Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (13)

Сряда, 10:15 часа сутринта

Докато Танър стигне до работата си, стана десет и петнайсет. Беше му почти невъзможно да излезе от вкъщи, но знаеше, че Фасет е прав. Седна и механично прегледа пощата и съобщенията. Всеки искаше среща. Никой не смееше ла вземе решение без негово съгласие.

Вдигна слушалката и набра Ню Джърси.

— Ало, Али?

— Здрасти, миличък. Забрави ли нещо?

— Не… Не. Просто се почувствах самотен. Какво правиш?

В къщата на Орчард Драйв 22, Садъл Вали, Ню Джърси, Алис Танър се усмихна разнежено.

— Какво правя… Е, по заповедите на великия хан надзиравам как синът ти чисти мазето. И както великият хан нареди, дъщеря му прекарва горещата юлска утрин в корективно четене^[1]. Как иначе би влязла в „Бъркли“, когато стане на дванайсет години?

Танър схвана оплакването.

В детството на жена му лятото е било самотно и ужасяващо. Али искаше за Джанет то да бъдат прекрасно.

— Е, не прекалявай. Покани няколко деца вкъщи.

— Бих могла, но Нанси Лумис се обади и попита дали ще разрешим на Джанет да отиде у тях на обед…

— Али… — Танър премести слушалката в лявата си ръка. — За няколко дни предпочитам да не бързаме много със семейство Лумис…

— Какво искаш да кажеш?

Джон си спомни Джим Лумис от влака в осем и двайсет.

— Джим се е захванал с някакви акции, които се опитва да пробута във влака. Във влака има хора, които ще ги купят. Ако до следващата седмица успея да го избягна, ще се отърва от него.

— Какво казва Джоу?

— Той не знае. Лумис не иска Джоу да научи. Конкурентни фирми.

— Не смятам, че гостуването на Джанет у тях има нещо…

— Просто ще ми спести неудобството, ако не отиде. Нямаме парите, които той търси.

— Така да бъде!

— И… ще те помоля нещо. Стой близо до телефона днес.

Погледът на Алис се спря на апарата в ръката й.

— Защо?

— Не мога подробно да ти обясня, но може би ще имам важен разговор… По въпроса, за който винаги говорим…

Изведнъж Алис Танър неволно сниши глас и се усмихна.

— Някой ти е предложил нещо!

— Може и така стане. Ще се обадят вкъщи, за да ме поканят на обед.

— О, Джон! Това е чудесно!

— Навярно ще е… интересно. — Изведнъж на Танър му стана мъчително да разговаря с нея. — После ще ти разкажа.

— Звучи вълшебно, скъпи! Ще усиля звънеца на телефона. Ще се чува в Ню Йорк.

— Ще се обадя по-късно.

— Тогава ще ми разкажеш по-подробно.

Танър бавно сложи слушалката на вилката. Лъжите бяха започнали… Но семейството му щеше да си остане вкъщи.

Знаеше, че трябва да върне мислите си към проблемите на „Стандард Мючуъл“. Фасет го беше предупредил. Не можеше да наруши нормалния си ритъм на живот, а нормалният ритъм на живот на всеки директор на отдел „Новини“ в телевизията представляваше състояние, близко до хипертонична криза. В „Стандард“ Танър беше известен със способността си да се справя с потенциалните затруднения. Ако въобще някога в професионалния си живот трябваше да избягва хаоса, сега беше моментът да го направи.

Вдигна слушалката:

— Норма, ще ти прочета списъка на хората, с които ще се срещна сутринта, за да им се обадиш. Кажи на всеки, че срещите ще бъдат кратки и няма да позволя на никого да превиши петнайсет минути, освен, ако аз не реша. Би било полезно, ако всички проблеми и предложения се сведат до половин страница. Предай, моля те. Имам да наваксвам много.

До дванайсет и трийсет беше зает. После затвори вратата на кабинета и се обади на жена си.

Не последва отговор.

Остави телефона отворен почти две минути, докато интервалите между иззвъняванията започнаха да му изглеждат все по-дълги и по-дълги.

Никакъв отговор. Никакъв отговор от телефона, чийто звънец беше усилен толкова много, че да с чува в Ню Йорк.

