Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (11)

Вторник, 4:50 часа следобед

Дик Тримейн не пристигна с местния влак за Садъл Вали в четири и петдесет. Кардоне, който седеше в кадилака си, изпсува на глас. Беше се опитал да се свърже с Тримейн в службата му, но му казаха, че адвокатът е излязъл рано за обед. Нямаше смисъл да кара Тримейн да му се обажда по телефона. Джоу беше решил да се върне в Садъл Вали и да чака всички следобедни влакове след три и половина.

Кардоне напусна гарата, сви вляво в пресечката със Садъл Роуд и се отправи на запад към полето. До следващия влак имаше трийсет и пет минути. Надяваше се, че разходката ще му помогне да се отпусне. Не можеше просто да чака на гарата. Ако някой го наблюдаваше, щеше да изглежда подозрително. Тримейн би могъл да намери отговор. Дик беше дяволски добър адвокат и щеше да знае законните алтернативи, ако въобще имаше алтернативи.

В покрайнините на Садъл Вали Джоу стигна до отсечка от пътя, заградена от ниви. Отляво го изпревари ролс-ройс „Сребърен облак“ и Кардоне забеляза, че огромният автомобил се движеше много бързо, прекалено бързо за тесния черен път. Кардоне продължи да кара няколко мили, като почти не си даваше сметка, че вече беше излязъл в откритото поле. Сигурно трябваше да обърне на алеята за коли пред някоя ферма. Наблизо обаче имаше дълъг лъкатушещ завой, който, спомни си той, беше с разширение. Щеше да обърне там. Вече беше време да се връща на гарата.

Стигна до завоя и намали, подготвяйки се да свие силно надясно към широкия банкет.

Не успя.

„Сребърният облак“ беше паркиран край шосето под дърветата и преграждаше пътя му.

Ядосан, Кардоне форсира двигателя, продължи още няколкостотин ярда напред и тъй като не се виждаха други коли, макар и трудно, направи обратния завой.

Отново на гарата, Кардоне погледна часовника си. Пет и деветнайсет, почти пет и двайсет. Виждаше се почти целият перон. Ако Тримейн слезеше от влака, Джоу щеше да го забележи. Надяваше се, че адвокатът ще пътува с влака в пет и двайсет и пет. Чакането беше непоносимо. Зад кадилака му спря кола и Кардоне вдигна поглед.

Беше „Сребърният облак“. Кардоне започна да се поти.

Масивен мъж, висок доста над шест фута, излезе от колата и бавно се отправи към отворения прозорец на Кардоне. Беше облечен в шофьорска униформа.

— Мистър Кардионе?

— Името ми е Кардоне.

Ръцете на мъжа, които стискаха прозореца на колата на Джоу, бяха огромни. Много по-големи и по-дебели от неговите.

— Добре. Както искате…

— Задминахте ме преди малко, нали? На Садъл Роуд.

— Да, сър. През целия ден не съм се отдалечавал от вас.

Кардоне неволно преглътна и се раздвижи на седалката.

— Намирам твърдението ви за забележително. Излишно е да казвам, че е много обезпокоително.

— Извинете…

— Не ми трябват извинения. Искам да знам защо. Защо ме преследвате? Не ви познавам. Не обичам да ме преследват.

— Никой не обича. Правя само това, което са ми казали.

— Какво е то? Какво искате?

Шофьорът размърда ръце, много леко, сякаш, за да привлече вниманието му върху размера и огромната им сила.

— Имам указания да ви предам съобщение и после ще си ида Предстои ми дълго пътуване. Работодателят ми живее в Мериланд.

— Какво съобщение? От кого?

— От мистър Да Винчи, сър.

— Да Винчи?

— Да, сър. Мисля, че се е свързал с вас сутринта.

— Не познавам вашия мистър Да Винчи… Какво съобщение?

— Че не трябва да се доверявате на мистър Тримейн.

— За какво говорите?

— Само за думите на мистър Да Винчи, мистър Кардионе.

Кардоне се взря в очите на огромния мъж. Зад празната фасада се криеше интелигентност.

— Защо чакахте досега? Преследвате ме през целия ден. Можехте да ме спрете преди часове.

— Нямах указания. В колата има радиотелефон. Само преди няколко минути ми казаха да установя връзка с вас.

— Кой ви каза?

— Мистър Да Винчи, сър…

— Това не е истинското му име! Хайде, кой е той? — Кардоне с мъка се пребори с гнева си. Пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Кажете ми, кой е Да Винчи?

— Имам да ви предам още нещо — отговори шофьорът, като не обърна внимание на въпроса на Кардоне. — Мистър Да Винчи държи да знаете, че Тримейн може би е говорил с мистър Танър. Никой не е сигурен, но така изглежда.

— Той какво! Говорил е с него за какво!

