Майн Рид
Ловци на скалпове (9)

Глава IX
АНГЛОСАКСОНЕЦ И ИНДИАНЕЦ

Хенрих се върна при дървото, под което се бе разположил по-рано. В това време той чу крясъка на един жерав. Вдигна главата си и видя птица, която хвърчеше много ниско над лагера. Тя като че ли нарочно търсеше някой изкусен ловец. Действително един мексиканец стреля, но птицата продължи да лети. Англосаксонците започнаха да му се смеят, а един от тях каза високо:

— Хапльо, ти и един прострян килим не би могъл да улучиш с твоята негодна пушка.

Хенрих се обърна към говорещия. В тази минута двама ловци се бяха прицелили в птицата. Единият от тях беше индианец. И двата гърмежа се сляха в един. Птицата се обърна във въздуха и падайки надолу, увисна на едно дърво. Стрелците не се видяха един друг, защото помежду им имаше палатка, така че всеки приписваше на себе си сполучливия изстрел.

— Добре стреляш, Харей! — каза един от зрителите на младия ловец. — Да пази Бог от твоя верен изстрел.

Индианецът в това време излезе отсам палатката, като чу тези думи и видя дима от пушката на Харей, се обърна към него:

— Господине, стреляхте ли?

Тази къса фраза беше произнесена на най-чист английски език. Това обстоятелство само по себе си трябваше да привлече вниманието на Хенрих, но първо го порази фигурата на индианеца.

— Кой е този индианец? — попита той Годе.

— Аз питах вече за него, но никой не можа да ми каже. Казаха ми само, че е дошъл неотдавна. Никой не го познава, но капитанът се здрависал с него лично, когато пристигнал тук.

Индианецът беше приблизително на 30 години и бе висок около два метра. Неговото високо чело, орловият нос и строгите черти на лицето му показваха ум и енергия. Облечен беше в ловджийска блуза от хубава кожа, отлично обработена, на гърдите тя бе обшита, а на врата подшита с кожички. Със същите кожи бе обшит и долният край, което й придаваше красив вид. Но най-много го отличаваше от другите украсата на главата му. Черните му дълги и лъскави коси падаха по раменете и стигаха чак до пояса. Главата му беше цялата окичена с орлови пера. Изобщо целият костюм му придаваше голямо достойнство и напомняше „краля на меровингите“. Скъпоценните камъни, които красяха оръжието и дрехите му, бяха избрани с вкус. Дървото на пушката му беше украсено със сребърни резки. Той представляваше в пълния смисъл на думата идеален индианец, у когото не се забелязваше никаква дивашка следа. На вежливия му въпрос ловецът отговори много грубо:

— Стреляхте ли? Че ти не чу ли, бе? Не видя ли, че птицата падна? Я виж, тя още пърха на дървото.

— Трябва да сме стреляли едновременно.

— Я му вижте ума! Аз малко искам да зная едновременно ли или разновременно. Знам само, че стрелях и улучих.

— Но, струва ми се и аз улучих — скромно възрази индианецът.

— А, разбира се, разбира се, с твоята детинска пушка! — присмя му се Харей, като погледна презрително красивата пушка на своя съперник.

— Детинска — възрази индианецът, — но тя не отстъпва на другите пушки. Аз се хващам на бас, че моят куршум уби птицата.

— Лесно е да се види кой е улучил. Вашият номер навярно е около 50, а моят 90.

И Харей тръгна към дървото, на което висеше птицата.

— Как ще я стигнеш? Тя е високо — извика друг ловец, заинтересуван от спора.

Без да отговори, Харей дръпна спусъка, разнесе се силен гръм, клонът се счупи и увисна, но жеравът се закачи на друг клон и не падна на земята. Ударът, макар и да не постигна целта си, беше твърде сполучлив и предизвика шумни одобрения от зрителите, които не скъпяха похвалите си.

След това стреля индианецът, уцели клона и като че ли го отряза. Клонът падна заедно с птицата. Зрителите още по-гръмко изразиха своята радост.

Започнаха да разглеждат птицата и се оказа, че бе ударена от два куршума с различен калибър. И двамата си останаха победители, но младият ловец беше много недоволен, че има такъв силен съперник, и то индианец с детинска пушчица.

