Майн Рид
Ловци на скалпове (19)

Глава XIX
БИТКАТА МЕЖДУ ЧЕТИРИ СТЕНИ

Напуснатият рудник се намираше в самия дол, изкопите в скалите, направени някога с голям труд, приличаха сега на пещери. Малка вадичка течеше по дъното. По брега й се виждаха запустели колиби и полусрутени постройки, около които растяха кактуси и други бодливи храсти. От двата бряга водеха стръмни пътеки към рудника, които се срещаха между развалините.

Двете групи се спряха на това място и започнаха да разговарят със сигнали. След кратки преговори навахите предложиха да оставят робите на двата бряга под защитата на двама души от всяка страна, а останалите осемнадесет индианци и също толкова ловци трябваше да слязат долу при рудничните постройки на съвет, като изпушат всички предварително една лула тютюн в чест на мира. Сегин не хареса особено това предложение, защото знаеше, че ако се скарат или сбият, въпреки че ще победят осемнадесетте индианци, пак няма да получат от това особена полза, защото другите двама ще върнат робите назад, където непременно щяха да ги убият разсърдените диваци.

Освен това предложената „лула на мира“ щеше да забави работата, а това беше опасно за капитана, понеже можеше да пристигне и дружината на Дакома. Но диваците настояваха на своето предложение и той трябваше да отстъпи.

Ловците слязоха от конете, отидоха до рекичката и там се срещнаха лице в лице с навахите. Няколко минути се разглеждаха мълчаливо. Условията за обезоръжаването бяха еднакво изпълнени от двете страни — дръжките на томахавките у едните и пистолетите и ножовете у другите стърчаха спокойно под дрехите им.

Най-после започнаха работа. Грижливо търсеха удобно място, за да насядат всички в кръг и да пристъпят към „лулата на мира“.

Сегин предложи да влязат в една колиба, която беше най-запазена. Разгледаха я добре. Излезе, че на времето е била лятна кухня, принадлежностите към която се търкаляха все още по земята. В средата й беше огнището, в което имаше въглени, загаснали още преди години. Двама души накладоха огън, а останалите насядаха на камъните и на земята около огнището.

Докато се готвеше да седне, Хенрих чу зад себе си някакъв глас и се обърна. На гърдите му се хвърли неговият верен Алп, Неописуема беше радостта на кучето. Войниците образуваха два полукръга.

Тежката врата още висеше на мястото си. Понеже колибата нямаше никакви прозорци, оставиха я отворена, за да влиза светлина. Огънят запращя на огнището и лулата, запалена от най-крайния индианец, започна да преминава бавно от ръка на ръка. Сегин забеляза, че навахите, вместо да смукнат един-два пъти, пушеха бавно, по малко и не бързаха. Когато дойде ред да пушат ловците, лулата преминаваше много бързо. Предварителният, така наречен „обряд на миролюбието“, бе завършен, започнаха преговорите.

Още от първите думи Сегин усети предстоящата опасност. Навахите, особено младите, държаха един предизвикателен, груб тон, който ловците не можеха да понесат. Те не биха го търпели нито минута, но тежкото положение на капитана ги усмиряваше. От уважение към него бяха сдържани, но и най-малката искра можеше да породи общ пожар.

Първият въпрос, който почнаха да разискват, беше числото на пленниците. У навахите имаше деветнадесет, а у белите — двадесет и един, без кралицата и петте мексиканки. Индианците обаче искаха по две червенокожи за една бяла, като настояваха на това, че повечето от пленниците, взети от града им, са почти деца. Сегин им каза, че никога няма да се съгласи на такава безсмислица, като прибави, че им дава своите двадесет и един роби за деветнадесет бели.

— Двадесет и един! — извика един млад навах. — Аз ги преброих двадесет и седем!

— Но шест от тях са наши. Те са мексиканки.

— Шест били! — извика индианецът. — Те са само пет. Да не смятате и нашата кралица в числото на белите. И таз добра!

— Ха-ха-ха! — разсмяха се навахите. — Нашата кралица била от белите…

— Тази, която вие наричате ваша кралица, е моя дъщеря — каза Сегин.

— А, разбира се! — изсмяха се презрително диваците.

— Да, тя е моя дъщеря — възрази Сегин със силен и развълнуван глас.

