Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Scalp Hunters (A Romance of Northern Mexico), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Майн Рид. Ловци на скалпове

Второ осъвременено издание

Превод: Александър Паскалев, 1991

Художник на корицата: Григор Ангелов, 1991

с/о Jusautor, Sofia

Издателство Абагар-МК/90, София, 1991

Печатница Балканпрес

История

  1. — Добавяне

Глава XXI
БОРБА НА КРАЯ НА ПРОПАСТТА

На другия ден, преди да изгрее слънцето, навахите отидоха в гората, насякоха дълги тояги, върнаха се и започнаха да се приготвят за празника. Пазачите закараха пленниците при храма. Този път Хенрих видя много добре своята Зоя. Тя протягаше ръцете си към него от терасата, готова да се хвърли в обятията му, но околните я удържаха.

Лицето му беше одимено, дрехите му кални и кървави, но Зоя пак го позна. И той беше не по-малко развълнуван от нея. Два пъти се опитва да стане, но въжетата го поваляха на земята. Отчаян и безпомощен, се простря на земята и видя Зоя, която падна, загубила съзнание, в майчините си ръце.

И на самия Хенрих даже за момент му притъмня пред очите. А когато се свести, всички приготовления за жестоката забава бяха вече завършени. Индианците се бяха наредили в два реда един срещу друг, на около стотина метра дължина. Разстоянието между редовете беше около три крачки и всеки индианец беше въоръжен със сопа. Робите трябваше да бягат между редовете под град от удари. Този, който преминеше от единия край до другия и стигнеше до гората, щеше да бъде помилван.

Хенрих реши да защитава живота си до последния момент. Както знаем, по-рано искаше да умре, но сега животът му се видя много скъп и си спомни за Севрен, който пръв му внуши тази мисъл. Но тогава беше сам, а сега не. Даваше всичко, само и само да се отърве жив, да се срещне със Севрен и Сегин и с общи сили да освободи скъпите пленнички и сегашните си другари по нещастие. Душата му беше препълнена с нови чувства. Жаждата за живот се пробуди в него. Той мислеше само как да избяга. Успехът на Санчес му даде малко надежда. Но преди всичко трябваше да се сдобие с оръжие. Бягаше много бързо и можеше да се спаси и без оръжие, но ако се намереше и някой бързоног навах? С какво ще се отбранява тогава? Те можеше да го убият, това знаеше много добре, но предпочиташе такава бърза смърт пред мъките, които го очакваха. И така, със или без оръжие — той реши да побегне, пък ако ще и да умре.

Развързаха Барней, който трябваше да бяга пръв. На мястото, откъдето започваше бягането, стояха много индианци. Старци, деца, болни — всички бяха надошли да се наслаждават на зрелището.

И никому от тълпата не идеше наум, че един от робите се готви да бяга, и то през равнината, покрита със стотици хора и коне, готови да услужат на гонителите и да достигнат бегача. Освен това всички изходи от равнината се пазеха от индианци.

Бедният Барней се втурна между двата реда, но едвам стигна до половината и падна окървавен и смазан от ударите на дивата тълпа, която с подигравки го изнесе настрана. Същата участ постигна и другите. Дойде ред и на Хенрих.

Започнаха да го развързват. Той не се стресна. Диваците се приготвиха със сопите и го чакаха.

Дакома стоеше зад него.

Хенрих го погледна, отстъпи малко назад и в миг измъкна томахавката от пояса му. Замахна да го удари, но не успя. За втори удар време нямаше и се спусна да бяга към страната на старците. Те извадиха ножовете си, наскачаха да му препречат пътя, но той правеше исполински скокове през тях и ги тласкаше настрана. Всички хукнаха след него.

Хенрих бягаше към конете. Като тича километър и половина, той се обърна и видя, че преследвачите му бяха на около триста крачки зад него, обаче някои от тях се качваха вече на конете. Хенрих се стъписа от страх. Дойде му наум за Моро. Той му изсвири силно и извика:

— Моро! Моро!

