Майн Рид
Ловци на скалпове (5)

Глава V
ДОЛИНАТА НА СМЪРТТА

Въпреки силното си влияние Севрен не можа да убеди търговците да останат. Керванът трябваше да потегли три дена след бала. Пък и Севрен не можеше да отдели фургоните си и после да тръгне сам по тези места, където е невъзможно да се пътува без керван. Да вземе със себе си ранения, означаваше да го заведе на сигурна смърт. Трябваше да остави Хенрих в Санта Фе под защитата на слугата му. Тук болният щеше да прекара необходимата за здравето му почивка при съветите на хирург.

Севрен трябваше да се прости с братовчед си. При заминаването на кервана младежът се изправи на кревата и видя от прозореца фургоните, които приличаха на движещи се хълмове. Той чуваше плясъка на камшиците и виковете на водачите. А търговците, минавайки на конете си край прозореца му, си вземаха сбогом с махане на ръце. След като отминаха, той легна угрижен на кревата си.

Дълго време боледува въпреки нежните грижи на канадеца.

Годе споделяше неговата тъга и веселостта му изчезна. Вместо шеговитите канадски песни, които не пресекваха, сега сипеше проклятия по адрес на мексиканците и Мексико.

— Ние никога няма да привикнем на такъв живот — каза веднъж Хенрих на слугата си.

— О, никога, господарю! — убедително отговори той. — Тук е сто пъти по-тежко, отколкото у квакерите. Но какво да правим!

— Годе, можем да напуснем този противен град. Да заминем още утре!

— Но, капитане, в състояние ли сте да яздите кон?

— Ще се опитам, мили приятелю. Ако не може да стигнем кервана, ще останем в някой от градовете по пътя. Никъде няма да е по-лошо от тук. Във всеки случай ще видим нови хора вместо тези, които не мога вече да понасям.

— Вярно, капитане, по реката има много хубави селища — Албукерк Томе и други. Санта Фе е сборището на разбойниците. По-лошо от това не може да бъде. Каква прекрасна мисъл — да се махнем оттук!

— Прекрасна или не — каза Хенрих усмихнато, — но това е вече свършена работа. Пригответе всичко за през нощта. Ще тръгнем преди да изгрее слънцето.

На другия ден още в зори той излезе от двора на хотела, придружен от Годе и две натоварени мулета.

Няколко дена вървяха все по брега на Дел Норте, надолу по течението. Те преминаха, без да се спират през няколко селища, които много напомняха на омразния им град Санта Фе. Пресякоха много канали за напояване на богати полета, засети с мамули. Видяха лозя и големи ферми, които ставаха все по-плодородни и по-хубави, колкото се отиваше по на юг — към Рио Абаго. Далече на изток и запад се виждаха Скалистите планини. Понякога им се струваше, че верига от хълмове загражда отвред долината, но когато пътниците ги преминаваха, пред тях се откриваха нови, още по-приятни гледки, а това беше една от главните прелести на пътуването.

В градовете и по пътя Хенрих видя живописни местни костюми — мъжете носеха тъкани наметки, взети от навахите, конусообразни шапки с широки периферии, кадифени панталони с пояс, украсен с гайтани. Понякога на краката им се виждаха и сандали, каквито носят жителите на изтока. Жените без изключение носеха кокетни мантии, къси жакетчета, корсажи и традиционните малки пантофки, които покриваха само пръстите на краката им.

Пътниците срещаха много коли, натоварени със зърнени храни. Мулетата бяха дребни, с къса козина, тънки крака и опърничав нрав. Водачите яздеха мустанги. Седлата им бяха високи отпред и отзад, юларите — от конски косми. Тъмните лица и острите бради на ездачите, грамадните шпори, които звънтяха при всяко движение, глъчката и говорът им — всичко това беше съвсем ново за младежа. Всъщност обаче всичко му се струваше като насън. Той бе много отслабнал от треската, а в такова състояние околните предмети се явяват не в истинския си вид и уморяват мозъка на болния. Раната го болеше, а горещината и прахът, жаждата и лошото спане още повече усилваха умората. Въпреки това Хенрих се реши непременно да настигне другарите си.

