Майк Резник
Инферно (2)

ПРОЛОГ

Чудиш се как е възможно да се случи това.

Вървиш по пропитите с кръв улици, проправяйки си път сред скелетите на овъглени сгради, опитваш се да се пребориш с гнусната притегателна сила на разкъсаните тела, застилащи цялата околност, и си казваш за кой ли път: цивилизованите същества не си причиняват такива неща!

Повтаряш си го отново и отново, но действителността те опровергава. Цивилизовани същества си бяха причинили всичко това един другиму. Или по-точно, бяха го причинили сами на себе си.

Някъде в полумрака хрипкаво простенва невръстно дете. Вече няма сили да пищи. Сгърченото мъртво тяло на майката почти го е затиснало и ти, лекарят, се приближаваш и се опитваш да направиш нещо, но знаеш, че само след десетина минути, най-много половин час, то ще умре. Съдейки по степента на обезводняване, детето е прекарало под тялото на майка си два, ако не и три дни. Би трябвало да си потресен и отвратен… Но то е нищо в сравнение с онова, което вече си видял на този свят, на тази прекрасна синьо-зелена планета, породила някога толкова надежди.

Почистваш най-лошите рани на детето, ала нямаш с какво да го нахраниш, затова го вземаш на ръце и се опитваш да облекчиш поне малко последните мигове от живота му. Очи — нечовешки, но разумни, те следят иззад разбитите врати и изпотрошените прозорци. Сянка на мародер се мярва за миг в полумрака, но попадайки в полезрението ти, изчезва така бързо, както се е появила.

Другите членове на отряда започват да се събират, лицата им са бледи и мрачни. През няколко пресечки се чува бръмчене на лазерна пушка, отеква писък и отново настъпва тишина.

— Боже! — възкликва командирът, присъединявайки се към отряда. — Как е могло да се стигне дотук?

В този миг забелязваш, че детето е умряло, и нежно го полагаш на земята в сянката.

— Разумните същества не си причиняват такива неща — повтаряш вцепенен.

— Диамантът на Външната граница… — промърморва друг офицер. — Нали така го наричаха?

— Някога — отговаря командирът. — Много, много отдавна.

Оглеждаш отново разритите улици на опустошения град и поклащаш глава в недоумение. Древна и цивилизована раса обитаваше този свят. Жителите му обичаха земята, тачеха семейството, прекланяха се пред живота. Говореше се, че са създали законите на своето общество, когато човекът още живеел в пещери и преследвал вечерята си с дървени тояги и каменни брадви. Те охотно се бяха присъединили към общността на световете и с радост се бяха заклели да следват принципите й.

И ти пак се питаш: как се стигна дотук?

Такава касапница не си виждал, откакто се помниш, и се надяваш никога повече да не видиш, затова твърдо решаваш да намериш отговора.