Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (15)

Четвъртък, 6:40 часа сутринта

Фасет му каза, че може да остане вкъщи в четвъртък. Не ставаше въпрос някой да му разреши — нищо не би било в състояние да го отдели от семейството му. Фасет също така каза, че ще се свърже с него сутринта. Трябваше да се уточнят окончателните планове за цялостната защита на семейство Танър.

Директорът на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“ облече сивокафяви панталони и отнесе маратонките и спортната си риза долу. Погледна часовника в кухнята: седем без двайсет. Децата щяха да станат най-малко след час и половина. Ако имаше късмет, Али щеше да спи до девет и половина или десет.

Танър се чудеше колко души има навън. Фасет беше казал, че са цяла армия, но колко щеше да струва тази армия, ако „Омега“ го искаше мъртъв? Колко беше струвала тя за държавния служител в гората в три и половина сутринта? Имаше твърде много вероятности. Твърде много възможности. Фасет вече трябваше да го разбере. Всичко беше отишло твърде далеч. Ако абсурдното беше истина, ако семейство Остърман, Кардоне или Тримейн действително бяха част от „Омега“, той не можеше просто да ги поздрави на входа на къщата си, сякаш нищо не се е случило. Беше изключено.

Отиде до вратата на кухнята и излезе, без да вдига шум. Щеше да върви към гората, докато срещне някого. Щеше да се свърже с Фасет.

— Добро утро.

Беше Дженкинс, под очите му имаше тъмни кръгове от недоспиване. Седеше на земята, малко преди очертанията на гората. Не се виждаше от къщата, дори и от басейна.

— Здравейте. Няма ли да поспите?

— Дежурството ми свършва в осем. Все ми е едно. А вие? Изглеждате изтощен.

— Вижте, искам да се свържа с Фасет. Трябва да говорим, преди да направи нови планове.

Дженкинс погледна часовника си.

— Възнамеряваше да ви се обади, след като му съобщим, че сте станали от сън. Едва ли е очаквал, че ще е толкова рано. Това обаче може би е добре. Изчакайте една секунда. — Дженкинс навлезе на няколко фута в гората и се върна с радиотелефон в торба от брезент.

— Да тръгваме. Ще отидем при него.

— А защо той не дойде тук?

— Спокойно. Никой не може да се приближи до къщата ви. Хайде. Ще видите.

Дженкинс вдигна торбата с радиото за дръжката и поведе Танър по отъпканата отскоро пътека в гората, заобикаляща градината му. На всеки трийсет-четирийсет фута имаше мъже, застанали на колене, седнали, легнали по корем, с лице към къщата, незабележими, но виждащи. Когато Дженкинс и Танър се приближаваха към тях, всеки мъж вадеше пистолет. Дженкинс подаде радиото на поста на източния край.

— Обадете се на Фасет. Кажете му, че сме тръгнали към него — каза той.

* * *

— Агентът е бил убит снощи, защото убиецът е разбрал, че е разпознат. Част от „Омега“ е била идентифицирана, което е нежелателно. — Фасет отпиваше от кафето, обърнат с лице към Танър. — Това е още едно предупреждение, но не засяга вас.

— Той беше убит на петдесет ярда от къщата ми, от семейството ми. Всичко ме засяга!

— Добре… Опитайте се да разберете. Да предположим, че информацията за вас е била потвърдена — не забравяйте, че вие сте просто Танър, журналистът, нищо повече. Сега те кръжат като ястреби, пазейки се един от друг. Никой не знае дали останалите нямат съучастници, собствени разузнавачи… Убиецът, едно от пипалата на „Омега“, прави наблюдение за себе си. Налетява на агента и няма друг избор, освен да го убие. Не го познава, никога не го е виждал. Единствено може да бъде сигурен, че човекът, поставил поста, ще се обезпокои, след като не получи сведения от него. Този, който отговаря за поста в гората, ще дойде и ще го открие. Смъртта му е предупреждението.

— Не можете да сте сигурни.

— Имаме работа с професионалисти, а не с аматьори. Убиецът е знаел, че тялото ще бъде вдигнато преди изгрев слънце. Във Вашингтон ви казах, че „Омега“ е фанатизирана. Обезглавено тяло на петдесет ярда от вашия дом е грешка, която би довела до екзекуция от страна на НКВД. Ако „Омега“ е отговорна. Ако не е…

— Откъде знаете, че не работят заедно? Ако семейство Остърман или Кардоне, или Тримейн са замесени в убийството, те биха могли да го планират заедно.

— Не е възможно. Откакто започнахме да ги безпокоим, те не са осъществявали връзка помежду си. Разказахме им — на всеки един — противоречиви истории, нелогични хипотези, полуистини. Изпратихме телеграми през Цюрих, проведохме телефонни разговори от Лисабон, предадохме съобщения чрез непознати в слепи улици. Всяка двойка е в неведение. Никой не знае какво правят останалите.

Агентът на име Коул, който седеше до прозореца на стаята в мотела, погледна към Фасет. Знаеше, че Фасет не може да бъде абсолютно сигурен в последното си твърдение. Бяха изгубили семейство Остърман почти от дванайсет часа. Тримейн не беше под наблюдение в продължение на три, а Кардоне — на три и половина часа. И все пак, мислеше си Коул, Фасет имаше право да твърди това, което казваше.