Беше дванайсет и трийсет и пет. Али сигурно мислеше, че никой няма да се обади между дванайсет и един и трийсет. Навярно е трябвало да купи нещо от супермаркета. Или пък е решила да отидат с децата в клуба да ядат хамбургери. Възможно е да не е могла да откаже на Нанси Лумис и да е завела Джанет у тях на обяд. Не е изключено да е отишла и до библиотеката. През лятото край басейна Али беше ревностен читател.

Танър се помъчи да си представи как Али върши всички тези неща. Въпросът беше дали се е захванала с едно, с няколко или с всичките.

Отново избра номера и пак никой не отговори. Обади се в Клуба.

— Съжалявам, мистър Танър, накарахме да я потърсят и навън.

Мисис Танър не е тук.

Семейство Лумис. Отишла е, разбира се, у семейство Лумис.

— Божичко, Джон, Алис каза, че Джанет я е заболяло коремчето. Може би я е завела на лекар.

Към един и десет Джон Танър беше набрал номера на телефона си вкъщи още два пъти. Последния път го беше оставил да звъни почти пет минути. Представяше си как Али влиза задъхано, изчаквайки още едно иззвъняване, с надеждата, че тя ще отговори.

Но това не се случи.

Непрекъснато си повтаряше, че постъпва глупаво. Беше видял, че патрулната кола ги следва, когато Али го караше на гарата. Фасет го беше уверил предишния ден, че охраната е много сигурна.

Фасет.

Вдигна слушалката и набра номера, който Фасет му беше дал за спешна връзка. Централата беше в Манхатън.

— Гровър…

„Кой?“, питаше се Танър.

— Ало? Ало?… На телефона е Джордж Гровър.

— Името ми е Джон Танър. Опитвам се да открия Лорънс Фасет.

— О, здравейте мистър Танър. Случило ли се е нещо? Фасет го няма. Аз мога ли да ви помогна?

— Колега ли сте на Фасет?

— Да, сър.

— Не мога да се свържа с жена си. Няколко пъти се опитах да се обадя. Не отговаря.

— Може би е излязла. На ваше място не бих се тревожил. Тя е под наблюдение.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се.

— Помолих я да стои до телефона. Тя помисли, че очаквам важен разговор.

— Ще се свържа с нашите хора и ще ви се обадя. Ще ви накарам да се успокоите.

Танър затвори, леко смутен. Минаха пет минути, а очакваното позвъняване не идваше. Избра номера на Фасет, но телефонът даваше заето. Бързо затвори, чудейки се дали прибързаното избиране на номера не е накарало Гровър да сметне, че линията е заета. Дали Гровър се опитваше да се свърже с него? Сигурно. Веднага ще опита пак. Телефонът обаче не иззвъня.

Танър вдигна слушалката. Бавно и внимателно набра номера, за де е сигурен, че всяка цифра е правилна.

— Гровър.

— Танър се обажда. Мислех, че веднага ще ме потърсите.

— Извинявайте, мистър Танър. Имаме малко затруднение. Не е нищо сериозно.

— Какво искате да кажете със „затруднение“?

— Не успяхме да се свържем с нашите хора. Не е нещо необичайно. Не можем да очакваме всяка секунда да бъдат до радиотелефона. След малко ще се свържем и ще ви се обадим.

— Това не ми харесва! — Джон Танър тръшна слушалката и стана от стола. Предния ден Фасет беше описал с подробности всяка крачка, която всеки от тях беше направил — дори точните действия в момента на телефонния разговор. А сега този Гровър не можеше да се свърже с нито един от хората, за които се предполагаше, че пазят семейството му. Какво беше казал Фасет?

„Имаме тринайсет агенти в Садъл Вали…“

А Гровър не можеше да се свърже с нито един от тях. Тринайсет души и с нито един от тях не можеше да се установи контакт.

Пресече кабинета си и стигна до вратата.

— Нещо непредвидено се случи, Норма. Отговаряйте на телефона, моля ви. Ако се обади мъж на име Гровър, кажете му, че съм си тръгнал за вкъщи.

— Накъде, сър?

— Карайте право напред. Аз ще ви покажа.

Таксито стигна до Орчард Драйв, на две преки от дома му. Сърцето му блъскаше като чук. Непрекъснато си представяше големия автомобил комби на алеята за коли. След като завиеха още веднъж, той щеше да го види — ако беше на мястото си. Ако беше там, всичко щеше да е наред. О, Господи! Дано всичко да е наред.