На петия ден от излизането си от Санта Фе пътниците влязоха в малкото заселище Парида. Хенрих искаше да пренощува тук, но ханът беше толкова мръсен, че решиха да стигнат до Сокоро. Това беше последното населено място в Ново Мексико, зад което започваше ужасната пустиня, известна под името Долината на смъртта. Тъй като Годе не познаваше местността, трябваше да си вземат един водач от Парида. Такъв се съгласи да им стане един шантав хлапак, когото пътниците никак не харесаха, но им казаха, че нито тук, нито в Сокоро биха намерили по-добър водач, колкото пари и да обещаят. Нямаше какво да правят — съгласиха се.

Долината на смъртта предлагаше много опасности на нашите пътници — те можеше да бъдат нападнати от апахите, а самият Хенрих рискуваше здравето си, защото раната му се беше възпалила и треската още го мъчеше. Съобщиха му, че керванът на Севрен и другите търговци е минал оттук преди три дни. Хенрих се окуражи. Той се надяваше да види братовчед си, преди керванът да стигне до следващата станция — Ел Пасо. Младежът реши да тръгне рано и да върви колкото се може по-бързо.

Преди изгрева на слънцето пътниците бяха вече на крака. Годе излезе да събуди водачите и да приготви коня и мулетата. Хенрих вареше кафе, а стопанинът на хана се разхождаше гордо около него.

— Господарю, господарю — викна Годе, връщайки се от двора, — оня безделник е избягал!

— Кой?

— Проклетият мексиканец, водачът ни. Той е откраднал едно муле и е избягал с него.

Хенрих се втурна в обора, за да види там ли е конят му. За щастие Моро беше на мястото си, липсваше само едно муле.

— Може да е още в града — каза той, — да го потърсим.

Тази надежда обаче скоро угасна, хората, които отиваха на пазар в Сокоро, казвали, че срещнали на пътя водача, който препускал на мулето в силен галоп срещу течението на реката.

Какво да се прави? Да го гонят би означавало да изгубят цял ден. Хенрих се помири със загубата и тръгна да търси нов водач, но навсякъде чуваше един и същ отговор: апахи! апахи!

Той се обърна към най-пропадналата част от населението, но и те му отговориха същото.

Отвсякъде получи този отговор, придружен с повдигането на показалеца до носа, с което мексиканците изразяват най-силния си отказ.

— Вижда се, че няма да намерим водач. Какво ще кажеш? Да тръгнем ли сами?

И те тръгнаха на път през пустинята. С тях беше и другото останало след бягството муле. Всички жители на Сокоро ги изпратиха с добри пожелания. Като пренощуваха на другата нощ в развалините на Велверда, те навлязоха в Долината на смъртта.

След два часа стигнаха до прохода Фра Кристобал. Тук пътят се отбиваше от реката и навлизаше в безводно пространство. Прегазиха реката и навлязоха по левия й бряг. Напоиха добре животните и напълниха всички мехове, които носеха, с прясна вода.

Като повървяха няколко мили, се убедиха, че името, дадено на тази местност, е много точно. Тук-там по безплодната почва се търкаляха кости от загинали хора и животни. Хиляди и хиляди разкъсани и изпочупени предмети свидетелстваха за съдбата на нещастните жертви на пустинята.

Как щяха да стигнат до другия й край? Не бяха ли обречени и те да увеличат числото на зловещите призраци?

Тъжно предчувствие обхвана Хенрих, като гледаше пред себе си безкрайната далечина. От индианците не се боеше — природата беше много по-опасна от тях.

И двамата вървяха мълчаливо по дирите на колите. Не искаха да говорят за мрачните си предчувствия. Пътят им лежеше на юг, далече на изток се виждаха планини с бели върхове.

Горещината беше ужасна, а силният вятър носеше цели облаци от горещ прах. Местността беше покрита със суха бодлива растителност, а това пречеше на бързия ход. После навлязоха в безпределните пясъци, които засипваха каменистата почва, както морските вълни заливат крайбрежните камъни.

