Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (7)

Вторник, 10:00 часа сутринта

— Застрашена ли е някоя от средиземноморските ни сметки? — попита Джоу Кардоне.

Партньорът му, Сам Бенет, се обърна на стола, за да се увери, че вратата на кабинета е затворена. „Средиземноморски“ беше кодово название на онези клиенти, за които и двамата партньори знаеха, че са изгодни, но опасни инвеститори.

— Не ми е известно — каза той. — Защо? Чул ли си нещо?

— Нищо конкретно… Всъщност може би нищо.

— И затова се върна по-рано?

— Не. Не съвсем. — Кардоне разбираше, че дори и на Бенет не можеше да се обясни всичко. Сам не беше част от Цюрих. Ето защо Джоу се колебаеше. — Е, донякъде. Прекарах известно време на борсата в Монреал.

— Какво чу?

— Чух, че има нова кампания от кабинета на министъра на правосъдието и че Комисията по ценните книжа и борсите му предава всичко, което има. Всяка сметка над сто хиляди долара, за която се предполага, че е свързана с мафията, се наблюдава.

— Това не е нещо ново. Къде беше?

— В Монреал. Там бях. Не ми харесва, когато чувам подобни неща на осемстотин мили от кабинета си. И, по дяволите, никак не ми се иска да вдигам телефона и да питам партньора си дали някой от нашите клиенти не е изправен пред съда… Защото, нали разбираш, вече няма гаранция, че телефонните разговори са лични.

— Боже мой! — изсмя се Бенет. — Прекалено много ти работи въображението.

— Надявам се.

— Прекрасно знаеш, че щях да се свържа с теб, ако беше възникнало нещо подобно. Дори ако имаше някаква вероятност да възникне. Не е тази причината, за да си прекъснеш отпуската. Какво още има?

Докато сядаше на бюрото, Кардоне избягна погледа на партньора си.

— Добре. Няма да те лъжа. Наистина нещо друго ме накара да се върна… Не мисля, че има нещо общо с нас. С теб или с фирмата. Ако се окаже обратното, ще дойда при теб, съгласен ли си?

Бенет стана от стола. Прие думите на партньора си, които всъщност не бяха никакво обяснение. С годините беше свикнал да не разпитва Джоу прекалено настойчиво. Защото независимо от стадното си чувство Кардоне беше затворен човек. Носеше огромни капитали на фирмата и никога не искаше повече от съответния дял. На Бенет това му беше достатъчно.

Сам тръгна към вратата и тихо се изсмя.

— Кога ще спреш да бягаш от призрака на Южна Филаделфия?

Кардоне отговори на усмивката на партньора си.

— Когато престане да ме преследва в Клуба на банкерите с гореща лазаня^[1].

Бенет затвори вратата след себе си, а Джоу се върна към натрупалата се през десетте дни поща. Нямаше нищо. Нищо, което можеше да бъде свързано със средиземноморски проблем. Нищо, което дори да загатва за конфликт с мафията. И все пак през тези десет дни се беше случило нещо, нещо, което засягаше Танър.

Вдигна слушалката на телефона и натисна бутона, с който викаше секретарката си.

— Нищо друго ли няма? Не са ли се получили други съобщения?

— Нито едно, на което трябва да отговорите. На всички обяснявах, че ще се върнете в края на седмицата. Някои от хората, които ви търсиха, казаха, че ще се обадят тогава, други — в понеделник.

— Продължавай да казваш така. Който и да пита за мен, отговаряй, че ще бъда на работа в понеделник.

Постави обратно слушалката и отключи второто чекмедже на бюрото си, където държеше малка картотека. Средиземноморските клиенти.

Сложи металната кутийка пред себе си и започна да прехвърля с пръсти картончетата. Навярно някое име щеше да събуди спомен, щеше да извика в съзнанието му забравен факт, свързан със случилото се.

Личният му телефон иззвъня. На тази линия му се обаждаше само Бети — никой друг не знаеше номера. Джоу обичаше жена си, но тя притежаваше невероятната способност да го дразни с дребни неща, когато той не искаше да бъде прекъсван.

— Да, скъпа?

Тишина.

— Какво има, миличка? Имам много работа.

Жена му пак не отговори.

Изведнъж Кардоне се уплаши. Никой друг освен Бети нямаше този номер!

— Бети? Отговори ми!

Гласът, който чу, беше бавен, дебел и ясен.

— Джон Танър летя до Вашингтон вчера. Мистър Да Винчи е много обезпокоен. Вероятно приятелят ви от Калифорния ви е предал. Свързали са се с Танър.

Джоу Кардоне чу изщракването на прекъснатата телефонна връзка.

Господи! О, Господи! О, Боже! Били са семейство Остърман. Те са го предали! Но защо? Това е абсурдно! Каква връзка би могло да има между Цюрих и нещо, макар и малко свързано с мафията? Те бяха на светлинни години едно от друго! А бяха ли всъщност? Или едните използваха другите?

Кардоне се опита да се успокои, но беше невъзможно. Осъзна, че смачква металната кутийка. Какво можеше да направи? С кого можеше да говори? Със самия Танър? О, Господи, не, разбира се! Със семейство Остърман? С Бърни Остърман? За Бога, не! Не сега. С Тримейн. С Дик Тримейн.