— Това не може да бъде — отговори един от ораторите. — Дъщеря ти е в числото на нашите роби, знаем това. Тя е бяла като сняг по планинските върхове, а косите й са златни като гривните й. На нашата кралица лицето е тъмно, а косите черни. У нас децата на едно семейство винаги си приличат помежду си. Така е и при белите. Ако нашата кралица е твоя дъщеря, то девойката, която сега е робиня у нас, не е твоя дъщеря. Те не си приличат. И ти не можеш да бъдеш техен баща. Кралицата е дете на нашето племе, тя е дете на Монтесума. Кралицата е наша и трябва да ни я оставите!

Напразно Сегин им доказваше своите бащински права, напразно им обясняваше как тя е била открадната. Навахите продължаваха да викат:

— Тя е нашата кралица, дайте ни я!

С трогателно и убедително красноречие започна да им обяснява, че Адел е действително негова дъщеря, но младите навахи му отговаряха с подигравки. Един даже извика: „Той бълнува!“ Навахите обявиха, че не са съгласни с никаква размяна, ако не им се върне кралицата. Те настояваха така упорито, че ловците започнаха да предусещат печалния край на преговорите. Те биха победили враговете си, ако пушките им бяха при тях.

Бяха така наострени срещу диваците, че чакаха само знака на своя водач. Сегин им каза да бъдат хладнокръвни и търпеливи. После закри лицето си с ръце и се замисли дълбоко.

— Братя — каза той, — вие не вярвате, че аз съм бащата на вашата кралица. Нейната майка и нейната сестра са робини у вас. Ако сте искрени в уверенията си, трябва да приемете моето предложение. Доведете двете и аз ще заповядам да доведат младата кралица. Ако тя не познае своята майка и сестра — свободна е да се върне при навахите.

Ловците се стреснаха от това предложение на своя капитан. Те не разбраха на какво се надява той, след като се убеди сам, че дъщеря му е забравила вече всичко.

Само Хенрих не се учуди от постъпката на Сегин, защото знаеше много добре кое го накара да направи това. Той разбираше, че ако не върнат кралицата на навахите, никаква размяна не може да стане. Ще отведат жена му и другата дъщеря и ги очакваха страшни мъки, докато връщането на кралицата ще се посрещне с радост от страна на диваците. Той жертваше едната, за да спаси двете.

Да, но Сегин смяташе и друго нещо. Достатъчно беше едно малко сбиване между групите, за да откара жена си и Зоя, когато ги довеждаха. Такъв един опит беше много опасен, но нямаше друг изход. Той съобщи плана си на своите хора и им каза да бъдат благоразумни и хладнокръвни.

Индианците се отдалечиха на съвет. По лицата им се забелязваше, че са съгласни да приемат предложението на Сегин. Съветът им продължи цял час. Те нарочно бавеха работата, защото кралицата им съобщи от брега по-рано със знаци, че е възможно да пристигне дружината на Дакома. Най-после казаха, че приемат предложението.

Назначиха по двама души от двете страни да пазят робините. Трогателна бе срещата на Сегин със семейството му. Но радостните изрази на майката не намериха отглас в сърцето на Адел. Тя гледаше хладнокръвно сълзите и ласките на развълнуваната жена, която се наричаше нейна майка. Зоя беше прегърнала баща си, а Хенрих обсипваше ръката й със сълзи и целувки.

Навахите тържествуваха. Те не оставиха нещастниците да се радват дълго един на друг и отведоха пленничките назад. Преговорите се възобновиха.

Индианците залагаха на своето. Те бяха съгласни да разменят възрастните жени една за една, за Дакома даваха две, а за останалите непълнолетни червенокожи даваха по една бяла за две. При тези условия Сегин можеше да откупи само 12 бели.

Понеже навахите не отстъпваха, той се съгласи, като поиска да му позволят сам да избира пленниците. И това бе отхвърлено. Краят на дългите преговори стана вече явен.

Диваците тържествуваха, уверени в своето надмощие, и се надсмиваха презрително над ловците, които трепереха от злоба. Никога досега не бяха така унижавани от враговете си, които винаги смятаха за по-низши от себе си. Устните им побеляха, зъбите им скърцаха от яд, а очите им пламтяха злобно. В тази минута не приличаха на хора, а на свирепи пантери, готови да се хвърлят върху очакваната жертва. Настана тежко, зловещо мълчание — предвестник на бурята. Чу се вик — това беше глас на орел.

