Майн Рид
Ловци на скалпове (16)

Глава XVI
РУБЕ СИ ОТМЪЩАВА

Ловците обиколиха всички къщи и изкараха от тях жителите им. Някои се противиха, но веднага биваха умъртвявани или ги скалпираха. Закараха всички при храма. Сегин внимателно разгледа жените, но не можа да открие своята мила Адел. Повечето бяха красиви индианки, които със суеверен страх гледаха бледоликите.

Хенрих видя какво горчиво отчаяние се изобрази на лицето на Сегин след тази несполука. Дойде му наум обаче една нова мисъл, която побърза да съобщи на капитана:

— Разпитайте освободените робини — каза той.

— Ах, да, имате право. Аз днес съм напълно объркан — отговори Сегин, — и то именно тогава, когато почти достигнах целта си след толкова години труд и мъки…

Двамата отидоха при освободените робини и Сегин им описа чертите на дъщеря си.

— Това трябва да е „царицата на тайните“.

— В града ли е тя?

— Аз я видях тази сутрин, преди да дойдете вие, старият жрец побърза да я отведе. Навярно я е скрил някъде.

— Къде? — извика Сегин стреснато. — О, това е дъщеря ми! Знам, че те са я направили „царица на тайните“.

— Струва ми се, че я скриха в естуфа — каза едната от жените.

— Какво е това? Къде е то?

— Това е едно място, където гори свещеният огън и старият жрец извършва своите заклинания. Там той приготвя лекарствата. Това е място страшно, господине, там горят може би и хора, но ние не знаем.

— Трябва да е някъде под храма в подземието. Старият жрец го знае, само той има право да ходи там.

Сегин настръхна от ужас пред мисълта, че дъщеря му се намира в смъртна опасност. Той беше впил погледа си в стареца, от когото и Хенрих не снемаше очите си, но неговата хладна злоба, която се рисуваше на лицето му, порази и двамата. Цялата му фигура говореше, че е решен по-скоро да умре, отколкото да изгуби „царицата на тайните“. Той имаше демонски способности да владее умовете на суеверните диваци.

Разярен от страха за живота на дъщеря си, Сегин, придружен от Хенрих и няколко ловци, се спусна към него, сграбчи го за косите и извика:

— Заведи ме при царицата! Тя е моята дъщеря!

— Царицата на тайните — твоя дъщеря? — възрази индианецът разтреперан. — Не, господине, тя не е от вашето племе. Тя е дъщеря на слънцето, беше на един вожд на навахите.

— Не ме мъчи старче, не се подигравай с мен! И бъди уверен, че няма да остане нито един жив от вас, ако причините вреда на дъщеря ми. Хайде, заведи ме по-бързо при нея в подземието.

— В подземието! В подземието! — извикаха след него ловците.

Здрави ръце сграбчиха упорития старец за раменете и косите и го помъкнаха надолу. Пред грозния вид на окървавените ножове той не се противи, за да не заплати с живота си.

Като стигнаха до долния етаж, старецът даде знак да спрат. Сложиха го на земята и той влезе в една врата, закрита с бизонски кожи.

Сегин го улови за дрехата и тръгна след него, за да не се скрие някъде. Последваха го и няколко от ловците.

Те минаваха от коридор в коридор — цял лабиринт от тъмни проходи — и най-после влязоха в слабо осветена стая. Фантастичните образи и символи на индианската религия поразиха белите. Стените бяха покрити със страшни рисунки и кожи от диви зверове. Мечи глави, черепи от бели бизони, пантери и вълчи уста, с оголени зъби, рога на различни зверове и грубо издялани от дърво или направени от червена глина идоли образуваха украсата на тази стая. В средата гореше слаб синкав пламък. Това беше свещеният огън — огънят, който не угасва много векове в чест и слава на бога Кетцалкоатл.

Не беше работа ловците да разглеждат тези неща. Те тичаха от ъгъл в ъгъл да търсят царицата, като събаряха всичко, което им се изпречеше — свещените съдове и идолите се търкулваха един след друг по земята. Грамадни змии се разпълзяха навред и се увиваха около краката им. Разсърдени от внезапното нашествие, което наруши спокойния им сън, тези гадове със злоба се спуснаха за отмъщение. Ловците ги тъпчеха с краката си и биеха с прикладите на пушките си. Глъчката на хората, съскането на змиите, задушливата смрад от огъня — всичко това образуваше един страшен хаос.

