Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (9)

Вторник, 7:00 часа сутринта

Неспособен да спи, Танър влезе в кабинета си. Погледът му беше привлечен от сивите стъкла на трите телевизора. Изглеждаха мъртви, празни. Запали цигара и седна на дивана. Мислеше си за инструкциите на Фасет: да запази самообладание, да забрави и да не споделя нищо с Али. Фасет беше повторил последната заповед няколко пъти.

Единствената реална опасност би възникнала, ако Али кажеше нещо, което не трябва, на някого, на когото не трябва. Това беше опасно. Опасно за Али. Танър никога не беше крил нищо от жена си. Съмняваше се, че ще може да го направи и сега. Фактът, че винаги бяха откровени помежду си, представляваше най-силната връзка на здравия им брак. Дори и когато спореха, никога не използваха като оръжие неизречени обвинения. В детството си Алис Маккол беше преживяла достатъчно.

През следващите шест дни обаче „Омега“ щеше във всички случаи да промени живота им. Той трябваше да приеме, защото Фасет беше казал, че ще е най-добре за Али.

Слънцето вече се беше издигнало. Денят започваше и семейство Кардоне, Тримейн и Остьрман скоро щяха да бъдат атакувани. Танър се чудеше какво ще направят, как ще реагират. Надяваше се трите двойки да се свържат с полицията и да докажат, че Фасет не е прав. И всички щяха да си възвърнат здравия разум.

Възможно беше обаче лудостта едва сега да започва. Какъвто и да беше случаят, Танър нямаше да отиде на работа. Ако Фасет беше прав, той трябваше да остане вкъщи с Али и децата. Фасет нямаше никаква власт над това решение.

Трябваше някак си да накара Али да повярва, че е болен от грип. Щеше да поддържа връзка със службата по телефона, но нямаше да остави семейството си.

Непрекъснато му се обаждаха: въпроси от службата. Али и децата се оплакваха, че постоянното звънене на телефона е достатъчно, за да ги накара да полудеят. Ето защо и тримата се оттеглиха към басейна. С изключение на няколко облака към пладне денят беше горещ — идеален за плуване. Бялата патрулна кола няколко пъти мина покрай къщата. В неделя Танър се беше разтревожил от нея. Сега й беше благодарен. Фасет спазваше обещанието си.

Телефонът иззвъня отново.

— Да, Чарли. — Не си направи труда да каже „ало“.

— Мистър Танър?

— О, извинете. Да, Джон Танър е на телефона.

— Обажда се Фасет…

— Една минута! — Танър погледна през прозореца на кабинета си, за да се увери, че Алис и децата все още са при басейна. Те бяха там.

— Какво има, Фасет? Хората ви започнаха ли да действат?

— Можете ли да говорите?

— Да… Открихте ли нещо? Обадил ли се е някой от тях на полицията?

— Не. Ако се случи нещо подобно, ще ви съобщим незабавно. Не ви се обаждам за това… Постъпили сте изключително глупаво. Не мога да намеря думи, за да определя достатъчно силно какво невнимание сте проявили.

— За какво говорите?

— Не отидохте на работа тази сутрин…

— Не отидох, естествено!

— Не трябва да нарушавате нормалния си ритъм на живот. Никакви промени в обикновения ви график. Ужасно е важно. Заради собствената си сигурност трябва да спазвате нашите указания.

— Прекалено много искате от мен!

— Слушайте. Жена ви и децата в този момент са в плувния басейн зад къщата. Синът ви Реймънд не отиде на урок по тенис…

— Аз му казах да не ходи. Помолих го да свърши нещо в градината.

— Доставиха на жена ви продукти вкъщи, което не е обичайно.

— Обясних й, че може да се наложи да води бележки. И преди го е правила…

— Главното е, че не вършите обичайните неща. Особено важно е да се придържате към ежедневния си стереотип. Не мога да се изразя достатъчно силно. Не трябва да привличате вниманието върху себе си.

— Пазя семейството си. Мисля, че е разбираемо.