Комбито не беше на алеята.

Танър погледна часовника си.

Два и четирийсет и пет. Три без петнайсет! А Али я нямаше.

— Наляво. Сградата с дървената облицовка.

— Хубаво жилище, сър, наистина хубаво жилище.

— Бързо!

Таксито спря до покритата с плочи алея. Танър плати и отвори вратата. Не изчака да чуе благодарностите на шофьора.

— Али! Али!

Танър притича през пералното помещение, за да провери в гаража. Нищо. Малкият автомобил „Триумф“^[2] беше там. Тишина.

И все пак имаше нещо. Някаква миризма. Слаба, предизвикваща гадене миризма, която Танър не можеше да познае.

— Али! Али!

Изтича обратно към кухнята и видя басейна през прозореца. О, Господи! Впери поглед във водата, а после хукна към вратата на вътрешния двор. Ключалката заяде, той я блъсна, счупи я и изскочи навън.

Слава Богу! Във водата нямаше нищо!

Малкият му уелски териер се събуди. Кучето беше вързано и веднага започна да лае с острото си истерично джафкане.

Танър изтича обратно в къщата към вратата на килера.

— Рей! Джанет! Али!

Тишина. Като се изключи непрекъснатият лай на кучето отвън. Остави вратата на килера отворена и се втурна към стълбището.

Горе!

Прескачаше стъпалата. Вратите на детските стаи и на гостната бяха отворени. Вратата на спалнята беше затворена.

И тогава го чу. Радиото, което свиреше тихо. Радиото на Алис с часовника, който автоматично го изключваше след един час. Той и Али винаги използваха часовника, когато пускаха радиото. Никога не си служеха с бутона. Беше им станало навик. А Али беше излязла преди повече от два часа и половина. Някой беше включил радиото.

Отвори вратата.

Нямаше никой.

Канеше са да се обърне и да претърси останалата част от къщата, когато я видя. До радиото имаше бележка, написана с червен молив.

Отиде до нощното шкафче.

Жена ви и децата трябваше неочаквано да излязат. Ще ги откриете край старата гара на Ласитър Роуд.

Съвсем уплашен, Танър си спомни изоставената гара. Беше навътре в гората, на черен път, който рядко се използваше.

Какво беше направил? Какво, за Бога, беше направил? Беше ги убил! Ако се окажеше, че е така, щеше да убие Фасет! Щеше да убие Гровър! Щеше да убие всички, които трябваше да ги пазят!

Изхвърча от спалнята надолу по стълбите и стигна до гаража. Вратата беше отворена, той скочи в „Триумфа“ и запали двигателя.

След като излезе от алеята, Танър рязко насочи малката спортна кола надясно и се понесе по дългия завой на Орчард Драйв, като се опитваше да си спомни как най-бързо може да стигне до Ласитър Роуд. Стигна до езерото Ласитър, което жителите на Садъл Вали използваха през зимата, за да се пързалят с кънки по леда. Ласитър Роуд беше на отсрещната му страна и сякаш изчезваше в пространство от непокорни дървета.

Държеше педала на газта плътно до пода на триумфа. Започна да си говори, а после да крещи:

— Али! Али! Джанет! Рей!

Пътят лъкатушеше. Закътани места, завои, слънчеви лъчи, които проникваха през гъстите клони на дървета. Нямаше никакви други автомобили, никакви признаци на живот.

Старата изоставена гара изведнъж се изпречи пред него. И там стоеше комбито. На края на обраслия с трева паркинг сред високите дървета. Танър стигна до него и натисна рязко спирачки. Никой не се виждаше. Изскочи от „триумфа“ и се затича към колата. За миг си загуби ума. Ужасът се беше превърнал в действителност. Невероятното се беше случило.

На пода до предната седалка лежеше жена му. Отпусната, неподвижна. Отзад бяха малката Джанет и синът му, проснати върху червената седалка. Главите им висяха надолу.

О, Господи! Господи! Беше се случило! Очите му се напълниха със сълзи. Тялото му се тресеше.