Моро се отдели от стадото, огледа се наоколо, видя господаря си и като вихър полетя натам. Младежът се метна на него и без седло, без юзда, препусна към западния край на долината. Индианците викаха и проклинаха след него. Той се обърна и видя около десетина конници да препускат по дирите му. Но той не се боеше, защото познаваше добре силите на своя арабски кон. И когато измина 12 мили и стигна до планините, видя, че враговете му са още по средата на долината.

Неколкодневната почивка на доброто пасбище бяха възстановили силите на Моро и той без трудности се изкачваше по планините. Пътят водеше през сенчеста гора, извиваше и най-после се превърна в тясна пътека, която излизаше на брега на една пропаст.

От това място видя стражата. За щастие, тя се състоеше само от един индианец. Разстоянието помежду им беше около 300 метра. Дивакът стоеше с гръб към него. Копието му бе забито в земята, до него лежаха лъкът и стрелите му, а на него — ножът и томахавката. Нищо не беше чул още.

Хенрих се реши да стигне до теснината, преди индианецът да успее да му загради пътя. Той тръгна бавно и предпазливо. Шумът на потока заглушаваше тропота от копитата на Моро. Така стигна до една площадка и видя, че пазачът не е сам. Той улови гривата на Моро и спря.

Отпред стоеше още един навах с два оседлани коня. На единия имаше окачено ласо, краят на което държеше дивакът. Той дремеше. До него бяха стрелите, лъкът и копието му.

Пътеката беше така тясна, че беше невъзможно да се върне назад, иначе би паднал в пропастта. Хенрих намисли да слезе от коня, да се приближи тихо до индианеца и да му строши главата с томахавката. Такава постъпка би била много жестока, но друго спасение нямаше. Моро му попречи да изпълни плана си. Той изцвили и започна да бие с крака от нетърпение. Мустангите веднага му отговориха… Навахът се събуди, сграби лъка си и се метна на коня. Другарят му в това време се развика от хълма и се спусна бързо надолу.

Главите на двете животни се срещнаха, те се спряха и пръхтяха с ноздрите си. Хенрих намисли да накара Моро да изтласка мустанга и да го бутне в пропастта, но се съмняваше, че ще успее, защото нямаше нито шпори, нито юзди. Той поиска да хвърли върху главата му томахавката, която взе от Дакома, но ако не успееше да го удари?… Най-после реши да слезе и да блъсне коня на индианеца. В момента когато слизаше, една стрела бръмна покрай ухото му, но не го удари.

Хенрих се изправи пред мустанга. Животното се вдигна на задните си крака и пак се отпусна. Индианецът се приготви да пусне и втора стрела, но не успя. В момента когато конят слягаше предните си крака на земята, Хенрих го удари с томахавката по главата и той се срина заедно с ездача си в пропастта.

Като погледна напред. Хенрих видя, че другият навах тича към него с копие в ръка. Той се изви, за да не го промуши копието, като го отблъсна с брадвичката. И двамата се засилиха толкова много, че изгубиха равновесие и паднаха на земята до самия край на пропастта.

Започнаха да се борят. Дивакът остави копието и се биеше само с томахавката си. Те се блъскаха с голямо ожесточение, като си нанасяха страшни удари. Най-после Хенрих успя да го изтика на площадката. Борбата продължи и тука. Издигнатите томахавки се удариха една в друга така силно, че отхвръкнаха. Враговете се заловиха с голи ръце и пак паднаха на земята. Навахът беше по-силен. Мускулестите му ръце така стиснаха младежа, че костите му пукаха. Но и той успяваше да се противопостави. Като се търкаляха по земята, борците отново се приближиха до края на пропастта. Хенрих започна да губи сили. Той усети, че силната ръка на индианеца го сграбчва за гърлото… Задави се и се отпусна. Като предусети скорошната смърт, спомни си за тези, които обичаше. Очите му се размътиха, съзнанието му започна да се губи… Явно беше, че настъпва краят на всичко!…

Когато дойде на себе си, видя, че лежи на същото място… Още усещаше болките от последните удари. Целият беше покрит с рани и кръв, челото му бе обляно със студена пот… Но къде беше индианецът? Какво стана с него? Защо не го хвърли в пропастта?… Хенрих се подпря на лактите си и започна да се оглежда наоколо. Моро и мустанга на врага му се биеха ужасно — ритаха се с крака и се хапеха.

