунитет, поне му е ясно, че не може току-така да застреля служител на посолството.

Бедоус се обърна към Картрайт.

— Ти го познаваш по-добре от мен, Артър. Смяташ ли, че ще се задоволи с изтребването на чиджангите?

— Съмнявам се — призна Картрайт.

— Какви ли поразии още ще направи?

— По-големи, отколкото някой от нас може да си представи.

Оказа се, че дори и това е твърде слабо казано.