Майн Рид
Ловци на скалпове (10)

Глава X
ОБСЪЖДАНЕТО НА ВОЕННИЯ ПЛАН

Не беше заглъхнал общият смях от несполуката на Рубе, когато се чу звук на рог и всички се втурнаха към палатката на капитана. По този начин Сегин свикваше своята армия. Тълпата почетно се спря и чакаше заповедта.

— Другари — каза Сегин, — утре рано ще тръгнем срещу нашите врагове. Повиках ви, за да ви съобщя моето решение и да изслушам вашето мнение.

Тълпата отговори одобрително. Винаги е приятно на хората, които са на война, да чуват известия за нов бой.

Капитанът продължи:

— Скоро битка няма да имаме. Най-опасният ни враг засега е пустинята. Затова трябва да се снабдим с всичко необходимо. Аз научих от сигурно място, че нашите врагове ще отидат да разграбват градовете Сонора и Чиуауа. Ако не ги възпре правителствената войска, те ще проникнат чак до Дюранго. Като отиват толкова далече на юг, те оставят своя лагер беззащитен. Искам да се възползвам от това и да навляза в самата столица на навахите.

— Браво! Отлично!

Такива и подобни възгласи придружаваха речта на капитана.

— Някои от вас знаят вече каква цел преследвам. За да я знаят всички, аз искам…

— Да съберем колкото се може повече скалпове — го прекъсна един от дружината.

— Не, Киркер, съвсем не! — възрази капитанът с недоволен тон. — Лагерът, който ще нападнем, е пълен само с жени и никой от вас не трябва да ги закача, защото ще бъде лошо наказан. Аз ще ви заплатя за всяка спасена жена, за всяко спасено дете.

— Каква полза тогава от нас — възрази Киркер, — ако не разчитаме поне на пленници? За какво ще търпим мъките в пустинята?

Тази забележка се видя много справедлива на повечето от ловците. Тълпата почна да роптае.

— Вие нищо не губите — продължи Сегин спокойно. — Там на място ще бъдат пресмятани заловените и всеки ще получи награда, каквато му се пада.

— Тогава сме съгласни.

— И така, нито жените, нито децата ще бъдат убивани — нито капка кръв няма да се пролее. Който не е съгласен, да се обади.

Всички мълчаха.

— Радвам се, че виждам у вас такова единодушие. Сега ще ви обясня целта на нашия поход.

— Ще видим какво ще излезе — каза Киркер с любопитство. — Какво ще правим там, когато няма да събираме скалпове?

— Ето какво — ще освободим нашите близки и другари, които отдавна гният в робство при навахите. Ще освободим нашите жени, сестри и дъщери.

Жални гласове от страна на мексиканците потвърдиха правотата на казаните думи.

— И аз съм в числото на пострадалите — продължи Сегин с развълнуван глас. — Дълги години изминаха, откакто те откраднаха моята дъщеря. Неотдавна научих, че тя е жива и се намира в тяхната столица с много други бели робини. Ще освободим всичките и ще ги върнем на семействата им.

— Браво! — викаше тълпата. — Да живее нашият вожд! Ние с радост ще го следваме.

Когато настъпи отново тишина, Сегин продължи.

— Сега, когато всички сме съгласни с целта на похода, аз ще ви съобщя и самия му план, след което на драго сърце ще изслушам и вашето мнение. Има три пътя, по които можем да навлезем в индианските земи. Първо, пътят през Пуерко на изток, който е и най-правият.

— По него трябва да минем — каза един мексиканец. — Аз познавам много добре градовете, които лежат на него.

— Но те могат да ни попречат, защото е възможно там да има индианци, които ще съобщят на навахите за предстоящата опасност, и няма да успеем.

— Това е вярно! Напълно вярно! — завикаха от всички страни.

— По същата причина не можем да изберем прохода Полвидера. А освен това по тези два пътя няма да намерим достатъчно дивеч, с който трябва да се снабдим, преди да навлезем в пустинята. И така, най-напред ще тръгнем на юг, после ще свием на изток, в долината на старата Мисия, а оттам ще се упътим на север и ще навлезем в земите на апахите. Пътят ни ще стане много дълъг, но ще бъде безопасен. В долините ще намерим бизони. А най-важното е, че там ще можем да дочакаме благоприятния момент, за да нападнем. Иззад хълмовете ще видим накъде и кога ще се отдалечи неприятелят. И щом той се скрие на юг, ще се спуснем през Хил към лагера по река Азул или Прието. На връщане, разбира се, ще изберем най-късия път.

Всички приеха радостно плана и никой не възрази, напротив, те се зарадваха, като чуха за реката Прието. Името й подейства като Елдорадо. Във всички предания се говори, че златото в Прието плува на големи късове по повърхността на водата и покрива дъното на реката.