Изобщо планинците се отнасяха много недоверчиво към пушките, които имат някаква украса. Наричаха ги „миши оръжия, годни само за лекомислени хора“. Но често се лъжеха.

Младият ловец с голяма мъка скри гнева си. Без да каже една дума, той започна отново да пълни пушката си. Очевидно искаше да продължи надпреварата с риск да бъде победен. Тихо съобщи намерението си на един от другарите си, а после каза високо:

— Да се улучи клончето е много лесно. Всеки би го направил, стига само да има точен прицел. Но аз знам друга цел, която изисква много по-голямо самообладание.

Ловецът млъкна и погледна индианеца, който също пълнеше пушката си.

— Кажете, непознати — продължи той, — има ли в целия лагер някой, който ви познава и който напълно се доверява на вашето изкуство?

— Да — отговори индианецът с малко колебание. — Защо питате?

— Защото искам да ви покажа как се стреля. Не е мъчно да се уцели, но главното е да не се смутиш. Ей, Рубе! Къде си, приятелю?

— За какъв бяс съм ти потрябвал сега, Харей?

Последните думи бяха изговорени с такъв сърдит тон, че накараха всички да се обърнат към автора им. През дърветата и храстите се видя една тъмна фигура, която седеше до огъня. Само по движението на ръцете й можеше да се познае, че това е живо същество, защото иначе приличаше на клон от кестеново дърво. Хенрих се приближи, за да разгледа това чудно същество.

Дрехата му се състоеше от нещо, което по-рано е могло да се нарече ловна блуза, но сега приличаше на мях с една дупка отгоре и две парчета от двете страни вместо ръкави. Този мях беше отвратителен и за окото, и за носа. Панталоните и обувките му не бяха по-добри. Шапката на главата му беше от кожа, но вече съвсем износена. Изглежда човекът не си бе събличал дрехите, откакто ги е облякъл за пръв път, а това е било много отдавна. Шията му изглеждаше като бронзова от загара и дима.

Изглеждаше около 60-годишен и имаше поглед на стар хитрец. Беше от черните саксонци.

Имаше нещо много по-странно от костюма му. Като се вгледа по-внимателно, Хенрих видя, че той няма уши.

Човекът изглеждаше ужасно. Липсата на уши напомняше за някакво ужасно отмъщение, рисуваше пред въображението грозна кървава сцена. Много предположения се въртяха в главата на Хенрих, той си спомни думите на Сегин и реши, че това трябва да е пленникът, който донесе последните вести от лагера на навахите.

Като откликна така грубо на въпроса на Харей, той продължаваше да седи и да гризе един кокал, при което ръмжеше като вълк по време на ядене.

— Ела тука, Рубе, че ми трябваш — извика Харей с повелителен тон.

— Докато Младенеца не очисти кокала, няма да се мръдне от мястото си, а ти можеш и да почакаш.

— Ех ти, старо куче! Побързай малко.

Ловецът с недоволен вид сложи пушката си на земята и зачака Рубе, така наричаха този пън, облечен в кожен чувал. Като свърши работата си кокала, бавно се изправи и тръгна към любопитните, които го очакваха.

— Защо съм ти, Харей?

— За да държиш това нещо — отговори грубиянинът, като му подаде бяла черупка, голяма колкото джобен часовник.

Цялата земя беше покрита с такива остатъци.

— Какво е това, пари ли?

— Не.

— Защо ще си пръскаш барута напразно? Нима го имаш в излишък?

— Надминаха ме — тихо каза ловецът, — и то индианец.

Рубе погледна червенокожия, който величествено стоеше недалеч от тях. По израза на лицето на Рубе можеше да се заключи, че го бе срещал някъде. Той започна да разказва нещо, но от думите му се чу само едно — „марикопа“.

— Ти мислиш, че той е марикопа? — с явен интерес попита Харей.

— Че сляп ли си? Я му виж обувките.

— Да, имаш право, но аз съм живял две години сред това племе и не съм го виждал там.

— Той бе ходил далеч, където няма червенокожи. Той е добър стрелец.

— Познаваше ли го от по-рано?

— Да, точен прицел… Красива жена… Храбрец… Младенеца ги познаваше добре… Къде да застана?