Ловците не биха обърнали внимание на това, понеже орлите са нещо съвсем обикновено по тези места, но той направи особено впечатление на индианците.

Какво е това? Да не е някакъв сигнал? Викът се повтори и въпреки че приличаше много на орловия, ловците се стреснаха.

Облеченият в хусарски мундир вожд стана. Той именно беше най-несговорчивият от всички. Сегин знаеше от Рубе, че този дивак се ползва с голямо влияние между съплеменниците си.

— Защо белият вожд иска сам да избира робините? — попита той. — Да не иска да вземе и младата девойка със златните коси?

Поразен от тази наглост, Сегин мълчеше и чакаше да види докъде ще стигне дързостта на младежа.

— Ако белият вожд мисли, че кралицата е негова дъщеря, защо не се съгласи тогава да остави сестра й при нея у нас?

Последвалото мълчание беше многозначително. Сегин стоеше като ням на мястото си.

— Защо русокосата девойка да не остане при нас? Аз ще я взема за жена. Аз съм навахски вожд, потомък на Монтесума, син на краля.

Дивакът горделиво изгледа всички, като изброи титлите си. Хенрих погледна Сегин, очите на когото светеха със зловещ блясък, жилите на шията му се бяха опънали силно, а фигурата му изглеждаше сякаш двойно по-голяма. Всичко това показваше, че скоро ще избухне натрупаният гняв. В това време се чу отново орловият вик. Младият индианец стана още по-нахален.

— Пък и какво е толкова тази девойка, за която искам да се оженя? Дъщеря на един нищожен човек, когото даже и своите не уважават. Но тя ми харесва и тази нощ, начело на дружината си, ще я заведа в земята на навахите и…

Не му бе писано да довърши речта си. Сегин му пусна един куршум в челото. Индианецът падна. Моментално всички скочиха и се спуснаха с вой един срещу друг.

Вик и клетви, удари и сеч, гърмежи и охкания изпълниха колибата. Нищо не се виждаше от барутния дим.

Още в самото начало Хенрих стреля срещу един индианец, но после, без да да се прицелва, изгърмя всичките си куршуми по диваците. Като мушна револвера в кобура си, той се втурна към вратата, но там го достигна един противник с вдигната томахавка — готов да го съсече.

Хенрих се хвърли върху него, но докато успее да извади ножа си, онзи го удари по рамото. Раната беше лека и не го събори. Между двамата се завърза ръкопашна борба. Те падаха, пак ставаха и продължаваха да се удрят с юмруци, понеже не можеха да употребят оръжията си. При една от схватките те се блъснаха в полусъборената стена и тя цялата падна. Сражението продължи на открито.

Хенрих успя да извади ножа си, но не можа да го използва, защото индианецът държеше ръката му. Пак се хванаха и паднаха на земята. Дивакът, който беше отдолу, изохка и ръцете му изпуснаха Халер. Затвори очите си и издъхна. Младежът не можа да разбере веднага причината за неговата смърт, но като ставаше, забеляза, че вратът му се е нанизал на ножа, който дълбоко се бе забил в голото му тяло.

Първата мисъл на младежа беше да извика Зоя. В това време покривът на колибата се срути и веднага се запали от огъня на огнището. В скоро време пламна цялата постройка. Сухият материал гореше като барут. Сред пламъците и задушливия дим кипеше жестока битка.

Хенрих търсеше Зоя и госпожа Сегин. Видя, че двамата индианци карат робините към лагера на навахите. И ги позна. Поиска да се спусне, за да ги освободи, но забеляза около 50 диваци, които пристигнаха да приберат пленничките. Глупаво би било да се опитва да направи невъзможното.

Той се затича към конете. Два куршума изпищяха край ушите му. Погледна нагоре и видя ловците да бягат в галоп, гонени от група врагове на коне. Това бяха хората на Дакома. В тази бъркотия Хенрих се скри зад един кактусов храст и наблюдаваше какво ще стане.

Ловците стигнаха до постройките, отминаха ги и продължаваха да бягат, като стреляха от време на време назад. По-голяма част от противниците им се спуснаха след тях, а другите останаха до колибата и започнаха да тършуват наоколо. Младежът изпълзя напред, намери входа на една стара подземна галерия и се скри в него.