Често ловците са отивали към тези непознати места, малцина обаче са ги достигали, но никой не се е върнал назад.

Случаят даваше възможност на нашите герои и ловци на скалпове безопасно да проникнат в тези места, а това накара много да отпуснат въображението си. А и доста от тях постъпиха на служба при Сегин само за това, че се надяваха някога да проникнат до извора на златото. Своята неописуема радост те изразиха с гръмко „ура“.

— Утре рано ще тръгнем — завърши речта си Сегин, — всички бъдете готови.

Ловците се пръснаха и започнаха да се приготовляват. Слънцето се скри и веднага настъпи тъмна нощ — така идва тя по тези места.

Сложиха нови дърва в огньовете и целият лагер светна от силния пламък. Хенрих се любуваше на романтичния безпорядък, който представляваше пъстрият лагер в тъмнината на тропическата нощ. Сегин сложи ръката си на рамото му и каза:

— Вечерята е готова, да идем при доктора.

Младежът много се зарадва, защото чистият въздух бе възбудил силен апетит. Те тръгнаха към палатката на капитана, пред която също гореше огън. Доктор Рихтер с Годе и още един мексиканец довършваше готвенето.

След вечерята Хенрих узна историята на доктора. Той също беше от Елзас, роден в Страсбург, където с успех завършил медицина. Любовта към ботаниката го увлякла в Новия свят. Отначало изучавал растителността на запад, после се отдалечил в малко изследваните североизточни предели, за да проучи тамошната флора и да я класифицира. Прекарал няколко години в долината на Мисисипи. С един керван, идващ от Сент Луи, стигнал в Ново Мексико. По време на научните си изследвания по долината на Дел Норте той срещнал ловеца на скалпове и помолил Сегин да го вземе при себе си, за да може с него да посети и тези места, които били още чужди на природоизпитателите. Молбата му била уважена, защото можел да бъде много полезен на дружината като доктор. Цели две години не се отделил от Сегин, станал негов добър приятел и бил приет в семейството му. Там той прекарваше времето си, когато нямаше походи. Докторът напълно оправда оказаното му доверие, имаше твърда воля и добро сърце. Споделяше с приятеля си всички опасности и умееше да пази неговите тайни. С удоволствие водеше образованието на Зоя и умееше да успокоява госпожа Сегин, когато мъжът й отсъстваше. При такъв неспокоен живот докторът беше опазил веселия си нрав. Неговата голяма мечта беше да си появи на бял свят обширният му труд — описанието на още непознатата на научния свят флора.

С вечерята изпиха едно шише вино дел пасо. От това вино, а също и от ракията имаше много в, лагера. Веселият шум, който се носеше отвън, доказваше, че ракията не е била пестена много.

Групата беше готова да тръгне още преди зори. При първия звук на рога всички потеглиха, минаха реката, после и гората и навлязоха в пустинята, която се простираше на изток към Мимоарските височини. Пясъкът беше така дълбок, че конете потъваха почти до колене.

Вървяха наредени на дълга ивица, както правят индианците, защото така е по-удобно и по-благоразумно не само в тесните проходи и по горските пътечки, но и в пустинята.

Вървяха през целия ден. Привечер стигнаха до кестенова гора и навлязоха в нея. Скоро откриха бистър поток, при който се разположиха да нощуват.

Със себе си не носеха палатки, за да не увеличават с това багажа си. Скриха ги в гората при лагера. Всеки си имаше по едно килимче, което трябваше да му послужи и за завивка. Накладоха огньове, опекоха си месо, вечеряха и легнаха да спят.

На другия ден станаха пак рано, щом чуха звука на рога. Въобще в дружината имаше военна дисциплина. Закусиха набързо и пак тръгнаха напред.

През следващите дни не се случи нищо особено. Те вървяха по равнина, покрита със свирчовина, кактуси и креозот, който изпускаше лоша миризма от триенето на копитата. На четвъртия ден се разположиха на брега на един поток, наречен „Кравешко око“. Тук беше границата. На изток се издигаше високата планина Пинон, покрай която водеше военният път на апахите.

Сегин смяташе да се скрие в полите на планината в едно познато място и там да чака, докато заминат индианците. Но при това имаше да се бори с една голяма трудност. За да стигнат до планината, трябваше да пресекат пътя на диваците. Но как да скрият дирите на цялата дружина от зорките им очи?

Сегин повика хората си на съвет.

— Да се пръснем по равнината и да преминем пътя им поотделно, далече един от друг. Те няма да обърнат внимание на разсеяните следи.

— Чакай, чакай! — каза друг. — Аз искам да ми намериш поне един индианец, който като открие конски дири, няма да ги проследи до края. Ако намериш такова чудо, аз ще ти дам толкова злато, колкото тежи той.

— Тогава да извием малко краката на конете.