— И ние също. Далеч по-успешно, отколкото вие сте в състояние да го правите. Не сме изпуснали от погледа си нито един от тях, дори и за минута. Ще бъда справедлив — и вие също. Два пъти излязохте на алеята за коли: в девет и трийсет и две и в единайсет и двайсет. Дъщеря ви си беше поканила приятелка за обед, някоя си Джоун Лумис, на осем години. Ние сме изключително грижовни и внимателни.

Директорът на отдел „Новини“ взе цигара и я запали с настолната запалка.

— Мисля, че е така.

— Няма за какво да се тревожите. Не съществува никаква опасност за вас и за семейството ви.

— Вероятно. Мисля, че всички сте луди. Нито един от тях няма нищо общо с тази „Омега“.

— Възможно е. Но ако сме прави, те няма да предприемат нищо, без да проверят. Няма да се паникьосат — би било прекалено опасно. А когато проверят, веднага ще започнат взаимно да се подозират. За Бога, не им давайте повод да не го правят. Вършете си работата така, сякаш нищо не се е случило. Важно е. Никой няма да навреди на семейството ви. Не могат да се приближат достатъчно близо, за да го извършат.

— Добре. Думите ви звучат убедително. Но сутринта излязох три пъти на алеята за коли, не два пъти.

— Не е вярно. Третия път останахте в преддверието на гаража, а не излязохте на алеята. И не беше сутринта, а в дванайсет и четиринайсет. — Фасет се изсмя. — Сега по-добре ли се чувствате?

— Ще бъда ужасен лъжец, ако не го призная.

— Вие не сте лъжец. Или поне в общи линии. Досието ви съвсем ясно го доказва. — Фасет отново се засмя. Дори Танър се усмихна.

— Вие наистина сте страшен, знаете ли? Утре ще отида на работа.

— Когато всичко свърши, трябва да прекараме една вечер заедно. Мисля, че съпругите ни ще се харесат. Пиенето ще бъде от мен.

— „Дюърс Уайт Лейбъл“ с много сода за вас и „Скоч“ с лед и малко вода за жена ви.

— Господи! Ако започнете да описвате и половия ни живот…

— Нека да проверя в картотеката.

— Вървете по дяволите! — засмя се облекчено Танър. — Е, надявам се, че ще удържите на думата си.

— Разбира се. Сигурен съм, че ще се погодим.

— Кажете кога и ние ще дойдем.

— В понеделник ще го обсъдим. Ще се чуем. Имате номера за спешна връзка след работно време. Не се притеснявайте да ми звъните.

— Добре. Утре ще бъда на работа.

— Чудесно! И, моля ви, вече не правете предавания за нас. Работодателите ми не харесаха последното.

Танър си спомни. Програмата, която Фасет имаше предвид, беше едно предаване на Удуърд. Авторите бяха предложили фразата „Хванат на местопрестъплението^[1]“ за буквите ЦРУ. Беше точно преди една година.

— Не беше лошо.

— Не беше хубаво. Гледах го. Исках да се пръсна от смях, но не можах. Бях с директора в неговата всекидневна. „Хванат на местопрестъплението“! Господи! — Фасет отново се засмя и накара Танър да се отпусне повече, отколкото мислеше, че е възможно.

— Благодаря ви, Фасет.

Танър затвори телефона и изгаси цигарата си. Фасет беше съвършен професионалист, мислеше си той. И беше прав. Никой не можеше да се доближи до Али и децата. Доколкото знаеше, ЦРУ поставяше снайперисти по дърветата. Не му оставаше да направи нещо друго, освен точно това, което Фасет беше казал. Нищо. Просто да си върши работата както обикновено. Да не нарушава ритъма си на живот, да не се отклонява от нормата. Почувства, че вече е в състояние да изиграе ролята. Предпазните мерки бяха точно такива, каквито Фасет беше казал, че ще бъдат.

Една мисъл обаче го тревожеше и колкото повече време минаваше, толкова по-неспокоен ставаше Танър.

Беше почти четири часа следобед. Със семейство Тримейн, Кардоне и Остърман вече е била осъществена връзка. Вече бяха започнали да ги безпокоят. И все пак нито един от тях не беше сметнал за уместно да се обади на полицията или дори на него.

Наистина ли беше възможно шест души, негови приятели от години, да не бъдат такива, каквито изглеждат?