Майк Резник
Инферно (29)

ИНТЕРЛЮДИЯ

Качваш се по обгорените стъпала на Парламента и най-горе спираш, обръщаш се и се вглеждаш в широкия площад, сега постлан с трупове. Някога оттук се е взирал Гама Лабу, после Уилиам Бариоки и Сибо Душу. Какво ли са виждали? Дали ликуващи лица и светло бъдеще, което някак се е объркало, или само златисто стадо, готово за заколение?

Този път няма възторжени тълпи, няма изпълнено с надежда множество, няма чиновници, готови да скрепят с печат всичко, което новият властник пожелае. Има само мъртви и умиращи. И гладни птици, виещи се над тях така, както някога са кръжали над плячката в ловните резервати.

Чуваш шум зад гърба си, обръщаш се и виждаш възрастен язон да се тътри към тебе. Дрехите му са подгизнали от кръв. Приближаваш се до него, подхващаш го в мига, в който пада в несвяст, и го полагаш внимателно на мраморния под.

Той отваря уста и изхриптява някаква дума. Не разбираш диалекта му, но знаеш, че иска вода, отваряш манерката си и я поднасяш към устните му. Язонът отпива две глътки, отпуска се на пода и те поглежда с благодарност.

— Говориш ли земния език? — питаш го. — Има ли други като тебе вътре?

Но той вече е изпаднал в безсъзнание и ти влизаш в сградата. Стъпките ти кънтят в застиналия, мъртъв въздух. И докато вървиш, продължаваш да се питаш какво те засяга всичко това. Световете си имат свои традиции — за едни те са свързани с индустрията, за други със земеделието или изкуствата. За Фалигор традиция е геноцидът.

Не си претърсил и половината сграда, когато чуваш да те викат по име и с благодарност се връщаш навън, на слънчевата светлина. Отрядът ти е открил още петима оцелели, всичките деца, и ти се спускаш по стълбите и се приготвяш за работа, питайки се отново дали не ги спасяваш, за да попаднат в лапите на следващия маниак…