Освен това чу шум от жестока борба, кучешки вой и охкания. Тези звуци идваха от пукнатината на близката скала. Младежът се изправи на слабите си крака, отиде при пукнатината и видя Алп да души наваха, който едва дишаше.

Хенрих чу и други викове зад себе си. Индианците, които го гонеха, се бяха изкачили вече на планината и препускаха към прохода. Той яхна коня си и за кратко време слезе в равнината. Тук го настигна кучето, което му спаси живота преди малко. Потънало в кръв, то се хвърляше от радост върху господаря си и скимтеше. Младежът не можеше да си спомни ясно как завърши цялата борба… Но не беше време да се мисли сега за това, защото навахите бяха на половин миля зад него. Тогава полетя с коня си към снежните върхове, които видя пред себе си в дъното на равнината.

Трийсет мили път го отделяха от тях, но разстоянието дотам беше пусто и голо. Нямаше още обяд. Ако успееше да стигне тези върхове до довечера, той щеше да тръгне по стария рудничен път и ще стигне до река Дел Норте по брега на един от притоците й.

Хенрих виждаше много добре враговете си. Те бяха 20 души. По-слабите се върнаха, останаха само тези, които имаха по-силни мустанги.

Като се приближаваше до снежната планина, той си спомни, че при стария лагер на ловците имаше вода, стигна до рекичката, напои коня си и го остави да пасе. Трябваше да се подкрепят силите на животното, защото от него зависеше животът му. Малко преди залеза стигна до теснината и погледна назад. Индианците бяха на около 3 мили зад него. Явно беше, че конете им отслабваха.

Реши да отиде в Ел Пасо и веднага да събере много по-голяма дружина от досегашната. Намисли да поиска и военна помощ от правителството. А що се касае до материалните средства, той реши да даде цялото си състояние на своите хора. Надяваше се да получи помощ и от пограничните села.

— Боже мой! Какъв е този конник без седло и юзди!

Пет-шест въоръжени с пушки ездачи наизскачаха иззад скалите и го заобиколиха.

— Рубе! Харей! — извика той, като позна другарите си.

В това време един от ловците така стремително се хвърли върху него, че щеше за малко да го свали от коня. Прегърна го здраво и започна да го целува, като намокри лицето му с горещи сълзи.

— Севрен! — извика Хенрих.

— Боже мой! Хенрих жив! — повтаряше Севрен и стискаше ръката на братовчед си. — Как успя да се спасиш от тези диваци?

— Кажи ми ти преди това — възрази Хенрих, — как попадна между нашите.

— Остави това сега! Не си ли ранен?

— Чудна работа! Какво правите тук? Много ли сте?

— Да, ние сме авангардът, а войската ни е отзад.

— Каква войска?

— Шестстотин души!

— Какви хора са те?

— Различни. Жители на Чиуауа и Ел Пасо, негри, ловци — все от нашия керван. Когато научих, че си предприел такъв опасен път, аз не останах бездеен. Събрах около себе си всички млади и храбри ловци и съставих цяла войска. С нас е и дружината на Сегин.

— Сегин жив и здрав! — извика Хенрих. — Заведете ме по-бързо при него!

— Сега, сега — каза братовчед му. — Той е жив и здрав. Направихме го наш военачалник. Лагерът ни е при реката. Сега трябва да си починеш и да се нахраниш добре, бедни ми приятелю.

— Чакайте! Мен ме гонят индианци!

— Индианци! — извикаха ловците и си приготвиха пушките. — Много ли са?

— Около 20 души.

— Далече ли са оттук?

— Аз ги изпреварих с три мили. Конете им са страшно измъчени. Съдете по моя Моро. Горкият! Още не може да си отдъхне и тревата даже не поглежда.

— Значи след три четвърти, най-рано — половин час… Севрен, идете при капитана и му кажете да се разпореди.

Хенрих тръгна след него към реката. Тук видя огромния лагер и „армията“, триста души от която бяха облечени еднакво: това бяха доброволците от Ел Пасо и Чиуауа.