— Къде е капитанът? — се чуха гласове от всички страни.

— Слушайте — каза им Хенрих, — чува се женски глас! Ето и Сегин заговори! Вървете след мен!

Ловците вдигнаха кожите, които закриваха съседната стая, бързо влязоха в нея и видяха Сегин да държи в прегръдките си една прекрасна девойка, богато окичена със златни украшения и пера. Тя се мъчеше да се изтръгне от него, но той я държеше с една ръка, а с другата запретна левия й ръкав. Там имаше белег.

— Да, тя е, тя е! — викаше той с разтреперан глас. — Благодаря ти, Боже, аз вече намерих Адел! Адел! Не ме ли познаваш? Аз съм баща ти!

Обаче младата девойка продължаваше да вика. Тя блъскаше Сегин и протягаше ръцете си към стария индианец, като го викаше на помощ. Бащата й говореше нещо с мил глас, но тя не го слушаше. Най-после се изтръгна от неговите ръце, замъкна се пълзешком при стареца и се впи в коленете му.

— Тя не иска и да знае даже за мен! О, дъще моя!

Сегин й говореше на навахски, за да го разбере, защото беше напълно забравила родния си език.

— Ти? — извика тя. — Ти си мой баща? Не, ти си бял, ти си враг на моето племе! Не ме пипай! Махни се от мен!

— Скъпа ми Адел, не отхвърляй баща си, спомни си…

— Моят баща беше велик вожд. Той умря. Сега Слънцето ми е баща. Аз съм дъщеря на Монтесума, царица на навахите!

И като изговори титлата си, тя се изпъчи гордо пред враговете си, като ги стрелна с очи на оскърбено величие.

— О, Адел — продължи Сегин, — погледни ме! Нима съвсем забрави мен и любовта ми към теб? Ако не познаваш мен, то може би ще познаеш майка си — твоят ангел хранител. Тя още оплаква голямата загуба, която й причиниха индианците, като те откраднаха!

Сегин сне от гърдите си своя малък портрет и го показа на дъщеря си. Тя го гледаше с любопитство, но си остана така хладна, както и преди. След това го изгледа, направи един величествен замах с ръка, с който предлагаше на белите да не оскверняват повече храма със своето присъствие. Явно беше, че е забравила всичко — и семейството, и родния си език — тя беше станала чиста индианка!

Хенрих не можа да сдържи сълзите си, като гледаше нещастния си другар. Сегин стоеше мълчалив, потънал в дълбока скръб. Той бе отпуснал главата си върху гърдите, бледен и безжизнен, гледаше, но нищо не виждаше пред себе си. Хенрих разбираше много добре силните мъки, които изпитваше приятелят му. Това беше резултатът за всичкия му труд, сражения и подвизи в течение на дълги години.

Сегин мълча известно време, сякаш събираше разбитите си мисли, после каза с дрезгав глас:

— Изведете я. Може бог да се смили над нас и да ни я върне.

Трябваше да минат пак през ужасната стая, за да излязат на терасата. Като се показаха от подземието, Хенрих видя едно много по-ужасно зрелище. Не бяха кървавите потоци, които го стряскаха така — на това бе навикнал вече, — но той усети нещо зловещо в самата атмосфера, нещо, което говореше за ужасна разюзданост на дивите страсти.

Пред храма стоеше тълпа от около двайсет души — жени, девойки и деца. Те бяха облечени различно — някои в индиански, а някои в европейски костюми, донесени, естествено, при някой грабеж. Повечето от тези индианки бяха млади и красиви. Те се бяха отделили на групи, но жален ропот се носеше из цялата тълпа.

Преди всичко той обърна внимание на кръвта, която течеше по ушите и лицата им. Това бяха следите от насилията, извършени над тях — скъпите им обици бяха откъснати от ушите им, без да ги откачват и изваждат през дупките.

Ловците бяха заобиколили тази тълпа и се съветваха нещо. Джобовете им бяха препълнени със златни и скъпи неща, плячкосани от индианците. Но нещо по-ужасно го порази — на поясите им висяха прясно одраните кожи от черепите на нещастните навахи. Ножовете им бяха потънали в кръв, изобщо тази разбойническа сган представляваше една отвратителна картина.

Черни облаци покриха цялото небе. От време на време те бяха разцепвани от ослепителни светкавици, чуваше се далечният гърмеж на гръмотевиците, който се разливаше бавно между околните върхове и теснини. По-добра прилика между времето и извършеното в града не можеше да има. И двете си приличаха по своя ужас.