— Това е още по-лошо — възрази Харей. — Аз направих един път така и за малко щях да се лиша от кожата на черепа си. Само слепият индианец би се измамил от такава хитрост.

— Те не са толкова предпазливи, когато отиват на война — каза друг, — и аз не виждам какво ни пречи да прибегнем към такова средство.

Но повечето бяха на страната на Харей. Рубе, който досега мълчеше, издаде любимия си звук: „Пшт“!

— Казвай какво си намислил — извика му Харей.

— Преди всичко ще ви кажа, че сте глупави като деца. Аз ще прекарам конете, без да оставят някаква диря по земята.

— Как ще направиш това? — попита Сегин.

— Ей сега ще ви обясня, капитане. Но кажете ни за какво трябва да преминаваме този път?

— За да се скрием в планината.

— Но как ще преживеем там без вода?

— В полите на планината има един поток.

— Зная, но индианците сами ще спрат там, за да си вземат вода за из път. А как ще си скриете следите около този извор?

— Имате право Рубе, в това именно се крие и цялата мъчнотия.

— Най-добре е другите да заминат по равнината и да ловят бизони, а в планината да се скрият само 12 души и да чакат, докато минат индианците.

— Но как да отидат другите? В каква посока?

— На северозапад. Там има и вода, и хубава трева, така че могат да си останат чак докато се реши по-нататъшната съдба.

— Трева и вода има и тук, при този поток.

— Да, но те ще се спрат тук. И най-добре е да се махнем по-скоро от това място.

Думите на Рубе убедиха всички. Сегин реши да послуша съвета на стария ловец. Избраха дванадесетте души, които трябваше да се скрият и да наблюдават диваците, а другите отидоха на северозапад. В числото на първите влизаха Сегин, Хенрих, Ел Сол със сестра си, Рубе, Харей и още шестима други.

Преди да тръгнат, те свалиха подковите на конете си и дупките от гвоздеите в копитата из запълниха с пясък, за да приличат следите им на дирите на мустангите. Тази предпазливост беше необходима, защото животът им зависеше само от една следа, оставена на земята от желязо. Като се приближиха до военния път, те се пръснаха нашироко — между всеки двама имаше около половин миля разстояние. Събраха се заедно чак при полите на Пилон.

Слънцето залезе, когато стигнаха до потока, но не напоиха конете си, а се скриха в планинската теснина.

Мястото, където се скриха, представляваше прекрасен наблюдателен пункт. От него се виждаха и потокът, и пътят, и хоризонтът в три посоки.

Още отрано се снабдиха с вода, колкото можеха да съберат съдовете, които бяха при тях. Никакъв индианец не се виждаше.

До потока идваха само бизони, елени и антилопи, които пиеха и пак се връщаха да пасат. Те много съблазняваха ловците, но никой не смееше да стреля, защото кучетата на индианците непременно биха обърнали внимание на пролятата кръв.

На другия ден Сегин непрекъснато гледаше с бинокъла си, но не откри нищо. А когато и на третия ден не видя нищо, започна да се страхува да не би навахите да са избрали друг път. И друго нещо го безпокоеше силно — храната им се свърши. Трябваше да се хранят с орехи, които ядяха сурови, защото се бояха да накладат огън.

Един предложи да уловят антилопи.

— Следите от кръвта им ще ни погубят.

— Аз ще ви уловя дивеч, без да пролея нито капка кръв — каза един мексикански ловец. — Имам ласо, а после ще прикрия следите от борбата с животното.

— Опитайте — каза Сегин.

Мексиканецът и другарите му отидоха към потока. Сегин и Хенрих ги наблюдаваха от височината.

След четвърт час се показа цяло стадо антилопи, които идваха към водата. Обаче те се спряха и започнаха да миришат въздуха. Усетиха опасността, но беше вече късно. Примката се метна във въздуха и се уви около шията на първата антилопа. Другите избягаха. Ловецът излезе от скривалището си, нарами животното и се упъти към теснината. Другарят му вървеше след него и заличаваше неговите и своите следи. Изядоха антилопата сурова. И Хенрих даже взе участие в тази дива трапеза.

Нощта след четвъртия ден беше ясна и лунна. Стражата разбуди всички посреднощ. На северната страна на хоризонта се показаха черни фигури. Можеше да са бизони. Но веднага лъсна оръжие, виждаха се ясно и конете. Това бяха без съмнение индианците.

— Ами ако зацвилят сега конете ни? — извика Сегин.

Ловците веднага се втурнаха в гъсталака, където бяха привързани животните. И трябваше да се бърза, защото конете се помирисват от няколко мили, а на височината и най-тихият звук се предава много ясно. Ловците свалиха парцалите, които слагаха на краката на своите коне, и обвиха с тях главите им. След това се върнаха при другите.