Хенрих забеляза, че Харей чака да чуе още нещо от стареца. А думите за красивата жена го заинтересуваха. Но тъй като Рубе не искаше да продължава, той му посочи една пътечка и кратко извика:

— Шейсет.

— Само да не ме удариш в ноктите, чуваш ли? И без това индианците ми ги изтръгнаха вече от едната ръка, но другите ми трябват.

При тези думи старият ловец махаше с дясната си ръка, на която липсваше един пръст. После закрачи в показаната посока. Като преброи 60 крачки, обърна се и протегна дясната си ръка до височината на рамото, между пръстите му беше черупката.

— Готово, Харей — каза той, — можеш да стреляш.

Зрителите се заинтересуваха. Такива случаи са редки между планинците ловци, както разказват пътниците. Тази стрелба доказва не само изкуството на ловеца, но и самообладанието му, и доверието на другите към него. При това, разбира се, не е малка заслугата и на този, който държи предмета. Много биха се съгласили да стрелят, но малцина да държат черупката.

Хенрих трепереше от страх. По-голямата част от зрителите бяха развълнувани, но никой не се осмели да се намеси. Като въздъхна дълбоко, Харей изтегли левия си крак напред, застана твърдо, вдигна пушката и извика на другаря си:

— Ей ти, не зяпай там!

След това започна да се прицелва. Наоколо цареше гробна тишина. Всички погледи бяха насочени към целта. Харей стреля и черупката се пръсна на парчета. Тълпата поздрави стрелеца с гръмко „ура“. Старият ловец Рубе се наведе, за да разгледа късчетата и като вдигна едно от тях, извика:

— Удари я точно в средата!

И действително младият ловец беше улучил точно в средата. Всички погледи бяха обърнати сега към индианеца. До този миг той беше ням свидетел на всичко, но сега сведе очите си към земята и търсеше нещо. До краката си видя плод, който приличаше по големината и донякъде по цвета си на портокал.

Индианецът го вдигна и сложи на ръката си. Всички се чудеха какво иска да прави с него. Петдесет души го следяха внимателно.

Харей се гордееше с току-що постигнатата победа, обаче някакво предчувствие го безпокоеше. Той подозрително следеше движенията на индианеца. А Рубе преспокойно се върна при огъня и се залови за нов кокал.

Индианецът изглеждаше много доволен от намерения плод. На гърдите му висеше една орлова бедрена кост. Тя беше богато украсена и имаше няколко дупчици като на флейта. Той я сложи на устата си и издаде три високи звука, като правеше между тях еднакви паузи. После започна да гледа в гората на запад. Любопитството на ловците бе силно възбудено. Те си шепнеха помежду си. Веднага същите три звука се повториха в гората като отдалечено ехо. Очевидно той имаше и другар. Това беше изненада за всички, освен за Рубе.

— Ей сега — каза през рамо — ще видите едно толкова красиво момиче, каквото не сте и сънували.

Чу се шум от леки стъпки. След минута се показа необикновено красива девойка. Всички онемяха от възхищение.

Тя беше облечена не по-лошо от индианеца. Роклята й беше направена от чудно красиви пъстри паунови пера. Долу тя завършваше с накити от малки морски черупки, които и при най-малкото движение издаваха шум като кастанети. На краката си имаше червени сукнени панталони с хубави шевици, а на ходилата — бели мокасини. Един красив пояс обвиваше гъвкавата й талия, а на шията й имаше огърлица. Накитът на главата й беше като на индианеца, само че с по-скромни размери. Разкошни черни коси я покриваха като мантия и стигаха почти до коленете й. От външността й лъхаше на дива традиция, невинност и достойнство. Цветът на кожата й беше тъмен, но на бузите й се разливаше нежна руменина. Тя се приближаваше все повече и повече, без да забелязва впечатлението, което правеше на събраната тълпа. Не сваляше от индианеца големите си черни очи, в които личеше обич и почит.

Харей беше силно развълнуван, свитите му устни бяха побледнели, а под очите му се образуваха черни кръгове. С едната си ръка стискаше дръжката на ножа, а с другата — пушката.

Индианецът подаде плода на момичето и му каза нещо на непознат език. То отиде на мястото, където беше по-рано Рубе.

До този момент всички мълчаха, но сега, като стана ясно, че ще се повтори същата сцена, както с Рубе, някои започнаха високо да изразяват мнението си.