— Отнесете багажа! — извика Сегин, като излезе от храма с дъщеря си.

След малко отделиха мулетата с всичкия товар.

— Каквато храна намерите из къщите, я приберете и я натоварете.

Сушено месо, сушени плодове, кожи, орехи — всичко бе събрано и натоварено на мулетата.

— Страх ме е, че храната ни ще е малко. Сега, Рубе, избери робите. Не можем да вземем всичките със себе си. Избери само двайсет, но от по-ценните, които да бъдат разменени по-изгодно.

Сегин качи дъщеря си на едно от мулетата.

Рубе изпълни заповедта на капитана. Той избра 20 млади индианци, девойки и мъже, по чието облекло личеше, че са от елита на обществото.

— Ох — извика свирепият Киркер, — навахите крадат нашите жени, защо да не вземем и няколко от техните? Те ще ни слугуват по пътя.

— Стига! — възрази му Харей. — С какво ще ги храниш?

— Месо имаме много — отговори Киркер, — а ако това не стигне, ще пуснем индианците, като разбира се, свалим от тях това, което ни трябва…

При тези думи той гордо завъртя ръката си около черепа, знак, който разбраха всички.

На много от ловците хареса планът на Киркер и те побързаха да си вземат по една индианка. Плач и ридания оглушиха цялата околност при тази жива раздяла.

Някои от ловците не одобряваха постъпката на другарите си, а някои, макар и да взеха участие в този грабеж, се радваха, като гледаха подвизите на своите другари.

В това време Сегин беше от другата страна на храма, където бе зает с приготвянето за път на дъщеря си. Но силният шум и плач обърнаха вниманието му и той отиде при дружината, като остави Ел Сол при нея.

Като видя многото жени, привързани върху мулетата, разбра каква е работата и поиска да засрами ловците, като запита Рубе:

— Какво става? Това ли са робите, които ти казах да избереш? Те ми се виждат твърде много.

— Не — отговори Рубе, — ето хората, които аз избрах. Те са точно двадесет души.

— Свалете тогава всичките жени от мулетата и качете мъжете, посочени от Рубе. Предстои ни да минем през пустинята. С какво ще изхраним тази паплач?

Въпреки силното възмущение на Киркер и другарите му, Сегин и Рубе свалиха жените от мулетата.

— Заклевам се — извика един от компанията, — или ще взема индианката със себе си, или ще я скалпирам!

— Наистина — обади се друг, — защо да мъкнем тези жени с нас? Нито една не струва повече от кожата на черепа си. Хайде да ги одерем!

— Отлично! — прибави трети.

— Това е най-умното! — се чуха няколко гласа.

Сегин се обърна към бунтовниците и твърдо извика.

— Другари, не забравяйте обещанията си. Пребройте робините си. Аз ще ви заплатя за всички.

— Можете ли да ни заплатите още сега? — попита един.

— Вие знаете, че това е невъзможно в тази минута.

— Ако платите сега, добре, ако не…

— Пари, или ще им одерем главите … — това е последната ни дума.

— Откъде ли ще вземе водачът ни пари, за да ни заплати, когато си иде у дома? — попита един от мексиканците. — Той не е евреин, нито банкер. Аз не съм му броил парите, но знам, че няма толкова, за да ни заплати за всички робини.

— Той няма да може да ни заплати, знам го. Затова най-добре е да си имаме кожичките в ръце, така и за парите е лесно по-късно.

— Недей вярва, че ще се погрижи вече за нас, след като намери това, което търсеше. Той ни храни само с обещания.

— Подиграва се с нас като с глупави негри. Защо не ни заведе на Прието, където можехме да си съберем пълни джобове злато?

— А сега иска да ни лиши от кожите! Това е цяло безобразие!

Хенрих не се стърпя и се намеси. Парите бяха единствената причина на тези възмущения. Затова се реши да пожертва целия си имот, само и само да помогне на Сегин в тази трудна минута.

— Господа! — извика той така силно, че заглуши целия шум. — Ако вярвате на думите ми, чуйте какво ще ви кажа. Аз изпратих стоките си с последния керван в Чиуауа. Когато отидем в Ел Пасо, ще заварим търговците, от които ще получа парите си. Те са двойно повече от тези, които вие искате сега. Ако ми вярвате, аз обещавам да ви удовлетворя.