Отвори вратата, крещейки от ужас. Изведнъж го блъсна миризма. Предизвикващата гадене миризма, която беше подушил в гаража. Сграбчи главата на Али и я изтегли нагоре, безчувствен от уплаха.

— Али! Али! Боже мой! Моля те! Али!

Примигвайки, жена му бавно отвори очи. В съзнание, но не на себе си. Размърда ръце.

— Къде… Къде? Децата — Думата се изтръгна от нея истерично.

Писъкът й накара Танър да се съвземе. Скочи и посегна над седалката към сина си и дъщеря си.

Те се размърдаха. Бяха живи. Всичките бяха живи!

Али излезе от комбито и се свлече на земята. Мъжът й повдигна дъщеря си от задната седалка и я задържа на ръце, след като детето започна да плаче.

— Какво се е случило? Какво се е случило? — Алис с мъка се изправи.

— Не говори, Али. Дишай. Колкото можеш по-дълбоко. Дръж! — Той се доближи до нея и й подаде хлипащата Джанет. — Аз ще извадя Рей.

— Какво се е случило! Не ми казвай, да не…

— Замълчи! Само дишай. Дишай дълбоко!

Помогна на сина си да стане от задната седалка. На момчето му се гадеше. И започна да повръща. Танър обхвана с дясната ръка челото му, а с лявата го придържаше през кръста.

— Джон, не можеш просто…

— Разходи се. Опитай се да накараш Джанет да върви. Прави каквото ти казвам.

Замаяната Алис стана покорно и изпълни това, което й заповяда мъжът й. Момчето започна да върти глава в ръката на Танър.

— По-добре ли си, сине?

— Ааа, ааа! Ааа! Къде сме? — Момчето изведнъж се уплаши.

— Всичко е наред. Всичко е наред… Няма ти нищо… Няма ти нищо.

Танър погледна към жена си. Тя беше изправила Джанет на крака и я крепеше в прегръдките си. Детето сега плачеше силно, а Танър гледаше, изпълнен с омраза и страх.

Отиде до комбито, за да види дали ключовете бяха на място.

Нямаше ги. Всичко беше абсурдно.

Погледна под седалките, в жабката, в задната част на колата. После ги видя. Увити в бяла хартия, която беше прикрепена върху калъфа с ластиче. Пакетчето беше пъхнато между сгъваемите седалки, натъпкано надолу и почти не се виждаше.

Дъщеря му започна да пищи, Алис Танър я взе на ръце и се опита да я успокои, като повтаряше непрекъснато, че всичко е наред.

Когато се увери, че жена му не го гледа, Танър пъхна пакетчето под задната седалка, изтегли ластичето и разгъна хартията.

На нея нямаше нищо.

Смачка я и я пъхна в джоба си. Сега вече щеше да каже на Али какво се беше случило. Щяха да заминат. Надалеч. Но нямаше да й каже пред децата.

— Влез в колата — каза Танър тихо на сина си, приближи се до жена си и взе истерично пищящото дете от нея. — Извади ключовете от триумфа. Али. Прибираме се вкъщи.

Жена му стоеше пред него, очите й се бяха разширили от страх и сълзите се стичаха по лицето й. Опитваше се да се овладее. Опитваше се с всички сили да не изпищи.

— Какво стана? Какво се случи с нас?

Шум от кола му попречи да й отговори.

Независимо от гнева, който изпитваше, Танър беше благодарен. Патрулната кола на Садъл Вали бързо навлезе в района на гарата и спря на по-малко от десет ярда от тях.

Дженкинс и Макдърмът изскочиха от автомобила. Дженкинс беше извадил автоматичния си пистолет.

— Всичко наред ли е? — изтича той към Танър.

Макдърмът бързо се приближи до комбито и започна тихо да говори на момчето на задната седалка.

— Открихме бележката в спалнята ви. Между другото смятаме, че сме намерили по-голямата част от вещите ви.

— От какво? — Алис гледаше втренчено полицейския офицер.

— Какви вещи?.

— Два телевизора, бижутата на мисис Танър, кутия със сребърни предмети, чинии и прибори за хранене, малко пари. В участъка има списък. Не знаем дали сме открили всичко. Колата беше изоставена на няколко пресечки от къщата ви. Може би са взели и други неща. Ще трябва да проверите.