— Къде е семейство Остърман? Казахте снощи, тази сутрин, че не знаете къде е.

— Намерихме ги. В един хотел в Ню Йорк. Според информацията, с която разполагаме, е съмнително снощи да са били в района.

— Но отново не сте сигурни.

— Казах, че е съмнително. Не съм казал, че е без съмнение.

— И сте убедени, че е бил някой от тях?

— Така смятаме. Почти е сигурно, че убиецът е бил мъж. Необходима е била… огромна сила… Познавал е районът около къщата ви по-добре от нас. А би трябвало да ви е известно, че го изучаваме от седмици.

— Тогава, за Бога, спрете ги! Застанете срещу тях! Не можете да оставите кошмарът да продължи!

— Кого да спрем? — попита тихо Фасет.

— Всички тях! Беше убит човек!

Фасет остави чашата с кафе.

— Признавам, че предложението ви е съблазнително — не забравяйте, че беше убит един от моите хора. Но ако постъпим така, както вие искате, не само ще унищожим всяка възможност, която имаме, да разобличим „Омега“, но и ще изложим на риск вас и семейството ви. Не мога да оправдая подобни действия.

— А може би поемате дори по-голям риск, и вие го знаете.

— За вас не съществува никаква опасност. Поне докато продължите да действате нормално. Ако се намесим сега, би означавало да признаем, че уикендът е клопка. А без вашата помощ не бихме могли да поставим клопката… Това би означавало да подпишем смъртните ви присъди.

— Не ви разбирам.

— Тогава ми повярвайте — каза рязко Фасет. — „Омега“ трябва да дойде при нас. Няма друг начин.

Танър замълча, изучавайки внимателно Фасет.

— Твърдението ви не е съвсем вярно, нали? Искате да кажете… вече е прекалено късно.

— Вие сте много проницателен.

Фасет взе чашата си и отиде до масата, където имаше термос с кафе.

— Остава само още един ден. Най-много два. Дотогава някой от „Омега“ ще се пречупи. На нас ни трябва само част от нея. Една измяна и с „Омега“ е свършено.

— И една пръчка динамит в къщата ми ще ни изпрати в ада.

— Няма да има нищо подобно. Никакво насилие. Действията им няма да бъдат насочени срещу вас. Казано просто, вие не сте важен. Вече не. Сега те ще са заети само един с друг.

— А вчера следобед?

— Извадихме една история от дневника на полицията. Обир. Странен естествено, но все пак обир. Точно това, което вашата жена си мисли, че е станало, точно по начина, по който си мисли, че е станало. Не е нужно да отричате нищо.

— Те ще разберат, че е лъжа. Няма да се подведат.

Фасет вдигна спокойно поглед от термоса.

— Но тогава ще имаме „Омега“, нали? Ще знаем кой е.

— А аз какво трябва да направя? Да вдигна телефона и да ви се обадя? Те може би ще имат други идеи…

— Ние ще чуваме всяка дума, изречена в къщата ви, като се започне с първия разпит утре следобед. По-късно тази сутрин двама телевизионни техници ще дойдат, за да поправят приемниците, повредени при обира. Докато проследяват кабелите на антената, ще инсталират миниатюрни подслушвателни устройства в цялата къща. Те ще проработят, след като първият човек пристигне утре у вас.

— Нима се опитвате да ми кажете, че дотогава няма да работят?

Коул се намеси:

— Не, няма. Не ни интересува частният ви живот, а само вашата безопасност.

— По-добре е да се връщате — каза Фасет. — Дженкинс ще ви остави на южния край на градината. Не сте могли да спите, ето защо сте излезли на разходка.

Танър бавно стигна до вратата. Спря и погледна назад към Фасет.

— Така, както беше във Вашингтон, нали? Не ми давате право на избор.

Фасет извърна глава.

— Ще поддържаме връзка. На ваше място бих се отпуснал, бих отишъл в клуба. Да поиграя тенис, да поплувам. Да не мисля за нищо. Ще се почувствате по-добре.

Танър се вгледа с недоумение в гърба на Фасет. Бяха го освободили, така както преди съвещание на висши политици се освобождава подчинен, който не е особено необходим.

— Хайде — каза Коул, изправяйки се. — Ще ви изпратя до колата.

— Докато вървяха, той добави: — Според мен трябва да знаете, че смъртта на онзи мъж снощи усложнява задачата на Фасет много повече, отколкото мислите. Убийството беше насочено срещу него. Предупреждението беше отправено към него.

Телевизионният журналист погледна изпитателно Коул:

— Какво имате предвид?

— За професионалистите съществуват известни знаци и този е един от тях. Сега вие не сте важен… Фасет е изключително обигран. Пуснал е в ход полицията и нищо не може да го спре. Хората, които са създали „Омега“, осъзнават какво се е случило. И започват да усещат, че ще се окажат безпомощни. Искат мъжът, който отговаря за операцията, насочена срещу тях, да знае, че отново ще се върнат. Някой ден. Отсечената глава означава клане, мистър Танър. Те му отнеха съпругата. Сега трябва да се страхува и за трите си деца.

Танър отново почувства, че започва да му се гади.

— В какъв свят живеете вие?

— В същия, в който и вие.