Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (4)

Понеделник, 8:45 часа вечерта

Полетът от летище „Дълъс“ до Нюарк изглеждаше нереално ужасен. Танър не беше уморен, а ужасен. Умът му скачаше от един образ на друг, като всяка ярка картина изтласкваше предишната. Виждаше острия втренчен поглед на Лорънс Фасет зад бюрото над въртящите се ролки на магнетофона. Гласът на Фасет монотонно задаваше онези безкрайни въпроси, ставаше все по-силен и по-силен.

— „Омега“!

А после лицата на Бърни и Лийла Остьрман, на Дик и Джини Тримейн, на Джоу и Бети Кардоне. Всичко беше абсурдно! Щеше да се върне в Нюарк и изведнъж кошмарът щеше да изчезне. Щеше да си спомни, че е дал на Лорънс Фасет часовете на предаванията, посветени на общественото обслужване и да подпише липсващите страници от формулярите на ФКС. Знаеше добре, че това няма да стане.

Едночасовото пътуване от Нюарк до Садъл Вали премина в мълчание. Шофьорът на таксито последва примера на пътника на задната седалка, който палеше цигара след цигара и който не му беше отговорил на въпроса дали полетът е бил приятен.

Танър се взря в пътния знак, когато фаровете на таксито го осветиха. След като го отминаха, той можеше да мисли само за „Бездна от кожа“. Нереално.

Десет минути по-късно таксито спря пред къщата му. Той слезе и разсеяно подаде на шофьора сумата, за която се бяха разбрали.

— Благодаря ви мистър Танър каза шофьорът, навеждайки се на седалката, за да вземе парите през прозореца.

— Какво? Какво казахте — попита Джон Танър.

— Казах: „Благодаря ви, мистър Танър“.

Танър се олюля назад и хвана дръжката на вратата, теглейки я с всичка сила.

— Откъде знаете името ми? Кажете ми, откъде знаете името ми!

Шофьорьт забеляза капките пот, които се стичаха по лицето на пътника му, безумния поглед в очите на мъжа. Сигурно е луд, помисли си шофьорът. Той бавно спусна лявата си ръка към пода под краката си. Винаги държеше там гънка оловна тръба.

— Вижте, човече — каза той, а пръстите му стискаха тръбата, — ако не искате да ви наричат по име, свалете табелата от тревната площ.

Танър пристъпи назад и погледна през рамо. На тревната площ беше фенерът от ковано желязо, на окачената на напречната пръчка верига висеше ветроупорна лампа. Над нея бяха осветени думите:

Беше поглеждал към лампата и надписа хиляди пъти. Семейство Танър, Орчард Драйв 22. В момента те също изглеждаха нереални. Сякаш никога не беше ги виждал.

— Извинявайте, приятел. Малко съм нервен. Не обичам да летя.

Затвори вратата, след като шофьорът започна да вдига стъклото. Човекът зад волана отговори рязко:

— Тогава пътувайте с влак, сър. Или пеш, за Бога!

После рязко даде газ. Танър се обърна и погледна към къщата си. Вратата се отвори. Кучето изскочи да го посрещне. Жена му стоеше в осветения вестибюл и той видя, че се усмихва.