Танър подаде дъщеря си на Али.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Обрали са ви. Жена ви сигурно се е върнала, когато те са действали. Напръскали са жена ви и децата с газ в гаража… Били са професионалисти, няма съмнение. Истински професионални методи…

— Вие сте лъжец — каза тихо Танър. — Нищо не…

— Моля! — прекъсна го Дженкинс. — Главното нещо в момента са жена ви и децата.

Като по сигнал Макдърмът извика от комбито:

— Искам да закарам децата в болницата! Веднага!

— О, Господи! — Алис стана и изтича до автомобила, носейки дъщеря си на ръце.

— Нека ги отведе Макдърмът — каза Дженкинс.

— Как мога да ви вярвам? Вие ме излъгахте. Нищо не липсваше от къщата ми. Нямаше изчезнали телевизори. Никакви следи от обир! Защо ме излъгахте?

— Няма време. Ще изпратя жена ви и децата с Макдърмът — отвърна Дженкинс бързо.

— Ще дойдат с мен.

— Не, няма да дойдат. — Дженкинс повдигна леко пистолета си.

— Ще ви убия, Дженкинс.

— Тогава кой ще застане между вас и „Омега“? — попита Дженкинс спокойно. — Бъдете разумен. Фасет идва. Иска да се види с вас.

* * *

— Съжалявам. Истински съжалявам и се разкайвам. Това няма да се случи, не може да се случи отново.

— Какво се случи! Къде беше сигурната ви охрана?

— Техническа грешка в графика за наблюдение, който не беше проверен повторно. Ето каква е истината. Няма смисъл да ви лъжа. Аз съм виновен.

— Вие не бяхте тук.

— И все пак съм отговорен. Екипът на „Кожата“ е мое задължение. „Омега“ видя, че постът не е покрит, случайно, за по-малко от петнайсет минути, и хората им преминаха в нападение.

— Не мога да го понеса. Рискувахте живота на жена ми и на децата ми!

— Казах ви, че не съществува никаква вероятност случилото се да се повтори. А този следобед потвърждава факта, че „Омега“ няма да убива, което би трябвало да ви подейства успокоително. Терор — да, но убийство — не.

— Защо? Защото вие казвате така? Не ви вярвам. Архивите на ЦРУ приличат на хроника на бедствията. Вече няма да вземате решения вместо мен, нека да е ясно.

— О? Тогава вие ще го правите.

— Да.

— Не ставайте глупак. Ако не заради себе си, то поне заради семейството си.

Танър стана от стола. През щорите той забеляза, че пред прозореца на мотела имаше пост от двама мъже.

— Ще ги отведа.

— Къде ще отидете?

— Не знам. Само знам, че няма да остана повече тук.

— Мислите, че „Омега“ няма да ви проследи?

— Защо ще го прави? Аз не съм един от вас.

— Те няма да повярват.

— Ще ги накарам да повярват.

— Нима ще поместите реклама в „Таймс“?

— Не! — Танър се рязко се обърна и посочи с пръст човека от ЦРУ. — Вие ще го направите. Дори и да не искате. Защото в противен случай ще разкажа във всяка емисия „Новини“ в цялата страна за тази операция и за абсурдния, злонамерен начин, по който се занимавате с нея. Няма да го преживеете.

— Нито пък вие, защото ще бъдете мъртъв. Жена ви ще бъде мъртва. Синът ви, дъщеря ви… ще бъдат мъртви.

— Няма да се оставя да ме заплашвате…

— За Бога, погледнете историята! Погледнете нещата, които наистина са се случили. — Фасет избухна. После внезапно сниши глас, сложи ръка на гърдите си и бавно проговори: — Вземете за пример мен… Убиха жена ми в Източен Берлин. Направиха го, без да има някаква причина, освен, че беше женена за мен. Дадоха ми… урок. И за да ми дадат този урок, ми отнеха жената. Не правете изявления пред мен. Аз съм бил там. Вие сте били в безопасност. Е, вече не сте.

Танър беше слисан.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Опитвам се да ви кажа, че трябва да правите точно това, което сме планирали. Вече сме прекалено близо до целта. Аз искам „Омега“.

— Знаете, че не можете да ме насилите!

— Мога… Защото, ако се обърнете, ако избягате, ще изтегля всички агенти от Садъл Вали. Вие ще бъдете сам… и не мисля, че можете да се справите с положението без помощ.