Навярно по време на подземните работи тук са започнали да копаят някаква мина, но се е оказала негодна, та са я оставили. Хенрих се скри чак на дъното, а през отвора гледаше какво става отвън. Още не бе се успокоил напълно, когато видя две човешки фигури да приближават пълзешком към същото място.

След тях се показаха 5–6 диваци. Претърсваха храсталаците и очевидно търсеха двамата нещастници. Това бяха Годе и Рихтер. Те бяха почти вън от опасност, но докторът видя един гущер, улови го и започна да го разглежда. В него намери нещо ново и го скри в чантата си. Не можа обаче естествената история да се възползва от откритието на смелия учен, защото индианците настигнаха двамата и ги промушиха с копията си. Хенрих оплака добрия доктор и веселия канадец — своя верен слуга.

Диваците снеха докторската чанта, шапката от главата му и му свалиха скалпа — това беше награда за вярната му служба към науката. Един навах бе коленичил с нож в ръка над мъртвия Годе и се радваше на хубавите му къдрави коси, които щяха да бъдат най-богатата украса на бойния му пояс. Той улови косите с едната си ръка, а с другата… Но преди да допре ножа до кожата, перуката на Годе се отдели без капка кръв и без мъка, а черепът му лъсна пред индианеца като чист мрамор.

Той извика от страх и като хвърли перуката, падна върху трупа на доктора. Като чуха гласа му, другарите му се струпаха около Годе и се чудеха на това невиждано чудо.

По-храбрият от тях взе изкуствената коса, а другите се струпаха да я разглеждат. После той я наложи наопаки на главата си и гордо-гордо тръгна напред, без да се смущава, че космите й падаха на носа му.

Хенрих видя много добре тази смешна картина, но нещо друго го занимаваше сега. Смъртта на другарите му и мисълта за Сегин и Зоя го безпокояха много. Той не знаеше дали приятелят му е още жив. Ами ако отведат девойката и я направят робиня на някой жесток дивак. А и собственото му положение беше ужасно. Той искаше да спаси живота си само за да има възможност да освободи бъдещата си жена. Би употребил всички средства и сили, за да постигне тази цел. Вярваше в любовта й и беше готов да събере нова дружина, за да я освободи от навахите.

Нещастният Сегин! Сега Хенрих разбра как може човек да стане ловец на скалпове. Той усети как омразата против индианците закипя в неговата душа.

Бързо минаваха тези мисли през ума му. Започна да разглежда убежището си, за да види дали е напълно безопасно, и съгледа в един ъгъл две светли точки. Нямаше съмнение, че това са две очи! Хенрих впи поглед в тях, като искаше с това да изпита силите на очите си, понеже бе чувал, че така може да хипнотизира и най-свирепия звяр. Като размисляше как да се брани, реши, че е възможно да се спаси с нож, ако това е мечка. По-добре да приготви револвера си.

Без да снема погледа си от непознатия враг, той го напълни и му вдигна ударника, който щракна. Очите на дивия звяр мигнаха — вероятно се приготви да се хвърли върху него. Хенрих бързо насочи револвера си, но преди да гръмне, чу човешки глас:

— Стойте! Аз мислех, че сте някой индианец. Кой сте вие? Бил Харей, нали?

— Не — каза Хенрих, — аз не съм Бил Харей.

— Да, Бил щеше да ме познае веднага, а и аз него. Аз съм Рубе. Страх ме е да не би и Харей да е станал жертва на диваците! Проклета разправа! Ето какво значи да бъдеш без оръжие! Да имах пушка, не бих се скрил в тази яма като последния страхливец. Да, пропадна хубавата ми пушка, пропадна и моята бедна кобила. Аз съм обезоръжен и беззащитен. Проклета съдба… Вие не сте ли младият приятел на капитана?

— Да.

— Не ви видях кога сте влезли тук, иначе бих ви заговорил по-рано. Аз съм ранен в ръката и сигурно съм разглеждал раната си, когато сте влезли. За какво ме взехте, че си приготвихте револвера?

— За мечка.

— Ха-ха-ха! И таз добра! Ако видя Харей, ще му разправя този случай да се посмее и той… Ха-ха-ха!

Старият ловец се смееше така искрено и гръмко, сякаш се намираше в някое весело общество на хиляди километри далеч от всяка опасност.