— Той ще удари плода на ръката й — каза един мексиканец.

— Това е нищо — прибави друг и с това като че ли изрази общото мнение.

— В такъв случай с нищо няма да надмине Харей — прибави засмяно трети, англосаксонецът.

Но какво беше учудването на всички, когато девойката свали накита си от главата, а на мястото му сложи плода, като при това си скръсти ръцете и застана неподвижно като статуя. В тълпата се понесе силен ропот. Индианецът вдигна пушката си, за да се прицели, но Харей се спусна срещу него и го спря.

— Не, не бива да стреляте… Аз няма да допусна да се подложи една дама, особено тази, на подобна опасност. Аз не мога да допусна такава игра.

— Какво значи игра? — кресна индианецът. — Кой смее да ми заповядва?

— Аз — каза Харей, като се изправи пред него. — Тя навярно е ваша жена… и мрази белокожите… Но аз няма да ви позволя да стреляте срещу нея, докато имам сили.

— Оставете ни — каза индианецът, — сестра ми не се страхува.

— Сестра ви?

— Да, сестра ми.

Лицето на Харей светна. Той въздъхна леко и каза:

— Значи вие сте Ел Сол?

— Да.

— Извинете ме, но моля ви, не стреляйте.

— С удоволствие ви извинявам, но… позволете ми да продължа.

— Моля ви, прекратете надпреварата. Аз много съм чувал за вашето изкуство и се признавам за победен. Аз ви се моля още веднъж да не подхвърляте сестра си, която несъмнено обичате, на такава опасност.

— Тук няма никаква опасност. Ще видите ей сега.

— Тогава ми позволете аз да стоя на нейното място — каза Харей с умолителен и пресекващ глас. — Аз ще държа плода, без да се страхувам.

— Защо се тревожиш? — се намеси най-накрая Рубе. — Махни се и ни остави да се порадваме на стрелбата. Ти не се безпокой. Той ще удари като вятър плода от главата й.

Старият ловец улови младия за ръката и го отведе настрана.

През това време момичето стоеше до дървото, без да разбира причините за забавянето. Харей стоеше с гръб към него и то не го виждаше. Докато Рубе го дърпаше, индианецът успя да се прицели и беше готов да дръпне спусъка. Късно беше да му се противоречи. Такъв опит би завършил много лошо. На всички дъхът спря. Погледите бяха устремени към младата девойка.

Гърмежът се сля с оглушителния вик на тълпата, която в миг се озова при момичето. Пробитият през средата плод изчезна от главата на девойката, а самата тя беше жива и невредима. Хенрих също се затича. Димът премрежи очите му за минута. В това време се чуха острите звуци от свирката на индианеца. Когато димът се разпръсна, девойката не се виждаше вече на предишното място. По шума на клоните в гората можеше да се познае къде се е скрила. Никой не посмя да тръгне след нея. Братът се отдалечи, равнодушен към заслужените похвали. Той разговаряше другарски със Сегин. След всичко това Хенрих се замисли върху станалото, но гласът на стария Рубе прекъсна мислите му.

— Слушайте, момчета! — викаше безухият. — Младенеца не стреля по-лошо. Отрежете ми ушите, ако не засрамя индианец.

Всички се разсмяха. Рубе не губеше нищо, защото ушите му бяха отрязани.

— Че как ще го засрамиш? — се обади някой. — Да не стреляш по някой предмет, който ще сложиш на главата си?

— Почакайте и ще видите — каза Рубе, взе тежката си дълга пушка и внимателно я огледа.

Всички се чудеха на тази смелост и никой не можеше да си представи какво ще прави. Рубе обаче напълни пушката и продължи:

— Аз ще го надмина. Сега ще видите. Отсечете кутрето на дясната ми ръка, ако не успея.

Избухна още по-голям смях, защото знаеха, че му липсва този пръст.

— Наистина, ако улуча по-лошо от него, давам да ми одерете кожата от черепа.

Тук вече ловците изпокапаха от смях. Макар Рубе да имаше на главата си кожен калпак, всички знаеха, че индианците отдавна бяха извършили жестоката операция над неговия череп.

Тези неща бяха съобщени на Хенрих от Годе, който познаваше стареца от по-рано.