— Ще отведа семейството си…

— Не се правете на луд! „Омега“ се възползва от една проста техническа грешка, което означава, че те които и да са, са бдителни. Изключително бдителни, бързи и точни. Какъв шанс мислите, че ще имате? Какъв шанс давате на семейството си? Признахме си, че сме направили грешка. Други грешки няма да има.

Танър знаеше, че Фасет е прав. Ако го изоставеха сега, той нямаше нужните средства, за да се справи.

— Не се шегувате, нали?

— А вие някога правили ли сте го — в минно поле?

— Мисля, че не… Днес следобед… Какво беше това?

— Терористичен акт. Без да се поеме отговорност. Извършено е по този начин за всеки случай, защото може да се окаже, че сте чист…

Ние разбрахме какво се е случило и дадохме друго обяснение. Взехме част от вещите ви — дребни неща, като бижута, докато всичко премине. Така е по-автентично.

— Което означава, че очаквате от мен да се съглася с версията за обир.

— Естествено. Тя е най-безопасната.

— Да… Разбира се. — Танър бръкна в джоба си, за да си извади цигарите. Телефонът иззвъня и Фасет вдигна слушалката.

Говореше тихо, после се обърна към директора на отдел „Новини“:

— Семейството ви се е прибрало вкъщи. Всички са добре. Все още са уплашени, но са добре. Някои от нашите хора оправят къщата. Много е разхвърляно. Опитват се да вземат отпечатъци. Естествено, ще се окаже, че крадците са носили ръкавици. Казахме на жена ви, че сте все още в полицията и давате показания.

— Ясно.

— Искате ли да ви закараме?

— Не… Не, не искам. Предполагам, че така или иначе ще ме проследите.

— „Наблюдение с цел охрана“ е по-подходящ термин.

* * *

Танър влезе във Вилидж Пъб, един от модерните ресторанти на Садъл Вали, и набра номера на семейство Тримейн.

— Джини, обажда се Джон. Искам да говоря с Дик. Вкъщи ли е?

— Джон Танър?

Защо каза това? Повтори името. Тя познаваше гласа му.

— Да. Вкъщи ли е Дик?

— Не… Не, разбира се. В службата е. Какво има?

— Нищо съществено.

— Не можеш ли да ми кажеш?

— Просто имам нужда от правен съвет. Ще се опитам да го намеря в службата. Довиждане.

Танър знаеше, че постъпи лошо. Държа се като страхливец. Но и Вирджиния Тримейн се беше държала така. Танър набра Ню Йорк.

— Съжалявам, мистър Танър. Мистър Тримейн не е в Лонг Айлънд. На съвещание е.

— Спешно е. На кой номер да се обадя?

Секретарката на Тримейн му съобщи неохотно номера. Той го набра.

— Съжалявам, мистър Тримейн не е тук.

— От службата му ми казаха, че е на съвещание при вас.

— Обади се сутринта и се извини, че ще отсъства. Съжалявам, сър.

Танър затвори телефона, а после набра семейство Кардоне.

— Татко и мама няма да бъдат днес тук, чичо Джон. Казаха, че ще се върнат след вечеря. Искаш ли да ти се обадят?

— Не… не, няма нужда.

Чувстваше празнота в стомаха си. Избра централата, съобщи й данните, включително и номера на кредитната си карта, и на три хиляди мили разстояние в Бевърли Хилс иззвъня телефон.

— Домът на семейство Остьрман.

— Там ли е мистър Остьрман?

— Не, няма го. Мога ли да попитам кой го търси, моля?

— А мисис Остърман?

— И нея я няма.

— Кога очаквате да се върнат?

— Следващата седмица. Кой се обажда, моля?

— Името е Кардоне, Джоузеф Кардоне.

— К-А-Р-Д-О-Н-Е…

— Точно така. Къде отидоха?

— Заминаха снощи за Ню Йсрк. Мисля, че със самолета в десет часа.

Джон Танър затвори телефона. Семейство Остърман беше в Ню Йорк! Беше пристигнало около шест часа сутринта!

Семейство Тримейн, Кардоне, Остърман.

Всички бяха там. И за нито едно от тях не се знаеше нищо със сигурност.

Някое от тях или и трите.

„Омега“!