Пътниците веднага се спряха, поразени от едно ужасно зрелище — грамадни стълбове от пясък се носеха вертикално над главите им. Също такива колони от жълти лъскави кристалчета се виеха и около тях. Подплашеното муле скъса юздата и хукна да бяга по посока на планините, влачейки целия багаж на гърба си. Годе се спусна да го гони.

Хенрих остана сам и занемя от страх, като видя, че се намира между девет или десет гигантски колони, които постепенно се приближаваха една към друга. Алп започна силно да вие и се притискаше в коня, който едва дишаше и трепереше с цялото си тяло.

С неизразим страх Хенрих чакаше да види какво ще стане. Ушите му пищяха, а в очите му се пръскаха разноцветни искри… Най-после колоните се сблъскаха и гигантска сила го отхвърли от седлото. Със запушени от пясъка очи и уши и с изранено от камъни лице, той падна на земята.

Дълго време лежа в безсъзнание и чак когато облакът от пясък отмина надалече, можа да си спомни къде е и какво стана с него. Най-ужасното беше, че не можеше да си отвори очите; протегнал напред ръцете си, той викаше Моро. Последният отговаряше с жално цвилене. Хенрих тръгна в посоката на гласа му и се сблъска с падналия на земята кон. Половин час се мъчи, докато си отвори очите.

Смерчът в пустинята утихна и въздухът се проясни. Хенрих викаше Годе, но отговор не се чуваше. Той се качи на коня си и тръгна през пустинята да търси верния си другар, но наоколо му цареше гробна тишина. Никаква следа не се виждаше по земята. Канадецът и мулето му бяха изчезнали.

Младежът викаше с всички сили, но гърлото му пресъхна и му се допи вода. Кратунката му обаче се счупи, когато падна, а останалата вода беше на мулето… Река имаше на 50 мили от мястото, където се намираше.

Силно отчаяние обхвана момъка. Той изгуби куража си и не знаеше какво да прави, накъде да тръгне. Планините, които му служеха за ориентир, сега се виждаха във всички посоки, и той съвсем се заблуди.

Веднага си спомни, че в Сокоро му разказваха за някакъв кладенец, наречен „Окото на смъртта“, разположен на запад от пътя, и че в него понякога се стичала много вода.

Няколко минути Хенрих се колеба, после машинално дръпна юздата и се упъти в тази посока с надеждата да го намери, а ако не сполучи, да се върне при реката. Нищо друго не му оставаше.

Той едва се крепеше на седлото от мъчителната жажда, отпусна юздата и се остави на инстинкта на коня. Така измина няколко мили на запад. Изведнъж видя пред себе си езеро, водите на което блестяха като кристал. Не беше ли мираж? Но бреговете му се виждаха много ясно и нямаше онази мъглявост и неопределеност, която е характерна за миража. Това беше наистина вода.

Хенрих смушка коня си да върви по-бързо, но и без това Моро бе забелязал водата и бързаше към нея. След минута конят стоеше до езерото, а Хенрих се наведе, за да загребе вода с шепата си. В този миг го смая поведението на Моро и Алп. Кучето със силен вой изскочи на брега, а конят пръхтеше сърдито.

Очевидно водата не им харесваше. Но той реши сам да се увери. Гребна с шепата си и поиска да пие, но водата беше солена.

От тази минута вече не можеше да разпознава добре предметите наоколо си. Когато се помъчи да си припомни случилото се с него, стори му се, че се е качил на някаква височина и тук е слязъл от коня, че е вървял много време, защото слънцето стоеше ниско на хоризонта, и че е стигнал до края на една пропаст, в дълбочините на която се виждаше бистра река със зелени брегове. Той иска да слезе до нея, но скалата беше стръмна, без никаква пътека надолу. Чуваше шума на реката. Някакъв призрак го викаше засмяно към края на пропастта… Той се хлъзна, започна да пада, пада дълго, безкрайно, а водата беше все така далече от него. Скалата, на която той изпитваше тези адски мъки, като че ли увисна над него във въздуха, а слънцето осветяваше с червена светлина тази хаотична картина. По-нататък той нищо не помнеше. Пред очите му стана тъмно, изпадна в пълно безмълвие — паметта му го напусна.