— Много добре, но работата е, че не познаваме нито вас, нито стоката ви.

— Рибата още в морето, а той бълнува за голяма печалба от продажбата й — отбеляза един от ловците.

— Рибата още в морето, а той… Нима може да се вярва на търговец? Пари или кожи — това е! Ние можем и да одерем черепите на индианките, можем и да ги оставим. Но, вярвайте ми, другари, че друга печалба за нас няма вече.

Не беше възможно да се вразумят тези хора. Очите им светеха, а на лицата им личеше дива свирепост. Те жадуваха кръв. Дисциплината, която досега ги държеше в покорство, изчезна. Властта на капитана изгуби своето значение.

Индианските жени не разбираха разговора на свирепите ловци на скалпове, но грозните им погледи и заплахи ги караха да треперят като листа. Те виждаха как ловците измъкваха кинжалите си от ножниците и пълнеха пушките и револверите си.

През това време Сегин настаняваше пленниците. От минутата, когато дъщеря му отказа да го признае за баща, той бе потънал в дълбока скръб и не обръщаше внимание на това, което ставаше около него.

Но когато гръмкият глас на Киркер извика „Пари или кожи!“, Сегин се опомни веднага. Разбра опасното положение, върна се при бунтовниците, вдигна револвера и извика буйно:

— Посмейте само да нарушите дадената клетва! Първият, който вдигне нож или пушка срещу тези жени, ще падне мъртъв от моя изстрел!

Настъпи мъртва тишина.

— Аз дадох обещание — продължи той, — че моята ръка няма да пролее нито капка кръв, след като намеря любимата си дъщеря. Нека никой от вас да не ме принуждава да ставам клетвопрестъпник, иначе кръвта му ще бъде пролята от мен!

Глух ропот се разнесе в тълпата, но никой не посмя да възрази.

— А ти, Киркер, си нехранимайко и тъп грубиян! — каза Сегин. — Скрий бързо ножа си или ще ти пратя един куршум в челото.

Той насочи револвера си и в очите му се четеше неумолима решителност. Цялата му фигура прие такъв сериозен вид, че разбойникът застана на мястото си. Осъзна, че и най-малкото противене води към смъртта, и със страшно проклятие мушна ножа в ножницата.

С това обаче не се потуши целият бунт. Някои започнаха да се присмиват на Киркер, а други подбуждаха тълпата да се противопостави.

Хенрих Халер се изправи до Сегин, готов да го защити и да умре заедно с него.

Много последваха неговия пример и се групираха около тях. В числото им влизаха Ел Сол, Рубе, Харей, Санчес и др. А докторът ходеше от група на група и се мъчеше да ги помири. Двете страни бяха почти равни.

В случай че се сбиеха, би настанала страшна сеч. За щастие в това време на хоризонта се показа нещо, което веднага отрезви всички и охлади страстите. Докторът посочи на запад, откъдето идваха индианците. Въпреки че бяха много далече, все пак се разпознаваха много добре. Това бяха навахските войници, изпратени да гонят белите. Те се носеха като вихър из равнината към града.

— Ето ви скалпове, колкото искате — каза спокойно Сегин. — Съумейте само да защитите своите. На конете! Напред! Повтарям ви още веднъж моето обещание. Бъдете благоразумни и ми вярвайте! А сега напред! Дръжте се!

Думите на водача произведоха този път своето действие и наистина не можеше да се чака повече. Близката опасност въодушеви ловците. Те биха могли да се скрият зад къщите и да отблъснат авангарда на индианската армия, но да останат в града и да очакват прииждането на нови сили би било цяло безумие. В един миг и най-несговорчивите яхнаха конете си. Обозът с багажа и робите се упъти към гората. Сегин се надяваше да мине през теснината, която се намираше на изток, защото не беше възможно да отстъпят, тъй като пътят им бе пресечен откъм тила.

Той яздеше напред, водейки мулето, на което седеше дъщеря му. Другите вървяха след него в голям безпорядък, защото много бързаха. Хенрих напусна последен града, за да попречи на свирепите ловци да извършат някое зверство над беззащитните жени и старци. Той с риск на живота си реши да не позволи да се пролива напразно кръв.

— Слава тебе, Господи! — извика той, излизайки след последните ловци.

Но се измами, защото имаше още. Скоро го настигна Рубе със старата си кобила. На пояса му се червенееше прясна кожа, одрана от черепа на стария жрец. С това той отмъсти за своя скалп.