— Не знам, сър, не е моя работа да знам. Нает съм да карам кола и да предавам съобщения.

— Съобщението ви не е ясно! Не го разбирам. Какъв смисъл може да има едно съобщение, след като не е ясно? — Кардоне с усилие се овладя.

— Вероятно последната част ще ви помогне, сър. Мистър Да Винчи смята, че би било добре да се опитате да откриете до каква степен мистър Тримейн е обвързан с Танър. Но трябва да бъдете внимателен. Много внимателен. Както трябва да бъдете внимателен и с приятелите си от Калифорния. Важно е.

Шофьорът се отдалечи от кадилака и хвана с два пръста козирката на шапката си.

— Чакайте! — Кардоне посегна към дръжката на вратата, но огромният мъж в униформа бързо вкопчи ръцете си в ръба на прозореца и я задържа затворена.

— Не, мистър Кардионе, вие ще останете вътре. Не трябва да привличате вниманието върху себе си. Влакът навлиза в гарата.

— Не, моля! Моля… Искам да говоря с Да Винчи! Трябва да говорим! Къде мога да го намеря?

— Няма начин да го намерите, сър. — Шофьорът държеше вратата без усилие.

— Мерзавец! — Кардоне дръпна дръжката и натисна вратата с цялата си тежест. Тя се отвори съвсем леко и с трясък се затвори под натиска на ръцете на шофьора. — Ще те смачкам!

Влакът спря на перона. Няколко души слязоха и въздухът беше пронизан двукратно от писъка на свирка. Шофьорът каза спокойно:

— Той не е във влака, мистър Кардионе. Сутринта замина с кола за града. Знаем и това.

Влакът бавно тръгна и колелетата се затъркаляха по релсите. Джоу се взря в огромното човешко същество, което държеше вратата на колата затворена. Едва овладя гнева си, но осъзнаваше достатъчно ясно, че нямаше смисъл да избухва. Шофьорът пристъпи назад, небрежно поздрави още веднъж Кардоне и бързо се отправи към ролс-ройса. Кардоне бутна вратата на колата и стъпи на горещия паваж.

— Здрасти, Джоу! — Човекът, който му извика, беше Еймос Нидам. Един от втория контингент жители на Садъл Вали, които всеки ден пътуваха до града и обратно. Заместник-президент на „Манюфакчърърс Хановър Тръст“ и председател на Специалния комитет към Кънтри клуба на Садъл Вали. — На твоите момчета от борсата им е лесно. Когато се разрази бурята, ти си стоиш вкъщи и чакаш да настъпи затишие, а?

— Да, да, Еймос. — Кардоне не изпускаше от очи шофьора на ролс-ройса, който беше седнал на шофьорското място и беше запалил двигателя.

— Казвам ти — продължи Еймос, — не знам вие младите накъде ни водите!… Видя ли курса на Дюпон^[1]? Всички клъвват и той се покачва. Казах на комитета на моя тръст да се консултира с управителния съвет в Уджа. Вървете по дяволите, всички вие нафукани брокери! — Нидам се изхили, а после размаха малката си ръка, давайки знак на линкълн континентала, който наближаваше гарата. — Ето го Ралф. Искаш ли да те закарам, Джоу? Не, разбира се. Ти току-що слезе от колата си.

Линкълнът се приближи до перона и шофьорът на Еймос Нидам понечи да слезе.

— Няма нужда, Ралф. Мога да боравя с дръжка на врата. Между другото, Джоу… ролс-ройсът, който гледаш, ми напомня за един мой приятел. Макар че не е възможно. Той живееше в Мериланд.

Кардоне рязко обърна глава и погледна към безобидния банкер.

— В Мериланд? Кой в Мериланд?

Еймос Нидам задържа вратата на колата отворена и отвърна на втренчения поглед на Кардоне с безгрижен хумор:

— О, едва ли го познаваш. Мъртъв е от години… Странно име. Едно време много го будалках… Казваше се Цезар.

Еймос Нидам се качи на линкълна и затвори вратата. На най-високата част на улицата, която водеше към гарата, ролс-ройсът зави надясно и профуча към главните артерии, водещи към Манхатън. Кардоне стоеше на асфалтирания перон на гарата на Садъл Вали и изпитваше страх. Тримейн!

Тримейн беше с Танър. Остърман беше с Танър. Да Винчи… Цезар! Архитектите на войната.

А той, Джузепе Амбруцио Кардионе, беше сам. О, Христе! Христе! Божи сине! Света Дева Марийо! Света Дева Марийо, майка на Христос. Измий ръцете ми с неговата кръв! Кръвта на агнеца! Исусе? Исусе! Прости греховете ми… Света Дево и Исусе! Христе! Най-свещени Господи! Какво съм направил?