Рубе откъсна един малък кактусов плод, обели го и като го показа на другарите си, извика:

— Виждате ли плода? Той е двойно по-малък от оня на индианеца. Съгласни ли сте?

— Да, разбира се! — викаха всички.

— Добре, аз ще го уцеля от същото разстояние — 60 крачки!

— Славно нещо, няма какво да се каже! — възразиха някои разочаровано. — Сложи го на някое дърво и всеки ще го удари, даже и Барней със своята пушка. Нали, Барней?

— Разбира се, стига само да се целиш точно — отговори един малък човек, облечен в износен мундир, който някога е имал небесносин цвят.

Хенрих отдавна беше забелязал този малък човек поради особения му костюм и още по-особената прическа. Косите покриваха малката му глава като гъста остра четина. Цветът им приличаше на цвета на сварен морков. Той беше американски войник от погранична крепост. Омръзнало му кашаварс-твото и той избягал или както казват, дезертирал.

Същинското му име беше навярно друго, но сега се казваше Барней Окорок.

— Така може всеки да стреля. Но работата е там, че пред себе си имаш едно младо и хубаво момиче, което ще е грехота да убиеш при несполука.

— Това е вярно. Само като си помисля, ми настръхват косите — каза един от мексиканците.

— И каква красавица е! — каза Барней, като си повдигна ръцете нагоре. — Ръката ми би затреперала от страх, че ще й, причиня някаква вреда. Само брат й може да остане при това положение хладнокръвен.

— Шшшт… Мълчете, безделници! — изкрещя им Рубе, като приготви пушката си. — И аз ще си наема жена, която да държи плода на Младенеца. Ето как!

— Да не би да имаш жена тук? — извика иронично Барней.

— Имам, и не я давам за две красавици. Аз също не искам да й навредя. Почакайте, ей сега ще ви я покажа.

С тези думи той нарами пушката и влезе в гъстата гора. Хенрих и някои други, които не познаваха Рубе, мислеха, че действително има жена, скрита в някоя колиба в гората. Но тези, които го знаеха, разбраха, че готви някоя шега. Не чакаха дълго. Скоро той се показа с една стара, дълга и суха кобила. Между нея и стопанина й имаше известна прилика. Само ушите й бяха необикновено дълги, като у всички чистокръвни мустанги. Главата и шията й бяха съвсем сиви. Тя беше болна. Хълбоците й бяха тесни, а главата висеше по-ниско от раменете. Беше сляпа, но единственото й запазено око блестеше силно и показваше, че ще може да живее и да служи още дълго.

Появяването на този инвалид бе посрещнато с буен смях и подигравки.

— Смейте се колкото искате — говореше Рубе, без да се смущава. — Сега ще видите кой съм аз.

Всички знаеха, че е добър стрелец, но не разбираха какво се готви да направи. Най-после поискаха обяснение.

— Първо — започна той, — този плод е два пъти по-малък от оня на индианеца. Второ, индианецът го свали от главата, а аз ще го сваля от опашката. Това е по-мъчно.

— Разбира се. Ура! — викаха едни, а други примираха от смях. Всички обаче харесаха шегата му.

Той остави кобилата си на мястото, където стоеше младата индианка. Но вместо да я нагласи по дължина, за да запази главата и трупа й, избра една вдлъбнатина, сложи в нея предните й крака, а задната част и опашката стърчаха нагоре.

Като й прошепна нещо на ухото, Рубе постави плода върху задницата и се върна на предишното си място.

Издигнатата задница на кобилата представляваше такава смешна гледка, че зрителите си стискаха коремите от смях.

— Няма ли да млъкнете? — изкрещя им Рубе и се прицели.

Всички млъкнаха и чакаха гърмежа. Никой не се съмняваше в успеха, но тук се случи нещо неочаквано. В момента на гърмежа гърбът на коня се вдигна и плодът падна на земята. Куршумът закачи кобилата и пропищя между ушите й. Нещастното животно хукна да бяга като бясно из лагера. Рубе, който се уплаши, че е ранил силно бедния си другар, ужасно кълнеше и викаше, а тълпата гръмогласно изразяваше своето одобрение. С такава трагикомедия завършиха големите подвизи на индианеца и Харей.