Последният обир от диваците на пограничните жители беше така жесток и варварски, че всички пострадали се бяха въоръжили до зъби, за да отмъстят на червенокожите. Севрен се присъедини към тях и с думи и примери помогна много да се осъществи този поход и да се избави страната от дръзките разбойници. Тези пълчища срещнаха по пътя Сегин, съединиха се с неговата дружина и така образуваха цяла армия, която той поведе по дирите на навахите, за да освободи нещастните роби. По-голямата част от дружината му се бе спасила от битката при пропастта. Тук бяха и Ел Сол, и Луна. Капитанът, като видя Хенрих, го прегърна братски и с разтреперан глас го разпитваше за участта на пленничките.

— Засега са живи и здрави — това беше всичко, което можа да му съобщи младежът.

Не беше време за разсъждения. Затова Сегин изпрати сто конници да се скрият при входа в теснината и им заповяда да заловят индианците живи или мъртви. Той им поръча да чакат, докато навахите отминат малко напред, после да ги подгонят отзад, така че да попаднат между два огъня.

Почвата обеше камениста и по нея не се виждаше никаква следа. Но и диваците надали бяха помислили да търсят по земята дири, защото бяха силно уморени от гонитбата на дръзкия бегач. Освен това те и не предполагаха даже, че може да съществува някъде наблизо такава огромна армия от бели врагове. Влязат ли веднъж в теснината — спасение за тях нямаше. Отвесните скали ги заграждаха от двете страни, а отпред и отзад — неприятелят.

Едва успяха други сто души да се скрият при входа на другия край на теснината, и навахите се появиха. Те отминаха засадата. Като видяха въоръжените ловци, водачът им извика силно, обърна коня си и хукна да бяга. След него се понесоха и другарите му, но бяха пресрещнати от стоте скрити бойци. Обградени от всички страни, диваците не можеха даже да се противят. Изловиха ги живи, вързаха ги и ги закараха при Сегин.

Беше свикан съвет как и кога да нападнат навахите.

— Да тръгнем още нощес! — предложи Хенрих. Той им каза, че трябва да бързат колкото се може по-скоро да нападнат индианците и да освободят робите. На същото мнение бе и капитанът. Навахите се готвят да накажат робите си утре и ако побързат, възможно е да ги заварят още живи и да ги освободят.

След това обсъдиха и самия начин на атаката. Дружината, въпреки че беше многобройна, пак не можеше да нападне открито навахите, защото щеше да понесе големи загуби по този начин.

— Ще се разделим на две части — каза един от старите ловци — и ще нападнем от двете страни…

— Не, това е неудобно — възрази друг. — Навахите ще избягат в гората и после иди ги търси, ако си нямаш работа…

Като взеха предвид тези неща, те се отказаха да нападат открито и повикаха за съвет стария ловец Рубе.

— Капитане — каза той, — преди всичко трябва да завладеем незабелязано теснината.

— Как ще направим това?

— Много лесно. Ще съблечем двайсетте индианци, които пленихме преди малко и с дрехите им ще облечем 20 наши бойци. Така преоблечени, ще поведем напред Халер, който ме взе за мечка в пещерата, и ще го караме като роб. Тези двайсет души ще бъдат в същото време и авангардът ни.

— Добре — каза Сегин, — но ако Халер вече си е починал… Хенрих отговори, че е готов да тръгне веднага. Леките му рани бяха превързани, нахрани се добре и даже поспа на зелената морава. Сега с голямо нетърпение чакаше да се включи в акцията.

Съблякоха навахите, чиито костюми бяха повечето мексикански, ограбени при последното им нападение.

— Капитане — каза Рубе, — съветвам ви да облечете повече делавари, защото навахите са много хитри. Те биха ни познали и на лунна светлина, че не сме техни хора.

Сегин послуша Рубе и облече повече делавари и шавни.

Преди да залезе слънцето, авангардът беше готов и потегли. Главните сили в армията под командването на Сегин трябваше да тръгнат един час по-късно. Оставиха няколко мексиканци при лагера да пазят пленниците.